Стивън Кинг
Институтът (50)

13.

В четири без петнайсет същия следобед Люк седеше в стаята си и търсеше адвокати от Върмонт, специалисти по изплащане на дългове. До момента никой не го беше питал защо се интересува толкова от темата. Никой не го беше питал и за невидимия човек на Хърбърт Уелс. Вероятно можеше да измисли някакъв тест, за да провери дали го наблюдават — да потърси например НАЧИНИ ЗА САМОУБИЙСТВО — но реши, че би било лудост. Защо да разлайва спящото куче? И тъй като нямаше кой знае какво значение за начина му на живот в момента, май беше по-добре да не знае.

На вратата се почука веднъж и тя се отвори преди Люк да успее да реагира по какъвто и да било начин. В стаята влезе възпитателка. Беше висока и тъмнокоса, а табелката на розовата й туника гласеше: ПРИСИЛА.

— Трябва да вървя на очния тест, нали? — попита Люк, докато изключваше лаптопа.

— Да. Да тръгваме — каза жената с равен тон и без усмивка. След Гладис това му донесе облекчение.

Отидоха до асансьора и слязоха на ниво C.

— Колко етажа има надолу? — попита Люк.

Присила го погледна косо.

— Не ти влиза в работата.

— Опитах се просто да завържа раз…

— Недей. Просто си затваряй устата.

Люк млъкна.

В стая C-17 вместо Зик го чакаше техник, на чиято табелка пишеше БРАНДЪН. Присъстваха и двама мъже с костюми, единият с таблет в ръка, а другият с бележник. Те не носеха табелки с имена, затова Люк предположи, че са лекари. Единият беше изключително висок и с шкембе, което би засрамило и шкембето на Хари Крос. Той пристъпи напред и протегна ръка.

— Здравей, Люк. Аз съм доктор Хендрикс, главният лекар.

Люк погледна протегната ръка и не изпита никакво желание да я стисне. Научаваше какви ли не нови модели на поведение. Това беше любопитно, но в същото време и плашещо.

Доктор Хендрикс се изсмя по чудат начин, сякаш цвилеше, като едновременно си пое въздух и го издиша.

— Няма нищо, не се притеснявай. Това е доктор Еванс, завеждащ офталмологичните дейности. — Той отново нададе цвилещия смях и Люк заключи, че офталмологични дейности е някаква проява на лекарски хумор.

Доктор Еванс, дребен мъж с тънки мустаци, не се засмя на шегата, дори не се усмихна. Не му подаде и ръка за здрависване.

— Значи ти си един от новобранците. Добре дошъл. Заповядай, седни.

Люк изпълни каквото му казаха. Да седи на стола определено беше по-добре, отколкото да стои наведен над него със стърчащо във въздуха голо дупе. Освен това имаше сравнително ясна представа какво му предстои. И преди беше ходил на очни прегледи. По филмите умните деца винаги носеха дебели очила, но зрението на Люк беше отлично, поне засега. Чувстваше се сравнително спокоен, докато Хендрикс не дойде при него със спринцовка в ръка. При гледката сърцето му се сви.

— Не се тревожи, само поредното леко боцване. — Хендрикс отново изцвили, при което се показаха големите му резци. — Бием много инжекции, също като в армията.

— Разбира се, нали съм мобилизиран — рече Люк.

— Точно така. А сега не мърдай.

Люк се остави да му бият инжекцията, без да се съпротивлява. Не усети парене, но се случи нещо друго. Нещо неприятно. Когато Присила се наведе да му сложи лепенка, той започна да се задушава.

— Не мога да… — „преглътна“ искаше да каже, но не успя. Гърлото му се сви.

— Всичко е наред — каза доктор Хендрикс. — Ще ти мине.

„Хубаво“, помисли си Люк, но другият доктор се приближаваше с тръбичка, която явно възнамеряваше да напъха в гърлото му при необходимост.

Хендрикс сложи ръка върху рамото на колегата си.

— Дай му няколко секунди.

Люк ги гледаше отчаяно със стичаща се по брадичката слюнка, убеден, че това са последните лица, които ще види… и тогава гърлото му се отпусна. Той си пое жадно въздух.

— Видя ли? — каза Хендрикс. — Всичко е наред, Джим, няма нужда да интубираш.

— Какво… какво ми направихте?

— Нищо. Всичко е наред.

Доктор Еванс подаде пластмасовата тръбичка на Брандън и зае мястото на Хендрикс. Светна с фенерче в очите на Люк, после взе малка линийка и измери разстоянието между тях.

— Не носиш очила или лещи, нали?

— Искам да знам какво ми направихте! Не можех да дишам! Не можех да преглътна!

— Нищо ти няма — каза Еванс. — Преглъщаш си нормално. Възвръщаш си цвета. А сега ми кажи носиш ли очила или лещи?

— Не — отговори Люк.

— Добре. Браво на теб. Погледни напред, ако обичаш.

Люк погледна към стената. Усещането, че е забравил как да диша, беше изчезнало. Брандън издърпа надолу сгъваем екран и приглуши светлината на лампите.

— Продължавай да гледаш напред — каза доктор Еванс. — Ако и за миг извърнеш очи, Брандън ще ти удари шамар. Ако извърнеш очи втори път, ще ти приложи електрошок — много слаб, но болезнен. Разбра ли?

— Да. — Люк преглътна. С гърлото му всичко беше наред, усещаше го нормално, но сърцето му продължаваше да бие двойно по-бързо. — От Лекарската асоциация знаят ли какви ги вършите?

— Млъквай — нареди му Брандън.

Явно тук всички държаха да мълчиш. Люк си каза, че най-лошото е минало и сега само ще му направят очен преглед, който и другите деца бяха преминали без неприятни последици, само че продължаваше да преглъща, за да се увери, че може. Сега щяха да му покажат на екрана таблицата с цифри и букви и прегледът щеше да свърши.

— Гледай право напред — напомни му с почти мил глас Еванс. — Очите само в екрана.

Зазвуча музика — цигулки свиреха класическо произведение. „За да ме унесе“, предположи Люк.

— Прис, включи прожекционния апарат — каза Еванс.

Вместо таблица за очен преглед по средата на екрана се появи синьо петно, което пулсираше лекичко, сякаш имаше туптящо сърце. Под него изникна червено петно, което му напомни за HAL — „Съжалявам, Дейв“. След това се появи зелено петно. Червеното и зеленото пулсираха в синхрон със синьото, после и трите запримигваха. Започнаха да се появяват и други петна, първо едно по едно, после две по две, след това десетки. Скоро екранът се изпълни със стотици примигващи цветни точки.

— Очите в екрана — каза напевно Еванс. — В екранаааа. Само там.

— Значи, щом не мога да ги видя сам, ги прожектирате, така ли? За да подпомогнете процеса? Това не…

— Млъквай! — Този път го каза Присила.

Точките започнаха да се въртят. Гонеха се лудо, на моменти приличаха на спирала, после на ято, някои образуваха кръгове, които се надигаха, спускаха и пресичаха. Цигулките забързаха темпо, леката класическа мелодия премина в някакво подобие на кънтри музика. Точките вече не само се движеха, а приличаха на електронен билборд на Таймс Скуеър с изгорели диоди и напълно пощурял. Люк имаше чувството, че и той пощурява. Спомни си как Хари Крос бе повърнал през оградата и усещаше, че ще направи същото, ако продължи да гледа безумно стрелкащите се цветни точки, но не искаше да повръща, защото всичко щеше да се стече в скута му и…

Брандън го зашлеви силно. Шамарът прозвуча като избухването на малка пиратка едновременно съвсем наблизо и някъде далеч.

— Гледай в екрана, приятелче.

Нещо топло се стичаше по горната му устна. „Кучият му син е закачил и носа ми“, помисли си Люк, но това му се стори маловажно. Примигващите точки проникваха в главата му, нахлуваха в мозъка му като енцефалит или менингит. Като някаква болест, при всички положения.

— Добре, Прис, изключи го — каза Еванс, но Присила явно не го чу, защото точките не изчезнаха. Разцъфваха и се свиваха, всеки цвят по-голям от предишния: раздуваха се навън и се свиваха навътре, навън, навътре. Вече ставаха триизмерни, излизаха от екрана, стрелкаха се към него, отдръпваха се, отново се стрелваха напред, отдръпваха се…

Стори му се, че Брандън казва нещо на Присила, но само си въобразяваше, нали? Някой наистина ли пищеше? Ако беше така, дали пищеше той?

— Браво на теб, Люк, справяш се отлично — прозвуча провлачено гласът на Еванс някъде отдалеч. От дрон високо в стратосферата. Може би от обратната страна на луната.

Още цветни точки. Вече не бяха само на екрана, а и по стените, кръжаха по тавана, навсякъде около него, вътре в него. В последните секунди преди да припадне му хрумна, че превземат мозъка му. Видя как ръцете му се вдигат сред точките светлина, видя ги как танцуват и препускат по кожата му, осъзна, че се тресе наляво и надясно в стола.

Опита се да каже: „Получих гърч, ще ме убиете“, но от устата му излезе само окаяно гъргорене. Тогава точките изчезнаха, той падна от стола и полетя надолу в мрака, за голямо свое облекчение. Боже, какво облекчение.