Стивън Кинг
Институтът (28)

3.

На вратата на госпожа Сигсби се почука. Тя покани посетителя да влезе в кабинета, без да откъсва очи от екрана на компютъра. Мъжът беше висок почти колкото доктор Хендрикс, но с десет години по-млад и в много по-добра физическа форма — с широки рамене и мускулест. Главата му беше гладко обръсната и лъщеше. Носеше джинси и синя работна риза с навити ръкави, за да покаже възхитителните си бицепси. На колана му висеше къса желязна палка.

— Екип Червен рубин е тук, ако искате да поговорите с тях за операцията по извеждането на Елис.

— Има ли нещо спешно или необичайно по случая, Тревър?

— Не съвсем, госпожо, и ако ви прекъсвам, мога да се върна по-късно.

— Не ме прекъсваш, просто почакай малко. Възпитаниците ни запознават новото момче с обстановката. Ела да погледаш. Смесицата от легенди и лични наблюдения е доста забавна. Напомня ми за „Повелителят на мухите“.

Тревър Стакхаус заобиколи бюрото. Видя Уилхолм — недисциплинирано леке — от едната страна на дъска за шах, подредена и готова за игра. Новото попълнение седеше срещу него. Момичетата стояха отстрани, насочили почти цялото си внимание, както обикновено, към Уилхолм — красив чувствителен бунтар, направо прероден Джеймс Дийн. Той скоро щеше да се разкара; Стакхаус нямаше търпение Хендрикс да одобри преместването му.

— Според вас колко хора работят общо тук? — питаше новото момче.

Айрис и Калиша (известна още като Шаркавата) се спогледаха. Отговори Айрис:

— Петдесет? Струва ми се, че са поне толкова. Лекарите… техниците и възпитателите… кухненският персонал…

— Двама-трима чистачи — добави Уилхолм — и камериерките. В момента единствената камериерка е Морийн, защото сме само петима, но когато децата са повече, има още една-две камериерки. Може да идват от Задната половина, но не съм сигурен.

— При толкова много персонал как пазят Института в тайна? — попита Елис. — Къде например си паркират колите?

— Интересно — обади се Стакхаус. — Досега май никой не е задавал този въпрос.

Госпожа Сигсби кимна.

— Малкият е много умен и то явно не само в академично отношение. А сега тихо, искам да ги чуя.

— … трябва да останат — казваше Люк. — Разбирате ли? Работят за определен период, после излизат в отпуск. Което означава, че това всъщност е държавна институция. Като онези тайни бази, в които отвеждат терористи за разпит.

— И им нахлузват качулки на главите, след което ги давят с вода — каза Уилхолм. — Не съм чувал да прилагат подобни техники на децата тук, но не бих се учудил, ако е истина.

— Използват резервоара — каза Айрис. — Това е тяхното водно изтезание. Слагат ти шапка, потапят те и си водят бележки. Всъщност е за предпочитане пред инжекциите. — Тя замълча за момент. — Поне според мен.

— Сигурно разделят служителите на групи и ги редуват — продължи Елис. На госпожа Сигсби й се стори, че говори по-скоро на себе си, отколкото на другите. „Обзалагам се, че често му се случва“, помисли си тя. — Иначе не би се получило.

Стакхаус кимаше.

— Много добри заключения. Дяволски добри. На колко години е, на дванайсет?

— Прочети си доклада, Тревър. — Госпожа Сигсби натисна едно копче на компютъра и на екрана се появи скрийнсейвър: снимка на дъщерите й — близначки — в двойната им количка, направена години преди да се сдобият с гърди, остри езици и неподходящи гаджета. Както й наркотична зависимост в случая на Джуди. — Червен рубин дадоха ли отчет за операцията?

— Лично ги разпитах. А когато полицаите прегледат компютъра на момчето, ще установят, че е чело за случаи, при които деца са убили родителите си. Не много, само два-три.

— С други думи, стандартна оперативна процедура.

— Да. Няма нужда да се престараваме. — Стакхаус й хвърли усмивка, която й се стори почти толкова чаровна, колкото най-лъчезарната усмивка на Уилхолм. Но не напълно. Техният Ники беше истински магнит за мацки. Поне засега. — Искате ли да разговаряте лично с екипа, или само ще прочетете доклада от операцията? Дени Уилямс го пише, тъй че би трябвало да е сравнително четивен.

— Ако всичко е минало гладко, само ще прочета доклада. Ще изпратя Розалинд да ми го донесе.

— Добре. А какво става с Алвърсън? Имаме ли нови сведения от нея?

— Да не се интересуваш дали Уилхолм и Калиша вече се натискат? — Сигсби повдигна вежди. — Това свързано ли е пряко с охранителната ти мисия, Тревър?

— Не ми дреме дали се натискат. Всъщност им стискам палци да вземат да се разделят с девствеността си, ако, разбира се, още са девствени, докато все още имат тази възможност. Но от време на време Алвърсън долавя неща, които са пряко свързани с охранителната ми мисия. Като например разговора й с малкия Уошингтън.

Морийн Алвърсън, камериерката, която, изглежда, искрено харесваше и съчувстваше на младите възпитаници в Института, всъщност беше информаторка. (Като се имаха предвид дребните клюки, които им съобщаваше, госпожа Сигсби смяташе, че шпионка е прекалено силна дума за дейността й.) Нито Калиша, нито другите телепати бяха разбрали, защото Морийн умееше да крие изключително добре с какво си докарва малко допълнителни пари.

Онова, което я правеше изключително ценна, беше внимателно внушената идея, че дадени места в Института — южният ъгъл на салона и едно кътче край автоматите за храни и напитки например — не влизат в обхвата на камерите за наблюдение. На тези места Алвърсън научаваше тайните на децата. Повечето бяха незначителни глупости, но понякога се натъкваше на късче злато сред плявата. Малкият Уошингтън например й беше доверил, че възнамерява да се самоубие.

— Не, напоследък не е съобщавала нищо — отвърна Сигсби. — Ще те уведомя, ако ми каже нещо, което би представлявало интерес за теб, Тревър.

— Добре. Просто питах.

— Ясно. А сега, моля те, излез. Имам работа.