Стивън Кинг
Институтът (35)

10.

След като се върна в стаята, Люк показа един от жетоните пред камерата на лаптопа. Почувства се малко глупаво, докато го правеше, но компютърът веднага се отключи, като първо се показа син екран със съобщение: ЗДРАВЕЙ, ДОНА! Люк се намръщи, но след това се поусмихна. В някакъв момент, преди той да пристигне тук, този компютър беше принадлежал (поне временно) на момиче на име Дона. Още не бяха сменили съобщението на екрана. Някой беше допуснал недоглеждане. Съвсем дребно, но там където имаше едно, можеше да има и други.

Приветственото съобщение се скри и на екрана се появи стандартна снимка: пуст плаж по зазоряване. Лентата с иконите в долния край на екрана беше същата като на компютъра му у дома, с една очебийна (но на този етап не и изненадваща) разлика: липсваше иконата с форма на пощенска марка за електронната поща. Имаше обаче икони за два различни интернет доставчика. Това го изненада, само че приятно. Отвори браузъра и въведе в полето за търсене АОЛ ИМЕЙЛ. Синият екран се появи отново, този път с пулсиращ червен кръг по средата. Тих компютризиран глас каза:

— Съжалявам, Дейв, не мога да изпълня това нареждане.

За момент Люк си помисли, че отново се е натъкнал на недоглеждане — първо Дона, после Дейв — преди да осъзнае, че компютризираният глас принадлежи на HAL 9000 от филма „2001: Космическа одисея“. Не беше пропуск, а просто шегичка, която в момента обаче изобщо не му се струваше смешна.

Въведе в търсачката ХЪРБЪРТ ЕЛИС и отново се включи HAL. Люк се замисли, след което потърси театър „Орфеум“ на Хенепин авеню, не защото възнамеряваше да гледа някое представление там (изглежда, в близко бъдеще нямаше да гледа никакви представления), а тъй като искаше да разбере до каква информация има достъп. Все нещо трябваше да може да потърси, иначе защо компютърът бе свързан с интернет?

Уебсайтът на „Орф“, както го наричаха родителите му, явно беше сред одобрените за „гости“ на Института. От него научи, че мюзикълът „Хамилтън“ се завръща на сцена („Поради огромен зрителски интерес!“), както и че Патън Осуалт ще изнесе представление следващия месец („Ще се пръснете от смях!“). Потърси училище „Бродерик“ и откри уебсайта му без проблем. Потърси името на господин Гриър, училищния психолог, но отново се включи HAL. Вече започваше да разбира защо доктор Дейв Баумън е толкова изнервен във филма.

Понечи да затвори браузъра, но размисли и въведе в полето ЩАТСКА ПОЛИЦИЯ МЕЙН. Пръстът му спря над бутона за изпълнение на търсенето, почти го натисна, но в крайна сметка той го отдръпна. Отново щеше да получи безсмисленото извинение на HAL, но едва ли щеше да се приключи само с това. Вероятно на някое от подземните нива щеше да се задейства аларма. Не вероятно, а със сигурност. Те може би забравяха да сменят името на някое дете на началния екран, но не биха забравили да сложат програма за подаване на сигнали, ако някое дете опита да се свърже с властите. Щеше да последва наказание. Вероятно по-тежко от шамар. Компютърът, принадлежал на момичето Дона, всъщност беше безполезен.

Люк се облегна назад и скръсти ръце пред тесните си гърди. Спомни си как Морийн дружелюбно беше разрошила косата му.

Обикновен, разсеян жест на добрина, но той (и жетоните) беше заличил отчасти горчилката от шамара на Тони. Калиша не каза ли, че жената е затънала в дълг от четирийсет хиляди долара? Не, по-скоро беше двойно повече.

Отчасти заради добронамереното отношение на Морийн и отчасти за да убие времето, Люк потърси ЗАТЪНАЛ СЪМ В ДЪЛГОВЕ, НУЖДАЯ СЕ ОТ ПОМОЩ. Компютърът веднага му предостави достъп до всевъзможна информация по темата, включително доста фирми, които твърдяха, че погасяването на досадните дългове е лесна работа; длъжникът трябваше само да им се обади. Люк се съмняваше, но предполагаше, че има и хора, които се връзват на подобни твърдения; така на първо място бяха затънали в дългове.

Морийн Алвърсън обаче не беше от тези хора, поне според Калиша, която му бе казала, че съпругът на Морийн натрупал дълговете преди да избяга. Вярно или не, имаше начини проблемът да бъде разрешен. Именно намирането на тези начини беше причината да се ходи на училище. Май компютърът не беше съвсем безполезен.

Люк се насочи към най-достоверните на вид източници и скоро потъна в темата за дълговете и тяхното погасяване. Отново го обзе старата жажда за знания. Да научи нещо ново. Да формулира и проучи даден въпрос. Както винаги, всяко късче информация водеше до три други (или шест, или дванайсет) и след известно време в главата му започна да се оформя цялостна картина. Нещо като географска карта. Най-интересната концепция — основната, от която произтичаха всички останали — беше проста, но изумителна (поне за Люк). Дългът представляваше стока. Купуваха го, продаваха го, а в някакъв момент се беше превърнал в център не само на американската икономика, но и в световната. Макар че на практика не съществуваше. Не беше материално нещо като нефта, златото или диамантите; дългът беше просто идея. Обещание за плащане.

Когато програмата за лични съобщения на компютъра иззвънтя, Люк тръсна глава все едно се събуждаше от особено реалистичен сън. Според часовника на компютъра наближаваше 17:00. Той кликна върху иконката с форма на балонче в долния ъгъл на екрана и прочете следното съобщение:

Госпожа Сигсби: Здравей, Люк. Аз ръководя Института и бих искала да те видя.

Люк се замисли, след което написа:

Люк: Имам ли избор?

Отговорът дойде незабавно:

Госпожа Сигсби: Не. :)

— Вземи емоджито и си го напъхай в…

На вратата се почука. Люк отиде да отвори, като очакваше Гладис, но на прага стоеше Хадад, един от мъжете, които бе срещнал при асансьора.

— Искаш ли да се поразходиш, юнак?

Люк въздъхна.

— Един момент, да си обуя гуменките.

— Няма проблеми.

Хадад го заведе до една врата след нишата с асансьора и я отключи с карта. Изминаха краткото разстояние до административната сграда заедно, като махаха с ръце, за да пропъдят насекомите.