Стивън Кинг
Институтът (34)

9.

Когато се събуди, се чувстваше по-добре — някак си пречистен. Видя, че в стаята му са добавили два предмета, докато е бил на обяд, а после с прекрасните си нови приятели Гладис и Тони. На бюрото имаше лаптоп, „Мак“, като неговия, само че по-стар модел. Другата нова придобивка беше малък телевизор върху поставка в ъгъла.

Люк отиде първо при компютъра, включи го и отново го прониза силна мъка по дома, щом чу добре познатата мелодийка на „Макинтош“. Вместо да се появи полето за парола, на синия екран се изписа следното съобщение: ПОКАЖИ НА КАМЕРАТА ЕДИН ЖЕТОН, ЗА ДА ПОЛУЧИШ ДОСТЪП. Люк натисна бутона Return няколко пъти, макар да знаеше, че няма смисъл.

— Шибана бракма!

Тогава, колкото и страшно и нереално да беше всичко около него, се разсмя. Смехът му беше рязък и кратък, но искрен. Дали не изпита смътно чувство за надменност — може би дори презрение — при мисълта за деца, които просят жетони, за да си купят цигари и алкохол? Да, това изпита. Помисли ли си: „Никога не бих го направил“? Разбира се. Когато си помислеше за деца, които пият и пушат (което се случваше рядко, защото имаше по-важни въпроси, върху които да разсъждава), Люк си представяше изпаднали металяги, които слушат Пантера и рисуват калпаво дяволски рога по дънковите си якета, толкова загубени и тъпи, че бъркаха носенето на купища вериги и употребата на наркотици с бунтарството. Не можеше да си представи, че ще стигне до такова положение, но ето че сега се намираше тук и натискаше копчето като лабораторен плъх, който бута бясно лостче за храна или няколко прашинки кокаин.

Затвори лаптопа и взе дистанционното за телевизора. Очакваше отново да се появи син екран и съобщение, че му трябва жетон, за да го пусне, но вместо това попадна на Стив Харви, който интервюираше Дейвид Хаселхоф и го разпитваше какви цели си е поставил за в бъдеще. Публиката се заливаше от смях на забавните отговори на Хоф.

Когато натисна копчето „Меню“ на дистанционното, на екрана се появи меню на ДиректТВ, подобно на онова у дома, но също като стаята, малко по-различно. Макар да имаше голям избор от филми и спортни предавания, нямаше телевизионни или новинарски канали. Той угаси телевизора, върна дистанционното върху него и се огледа.

Освен вратата към коридора в стаята имаше още две врати. Едната беше на дрешник. Вътре имаше джинси, тениски (не се бяха постарали да набавят точни копия на дрехите му вкъщи, което му донесе известно облекчение), две ризи, два чифта гуменки и пантофи. Нямаше обувки.

Другата врата водеше до малка безупречно чиста баня. На мивката имаше две четки за зъби, все още в опаковките, до чисто нова тубичка с паста за зъби „Крест“. В добре зареденото шкафче намери вода за уста, шишенце с парацетамол за деца със само четири таблетки, дезодорант, крем против насекоми във флакон с ролка, лейкопласт и други неща, кои полезни, кои — не особено. Единственият предмет, който можеше да мине за опасен, беше нокторезачката.

Люк затвори шкафчето и се огледа в огледалото на вратичката. Косата му стърчеше във всички посоки, а под очите му имаше тъмни кръгове (от лъскане на бастуна цяла нощ, би казал Ролф). Изглеждаше едновременно подмладен и състарен, което беше странно. Огледа все още наболяващото го дясно ухо и видя едно от малките метални пръстенчета, забито в леко зачервената кожа. Не се съмняваше, че някъде на ниво B — или пък C, или D — има техник, който вече можеше да следи всяко негово движение. Може би го следеше и в момента. Лукас Дейвид Елис, който планираше да учи в МТИ и „Емерсън“, сега беше сведен до мигаща точка на компютърен екран.

Върна се в стаята (това не е моята стая, напомни си), огледа се и стъписано забеляза нещо. Нямаше книги. Нито една. Това беше също толкова неприятно, колкото да няма достъп до компютъра. Може би дори по-неприятно. Отиде до скрина и започна да отваря чекмеджетата с надеждата да намери поне Библия или Книгата на мормоните, като в хотелска стая. Откри само спретнати купчинки чорапи и бельо.

Какво му оставаше да прави? Да гледа интервюто на Стив Харви с Дейвид Хаселхоф? Или повторения на „Най-смешните домашни видеоклипове на Америка“?

В никакъв случай.

Излезе от стаята, за да потърси Калиша или някое от другите деца. Вместо това се натъкна на Морийн Алвърсън, която тикаше бавно пълен със сгънати чаршафи и кърпи кош надолу по коридора. Изглеждаше още по-уморена и задъхана.

— Здравейте, госпожо Алвърсън. Искате ли да ви помогна?

— Много мило от твоя страна — усмихна се тя. — Чакаме пет нови попълнения, двама тази вечер, трима утре, и трябва да им приготвя стаите. Те са ей натам. — Тя посочи в противоположната посока от столовата и площадката.

Люк започна да бута коша бавно, защото Морийн вървеше бавно.

— Госпожо Алвърсън, знаете ли как бих могъл да си спечеля жетон? Искам да отключа компютъра в стаята си.

— Можеш ли да застилаш чаршафи, ако ти дам указания?

— Разбира се, у дома сам си оправям леглото.

— С подпъхнати ъгли като в болниците?

— Ами… не.

— Няма значение, ще ти покажа. Ако оправиш пет легла, ще ти дам три жетона. Само толкова имам в джоба. Не ми дават по много.

— Три ме устройват напълно.

— Добре. Но престани да ме наричаш „госпожо Алвърсън“. Обръщай се към мен с Морийн или само Мо. Като другите деца.

— Добре.

Минаха покрай нишата с асансьора и продължиха по коридора от другата й страна. И тук по стените висяха вдъхновяващи плакати. Имаше и машина за лед, също като в коридор на мотел, която май не изискваше жетони. Щом подминаха машината, Морийн хвана Люк за лакътя. Той спря и я погледна въпросително.

Тя заговори шепнешком:

— Виждам, че са ти сложили чип, но не си получил жетони.

— Ами…

— Можеш да говориш, само че тихо. В Предната половина има пет-шест места, където проклетите им микрофони нямат обхват, мъртви зони, и аз ги знам всичките. Едната е тук, до машината за лед.

— Добре…

— Кой ти сложи чипа и ти зашлеви шамар? Тони ли?

Очите на Люк запариха и той не посмя да отговори, макар да не ги подслушваха. Само кимна.

— Той е от гаднярите — каза Морийн. — Зик също е гадняр. Както и Гладис, въпреки че все се усмихва. Много от хората, които работят тук, обичат да бият децата, но тези тримата са най-опасни.

— Тони ме удари — прошепна Люк. — Силно.

Морийн разроши косата му, както правят жените с бебета и малки деца, но Люк нямаше нищо против. Тя го докосваше добронамерено, а в момента това означаваше много за него. В момента това означаваше всичко.

— Прави каквото ти каже — каза Морийн. — Не спори с него, това е най-добрият съвет, който мога да ти дам. Тук има и хора, с които можеш да спориш, дори с госпожа Сигсби, макар да е безсмислено, но Тони и Зик са като стършели. Гладис също. Те жилят.

Морийн отново тръгна по коридора, но Люк я хвана за ръкава на кафявата униформа и я подръпна обратно в безопасната зона.

— Мисля, че Ники е ударил Тони — прошепна той. — Имаше рана и насинено око.

Морийн се усмихна и разкри зъби, които имаха отчаяна нужда от стоматологична намеса.

— Браво на Ник. Тони вероятно му го е върнал тъпкано, но все пак… браво. Хайде, да вървим. С твоя помощ ще приготвим стаите за нула време.

В първата стая, в която влязоха, имаше плакати на Томи Пикълс и Зуко — анимационните герои — по стените и цял взвод войничета на бюрото. Люк веднага разпозна някои от тях, тъй като до неотдавна и той колекционираше такива фигурки. Тапетите бяха с щампи на щастливи клоуни с балони.

— Да му се не види! — възкликна Люк. — Това е стаята на малко дете.

Морийн го погледна развеселено, сякаш искаше да каже: „И ти не си на преклонна възраст“.

— Да. Казва се Ейвъри Диксън и според листа ми е само на десет. Да се залавяме за работа. Обзалагам се, че ще запомниш как се подпъхват чаршафите от първия път. Изглеждаш ми схватливо момче.