Стивън Кинг
Институтът (46)

9.

След унижението с термометъра, което сякаш продължи цяла вечност, Зик му измери кръвното налягане, закачи на пръста му датчик за кислород и премери височината и теглото му. Надзърна в гърлото и ушите му. Записваше си резултатите, като си тананикаше. Гладис вече се беше върнала в стаята и пиеше кафе от чаша с маргаритки с обичайната си фалшива усмивка.

— Време е за инжекция, Люки — каза Зик. — Няма да се дърпаш, нали?

Люк поклати глава. В момента искаше единствено да се върне в стаята си и да избърше вазелина от дупето си. Нямаше от какво да се срамува, но въпреки това се срамуваше. И се чувстваше унизен.

Зик му би инжекцията. Този път не последва парене. Усети само леко боцване, което бързо отшумя.

Зик си погледна часовника и отброи секундите, като мърдаше устни. Люк направи същото, само че без да мърда устни. Стигнал беше до трийсет, когато Зик свали ръка.

— Чувстваш ли гадене?

Люк поклати глава.

— Усещаш ли металически вкус в устата?

Единственото, което усещаше, беше остатъчният вкус от портокаловия сок.

— Не.

— Добре. А сега погледни към стената. Виждаш ли точки? Възможно е да изглеждат и по-големи, като кръгове.

Люк поклати глава.

— Казваш истината, приятелче, нали?

— Да. Не виждам точки, нито кръгове.

Зик се взря в очите му за няколко секунди (на Люк му хрумна да го попита дали вижда там точки, но се въздържа). След това изправи гръб, изтупа демонстративно длани и се обърна към Гладис.

— Разкарай го оттук. Доктор Еванс ще го повика следобед за очния тест. — Посочи към прожектора. — Точно в четири.

Люк понечи да попита какъв е този очен тест, но всъщност не го интересуваше. Гладен беше — това, изглежда, не се променяше каквото и да му причиняваха (поне засега), но повече и от храна искаше да се измие. Най-подходящият начин да опише как се чувства беше — жертва.

— Не беше толкова страшно, нали? — попита Гладис в асансьора. — Много шум за нищо.

Люк понечи да я попита дали щеше да е много шум за нищо, ако бяха направили същото с нейния задник. Ники сигурно щеше да я попита, но той не беше Ники.

Гладис му хвърли фалшивата усмивка, която му се струваше все по-зловеща.

— Учиш се как да бъдеш послушен, а това е прекрасно. Ето ти жетон. Дори два ще ти дам. Днес съм щедра.

Люк ги взе.

По-късно, докато стоеше под душа с наведена глава и вода, стичаща се по косата му, отново си поплака. Приличаше на Хелън поне в едно отношение: искаше цялата тази работа да се окаже сън. Би дал всичко, може би дори душата си, за да се събуди облян от слънчева светлина, покрила леглото му като второ одеяло, и да усети мириса на бекон от долния етаж. Сълзите най-накрая секнаха и у него се прокрадна и друга емоция освен тъгата и скръбта — някакво по-твърдо чувство. Твърдо като камък и непознато му до този момент. Изпита облекчение, че го усеща.

Не сънуваше: всичко това се случваше наистина и вече не му се струваше достатъчно просто да се измъкне оттук. Твърдата емоция искаше още. Искаше да разкрие пред света цялата пасмина, отвличаща и изтезаваща деца, от госпожа Сигсби на върха до най-нисшите служители като Гладис с изкуствените усмивки и Зик с мазния ректален термометър. Да събори Института върху главите им, както Самсон съборил храма на Дагон върху филистимците. Знаеше, че това е просто гневната безпомощна фантазия на дванайсетгодишно дете, но копнееше да я осъществи и — ако имаше начин — щеше да го направи.

Както казваше баща му, полезно е да си поставяш цели. Те често ти помагат да се справиш в тежки ситуации.