Стивън Кинг
Институтът (55)

18.

На следващата сутрин на закуска имаше девет деца, но след преместването на Айрис почти не си говореха и никой не се смееше. Джордж Айлс не пускаше шегички. Хелън Симс закусва само захарни цигари. Хари Крос напълни чинията си с планина от бъркани яйца и ги нагъваше (заедно с бекона и пържените картофи), без да вдига очи от чинията, като човек, който работи съсредоточено. Момиченцата Грета и Герда Уилкокс не хапнаха нищо, докато не се появи Гладис с обичайната си широка усмивка и не ги придума да изядат по няколко залъка. Близначките се разведриха от вниманието, което им оказа, и дори се засмяха. Люк си помисли дали по-късно да не ги привика настрани и да им каже да не се доверяват на тази усмивка, но това би ги уплашило, а и имаше ли смисъл?

Въпросът „Има ли смисъл?“ се беше превърнал в мантра и Люк осъзнаваше, че този начин на мислене не е ползотворен, а е поредната стъпка по пътя на примирението. Не му се искаше да тръгва по този път, никак даже, но логиката си беше логика. Ако малките Г-та изпитваха утеха от вниманието на голямата Г, може би така беше по-добре, но когато си помисли, че и на момиченцата ще им измерят температурата с огромния термометър… и ще им пуснат светлините…

— Какво ти става? — попита го Ники. — Изглеждаш страшно кисел.

— Нищо. Мислех си за Айрис.

— Тя е минало, пич.

Люк го погледна.

— Безсърдечно изказване.

Ники сви рамене.

— Истината често е безсърдечна. Искаш ли да излезем да играем баскетбол?

— Не.

— О, хайде. Ще ти дам преднина.

— Ще пропусна.

— Страх ли те е? — попита Ники без злоба.

Люк поклати глава.

— Само ще ми стане мъчно за вкъщи. Преди играех така с татко. — Усети се, че е използвал думата преди, и се ядоса.

— Добре, разбирам. — Гледаше го с изражение, което Люк не можеше да понесе, особено когато идваше от Ники Уилхолм. — Виж, приятел…

— Какво?

Ники въздъхна.

— Аз ще съм навън, ако размислиш.

Люк си тръгна от столовата и пое по своя коридор, онзи с плаката ПОРЕДЕН ДЕН В РАЯ — после зави по коридора, който беше кръстил „Коридора с машината за лед“. Нямаше следа от Морийн, затова продължи да се разхожда. Мина покрай още плакати с мотивиращи послания и още врати, по девет от всяка страна. Всичките бяха отворени и вътре се виждаха легла без чаршафи и голи стени. Това разкриваше истинското им предназначение: затворнически килии за деца. Мина покрай нишата с асансьора и продължи покрай още стаи. Някои заключения изглеждаха неизбежни. Едно от тях беше, че някога Институтът е посрещал много повече „гости“. Освен ако проектантите му не са били просто прекалени оптимисти.

Накрая стигна до друг салон за отдих, където един чистач — Фред — буташе вяло по пода машина за почистване. И тук имаше автомати за храни и напитки, само че бяха празни и изключени от тока. Отвън нямаше площадка, само насипано с чакъл дворче, оградено с телена мрежа, а от другата му страна се виждаха пейки (вероятно предназначени за служители, които искаха да излязат навън през почивките) и ниската зелена административна сграда, разположена на шейсет-седемдесет метра от тях. Леговището на госпожа Сигсби, която му беше казала, че е тук, за да служи.

— Какво правиш? — попита чистачът Фред.

— Разхождам се — отвърна Люк. — Разглеждам забележителностите.

— Тук няма забележителности. Върви да си играеш с другите деца.

— Ами ако не искам? — Въпросът прозвуча жално вместо предизвикателно и Люк съжали, че си е отворил устата.

Фред носеше радиостанция от едната страна на кръста си и шокова палка от другата. Посегна към палката.

— Изчезвай. Няма да повтарям.

— Добре. Приятен ден, Фред.

— Майната му на приятния ден.

Машината се плъзна отново по пода.

Люк си тръгна, удивен колко бързо всичките му представи за възрастните, които не беше поставял под съмнение — че ще се държат любезно с теб, ако и ти си любезен с тях например — бяха развенчани. Опита се да не поглежда към празните стаи, докато минаваше покрай тях. Побиваха го тръпки. Колко деца бяха живели в тях? Какво им се случваше, когато отиваха в Задната половина? И къде се намираха сега? У дома ли?

— Шибана лъжа — промърмори той и му се прииска майка му да може да го чуе какви думи използва и да го смъмри. Страдаше, че баща му не е до него. Но липсата на майка му беше като загубата на изваден зъб.

Когато стигна до Коридора с машината за лед, видя количката на Морийн пред стаята на Ейвъри. Надзърна вътре и Морийн му се усмихна топло, докато изпъваше покривката на леглото.

— Всичко наред ли е, Люк?

Глупав въпрос, но Люк знаеше, че го задава добронамерено; както и че е във връзка с вчерашното светлинно шоу. Днес лицето на Морийн изглеждаше по-бледо, а бръчките около устата й — по-дълбоки. „Тази жена е болна“, помисли си Люк.

— Да. Ти как си?

— Добре. — Лъжеше. Това не беше някакво шесто чувство или интуиция, а неоспорим факт. — Само че малкият — Ейвъри — снощи е подмокрил леглото. — Морийн въздъхна. — Не е първият, няма и да е последният. За щастие дюшекът не се е намокрил. Всичко хубаво, Люк. Приятен ден. — Гледаше го право в очите с обнадежден поглед. Само че не самият поглед, а мислите й бяха изпълнени с надежда. Той отново си каза: „Те ме промениха. Не знам как и колко точно, но ме промениха“. Придобил бе нова способност. Радваше се, че беше излъгал за картите, както и че те бяха повярвали на лъжата. Поне засега.

Престори се, че се отдръпва от прага, но после се обърна.

— Мисля пак да си взема лед. Вчера ме биха и лицето ме боли.

— В такъв случай непременно си вземи лед, синко.

Обръщението „синко“ отново го стопли. Идеше му да се усмихне.

Отиде да вземе кофата от стаята си, изсипа водата от разтопилия се лед в мивката и се върна при машината за лед. Морийн го чакаше, опряла дупе в тухлената стена, наведена напред, с ръце върху пищялите, малко над глезените. Люк забърза към нея, но тя махна с ръка.

— Само си разтягам гърба. Беше се схванал.

Люк отвори вратичката на машината за лед и взе лопатката. Не можеше да предаде на Морийн бележка по начина, по който го бе направила Калиша, защото макар да имаше лаптоп, в стаята му нямаше хартия и химикалки. Нямаше дори молив. Вероятно така беше по-добре. В Института бележките бяха опасно нещо.

— Леа Финк в Бърлингтън — промърмори той, докато гребеше лед. — Рудолф Дейвис в Монпелие. И за двамата има прекрасни отзиви в „Правен Орел“. Това е потребителски уебсайт. Ще запомниш ли имената?

— Леа Финк, Рудолф Дейвис. Бог да те поживи, Люк.

Люк знаеше, че не бива да задълбава повече, но го глождеше любопитство. Открай време беше любопитен. Затова вместо да си тръгне започна да удря по леда, сякаш опитваше да го натроши. Ледът вече беше натрошен, но ударите вдигаха доста шум.

— Ейвъри каза, че спестяванията ти са предназначени за дете. Знам, че не ми влиза в работата…

— Малкият Диксън е от онези, които четат мисли, нали? Явно дарбата му е много силна, въпреки че още се напишква. Върху неговата папка няма розова точка.

— Да, така е. — Люк продължи да удря леда с лопатката.

— Е, прав е. Църквата уреди осиновяването веднага щом синът ми се роди. Исках да го задържа, но пасторът и майка ми ме убедиха. Проклетникът, за когото се омъжих, не искаше деца, затова имам само едно, онова, което дадох за осиновяване. Наистина ли те интересува, Люк?

— Да. — Наистина го интересуваше, но не беше препоръчително да разговарят прекалено дълго. Те може и да не ги чуваха, но виждаха.

— Когато гърбът започна да ме боли, ми хрумна, че трябва да открия какво е станало с него, и разбрах. Социалните служби твърдят, че нямат право да разкриват къде са осиновени децата, но църквата води регистър на осиновяванията още от 50-те години. Научих паролата за компютъра. Пасторът я държи написана на листче под клавиатурата в кабинета си. Синът ми живее само през два града от мен, във Върмонт. Последна година в гимназията е. Иска да учи в колеж. И това научих. Синът ми иска да учи в колеж. Затова ми трябват парите, а не да изплащам дълговете на онзи мръсен негодник.

Морийн избърса очи с ръкав с бърз и почти потаен жест.

Люк затвори машината за лед и се изправи.

— Погрижи се за гърба си, Морийн.

— Разбира се.

Ами ако е рак? Това си мислеше тя и Люк го знаеше.

Морийн го хвана за рамото, когато той понечи да тръгне, и се наведе към него. Дъхът й миришеше лошо. Като на болен човек.

— Не е нужно синът ми да знае откъде са парите. Но трябва да ги получи. Люк, трябва да правиш каквото ти кажат. Всичко, което ти наредят. — Тя се поколеба. — И ако искаш да говориш с някого по какъвто и да било повод… идвай тук.

— Мислех, че има и други места…

— Идвай тук — повтори тя и забута количката в посоката, от която беше дошла.