Стивън Кинг
Институтът (44)

7.

От дълбокия и безпаметен сън го събуди силно чукане на вратата. Той седна в леглото, огледа се паникьосано и се запита дали не се е успал за училище.

Вратата се отвори и в стаята надзърна усмихнато лице. Гладис, жената, която го бе завела да му поставят чипа. Онази, която му беше казала, че е тук, за да служи.

— Добро утро! — изчурулика тя. — Време е за ставане. Пропусна закуската, но ти донесох портокалов сок. Можеш да го изпиеш пътьом. Прясно изцеден е!

Люк видя, че зелената лампичка на лаптопа свети. Компютърът беше заспал, но ако Гладис влезеше в стаята и натиснеше някой от клавишите, за да провери какво е гледал (не би се учудил, ако го направи), щеше да види невидимия човек на Хърбърт Уелс с увитата с бинтове глава и тъмните очила. Нямаше да разбере какво представлява, може би щеше да си помисли, че е просто някакъв сайт за научна фантастика или мистерии, но тя вероятно пишеше доклади, които стигаха до по-висшестоящите. Хора, които определено щяха да проявят любопитство.

— Може ли само минутка, за да се обуя?

— Трийсет секунди. Не оставяй портокаловия сок да се стопли. — Тя му намигна заговорнически и затвори вратата.

Люк скочи от леглото, нахлузи джинси, грабна тениска и събуди компютъра, за да види колко е часът. Стъписа се, когато видя, че е девет. Той никога не спеше до толкова късно. За момент си помисли, че са сложили нещо в храната му, но ако беше така, нямаше да се събуди посред нощ.

„Заради шока е — каза си. — Все още не съм осмислил случилото се с мен напълно.“

Угаси компютъра, съзнавайки, че всякакви усилия да скрие Господин Грифин биха били безполезни, ако следяха какво търси в интернет. А ако следяха компютъра му в реално време, вече знаеха, че е намерил начин за достъп до „Ню Йорк Таймс“. Разбира се, ако започнеше да си внушава подобни неща, всичко би било безсмислено. И вероятно точно това Слугите на Сигсби искаха да си мисли той и всички други деца, които държаха затворени тук.

„Ако знаеха, вече щяха да са ми взели лаптопа — каза си. — А ако следяха компютъра в реално време, нямаше ли да забележат, че на началния екран се изписва друго име?“

Разсъждението изглеждаше напълно логично, но може би искаха да му отпуснат края още малко. Параноична мисъл, но цялата ситуация предизвикваше параноя.

Когато Гладис отвори вратата отново, Люк седеше на леглото и си обуваше гуменките.

— Браво! — възкликна тя, сякаш Люк беше тригодишно дете, успяло да се облече само за пръв път. Гладис му ставаше все по-неприятна, но когато му даде сока, той го изпи до дъно.