Стивън Кинг
Институтът (39)

2.

След вечеря излязоха на площадката (Люк не забрави да се намаже обилно с крем против насекоми) и запознаха Хелън със ситуацията. Оказа се, че тя е ТК и също като Джордж и Ники е позитивна. Доказа им го, като преобърна няколко от фигурите за шах, докато Ники ги подреждаше на дъската.

— Не само си позитивна, а супер позитивна — възхити й се Джордж. — Чакай и аз да опитам.

Той прекатури една пешка и разклати черния цар, но това беше всичко. Накрая седна и изпухтя.

— Добре де, ти печелиш, Хелън.

— Мисля, че всички сме неудачници — заяви тя. — Точно това си мисля.

Люк я попита дали се тревожи за родителите си.

— Не особено. Баща ми е алкохолик. Майка ми се разведе с него, когато бях на шест, и се омъжи — изненада! — за друг алкохолик. Явно е решила, че след като не може да ги победи, трябва да се присъедини към тях, защото сега и тя е алкохоличка. Брат ми обаче ми липсва. Как мислите, той добре ли е?

— Разбира се — отговори Айрис не много убедително, след което се качи на батута и започна да скача. Ако Люк беше отишъл да скача толкова скоро след вечеря, щеше да му стане лошо, но пък Айрис почти не бе хапнала.

— Нека си изясним нещо — каза Хелън. — Не знаете защо сме тук, но мислите, че има някаква връзка с умствени способности, които няма да минат и на прослушване за „Америка търси талант“.

— Не биха могли да ни осигурят място и в „Малки деца с големи таланти“ — отбеляза Джордж.

— Правят ни тестове, докато видим точки, но не знаете защо.

— Точно така — потвърди Калиша.

— После ни вкарват на другото място, Задната половина, но не знаете какво се случва там.

— Да — каза Ники. — Можеш ли да играеш шах, или само буташ фигурите?

Хелън не му обърна внимание.

— А след като приключат с нас, ни изтриват паметта като в научнофантастичен филм и живеем дълго и щастливо.

— Така ни казват — каза Люк.

Хелън се замисли, след което заключи:

— Истински ад.

— Явно затова Бог ни е дал вино и кексчета с трева — каза Калиша.

Люк вече не издържаше. Щеше да се разплаче, при това скоро; усещаше как сълзите се задават като буря. Да плаче пред компанията може и да беше приемливо за Айрис, тъй като беше момиче, но Люк имаше представа (несъмнено остаряла, но все така могъща) как би трябвало да се държат момчетата. С две думи — като Ники.

Той се прибра в стаята си, затвори вратата, легна на кревата и закри очи с ръка. Незнайно защо се сети за Ричи Ракетата със сребристия скафандър, който танцуваше също толкова въодушевено, колкото Ники Уилхолм преди вечеря, и за децата, които танцуваха с него, превиваха се от смях и припяваха на „Мамбо №5“. Сякаш нищо лошо не можеше да им се случи, сякаш животът им винаги щеше да бъде изпълнен с невинни забавления.

Сълзите потекоха, защото беше уплашен и ядосан, но най-вече защото му беше мъчно за къщи. Досега не беше разбирал напълно какво означава този израз. В момента не се намираше на летен лагер, нито на училищна екскурзия. Попаднал бе в кошмар и искаше единствено той да свърши. Искаше да се събуди. И тъй като не можеше, заспа с гърди, надигащи се от последните няколко хлипания.