Стивън Кинг
Институтът (25)

9.

В тухления коридор имаше врати и още плакати. Момичето седеше под един с изображение на чернокожо момче и бяло момиче, опрели чела, ухилени като идиоти. Надписът гласеше: РЕШИХ ДА БЪДА ЩАСТЛИВ!

— Харесва ли ти? — попита чернокожото момиче. Сега, отблизо, Люк видя, че цигарата, стърчаща от устата й, е захарна. — Аз бих го поправила на РЕШИХ ДА БЪДА СМОТАН, но може да ми вземат химикалката. Понякога си затварят очите за дребни провинения, но друг път не го правят. Проблемът е, че никога не знаеш какво ще им щукне.

— Къде съм? — попита Люк. — Какво е това място? — Идеше му да се разплаче. Предполагаше, че се дължи най-вече на объркването му.

— Добре дошъл в Института.

— В Минеаполис ли сме?

Тя се разсмя.

— О, не. Не сме и в Канзас. Ние сме в Мейн. Дълбоко в гората на север. Поне според Морийн.

— В Мейн? — Люк тръсна глава, сякаш го бяха ударили в слепоочието. — Сигурна ли си?

— Да. Изглеждаш ужасно блед, бледолики. Май е по-добре да поседнеш, преди да си припаднал.

Люк седна, като се подпря с една ръка на стената, защото краката му бяха сковани. По-скоро се срина на пода.

— Бях си вкъщи — каза той. — Бях си вкъщи, а се събудих тук. В стая, която прилича досущ на моята, но не е моята.

— Знам. Голям шок е, нали? — Тя пъхна ръка в джоба на панталона си и извади кутия. На картинката върху капака каубой въртеше ласо. Имаше и надпис: ЗАХАРНИ ЦИГАРИ РАУНДЪП. ПУШЕТЕ СЪЩО КАТО ТАТКО!

— Искаш ли? Малко захар ще те ободри. На мен винаги ми помага.

Люк взе кутийката и отвори капака. Вътре бяха останали шест цигари, всяка с оцветен в червено край, вероятно за да изглежда запалена. Взе една, пъхна я между устните си и отхапа половината. В устата му се разля сладост.

— Никога не прави така с истинска цигара — посъветва го момичето. — Вкусът никак няма да ти хареса.

— Нямах представа, че все още продават захарни цигари — каза той.

— От този вид със сигурност вече не продават — отвърна тя. — Пушете също като татко? Шегуваш ли се? Сигурно са отпреди сто години. Но в столовата предлагат какви ли не странни неща. Включително, ако щеш вярвай, истински цигари. Все класически марки, „Лъки Страйк“, „Честърфийлд“, „Кемъл“ като в старите филми по телевизията. Изкушавам се да ги пробвам, но струват цял куп жетони.

— Истински цигари? Не са за децата, нали?

— Всички обитатели на Института са деца. Макар в момента да няма кой знае колко в Предната половина. Морийн каза, че скоро сигурно ще пристигнат нови попълнения. Не знам откъде черпи информацията, но обикновено е вярна.

— Цигари за деца? Къде се намираме? На Острова на забавленията? — Не че в момента се забавляваше особено.

Това я разсмя.

— Като в „Пинокио“! Браво на теб! — Тя вдигна длан. Люк я плесна и се почувства малко по-добре. Не разбра напълно защо.

— Как се казваш? Не мога да те наричам просто „бледолики“. Подобно изказване е расистко.

— Люк Елис. А ти?

— Калиша Бенсън. — Тя вдигна пръст. — А сега слушай внимателно, Люк. Можеш да ми викаш Калиша или само Ша. В никакъв случай обаче не ме наричай „приятелче“.

— Защо? — Люк все още опитваше да се опомни, но безуспешно. Продължаваше да му е зле. Изяде и остатъка от цигарата, половината с червения край, имитиращ огънче.

— Защото така се обръщат към нас Хендрикс и другите тъпанари, когато ни бият инжекции и ни правят тестове. „Ще ти забия игла в ръката и ще те заболи, но трябва да потърпиш, приятелче. Ще взема натривка от гърлото ти и ще ти иде да си изповръщаш шибаните черва, но потърпи, приятелче. Ще те потопим в резервоара, просто си поеми въздух и потърпи, приятелче.“ Затова не позволявам да ме наричаш „приятелче“.

Люк почти не обърна внимание на изказването й за тестовете, макар че по-късно щеше да се замисли за тях. Спря се на думата шибани. Чувал я бе от устата на много момчета (двамата с Ролф я използваха често, когато не си бяха вкъщи). Чу я и от устата на красивата червенокоска, която май се беше издънила на изпита, но никога не я беше чувал от момиче на своята възраст. Явно това означаваше, че е водил твърде затворен живот.

Калиша сложи ръка върху коляното му, при което той потръпна, и го погледна сериозно.

— Но те съветвам да бъдеш „послушно приятелче“ независимо колко ти е гадно и какво ти пъхат в гърлото или задника. Не знам как е в резервоара, защото само съм чувала за него, но знам, че докато ти правят тестове, ще останеш в Предната половина. Нямам представа какво става в Задната половина и не искам и да разбирам. Знам обаче, че Задната половина е като призрачен мотел — децата ги настаняват там, но никога не излизат. Поне не се връщат тук.

Люк погледна в посоката, от която беше дошъл. По стените имаше множество повдигащи духа плакати, както и доста врати — поне по осем от всяка страна.

— Колко деца има тук?

— Пет заедно с нас двамата. Предната половина никога не е претъпкана, но в момента е направо като опустял град. Деца идват и си отиват.

— И обсъждат Микеланджело — промълви Люк.

— Моля?

— Нищо. Какво…

Едното крило на двойната врата в по-близкия край на коридора се отвори и жена с кафява рокля влезе с гръб към тях. Подпираше вратата с дупето си, докато се мъчеше да издърпа нещо. Калиша скочи на крака.

— Хей, Морийн, почакай, ще ти помогнем.

Тъй като Калиша каза ще ти помогнем, а не ще ти помогна, Люк стана и тръгна след нея. Когато се приближи, забеляза, че кафявата рокля всъщност е униформа като онези, които носеха камериерките в скъпите хотели — по-скоро хотел от среден клас, тъй като нямаше воланчета и други финтифлюшки. Жената се опитваше да издърпа кош за пране на колелца над металната лайстна между коридора и просторното помещение от другата страна на вратата, което приличаше на салон за отдих — имаше маси и столове, а през прозорците нахлуваше ярка слънчева светлина. Имаше и телевизор с размерите на киноекран. Калиша отвори другото крило на вратата, за да й направи място. Люк хвана количката (с надпис ДАНДЪКС отстрани) и помогна на жената да я издърпа в коридора, който му приличаше на коридор в общежитие. В коша имаше кърпи и чаршафи.

— Благодаря, момче — каза жената, която беше доста стара, с побеляваща коса, и изглеждаше уморена. На табелката отляво на гърдите й пишеше МОРИЙН. Тя го огледа. — Ти си нов. Казваш се Люк, нали?

— Люк Елис. Откъде знаете?

— Пише го в графика ми за деня. — Морийн извади крайчето на сгънат лист от джоба на роклята си и веднага го пъхна обратно.

Люк протегна ръка, както го бяха учили.

— Приятно ми е да се запознаем.

Морийн я стисна. Изглеждаше свястна, тъй че наистина му беше приятно да се запознаят. Но не му беше приятно, че е тук; страхуваше се и се тревожеше не само за себе си, но и за родителите си. Вече несъмнено бяха установили, че е изчезнал. Едва ли мислеха, че е избягал, но до какво друго заключение биха могли да стигнат, след като видят празната му стая? Полицията скоро щеше започне да го търси, може би вече го издирваха, но Калиша беше права — щяха да го търсят много далеч оттук.

Ръката на Морийн беше топла и суха.

— Аз съм Морийн Алвърсън. Камериерка и обща помощница. Ще се грижа стаята ти винаги да е чиста и подредена.

— Затова не й създавай излишна работа. — Калиша му хвърли застрашителен поглед.

Морийн се усмихна.

— Колко си мила, Калиша. Но той не ми прилича на мърльо, за разлика от онзи Ники. Стаята му е истинска кочина. В момента там ли е? Не го видях на площадката с Джордж и Айрис.

— Знаеш го Ники — каза Калиша. — Ако стане преди един часа на обед, се хвали, че се е пробудил по първи петли.

— Тогава ще почистя другите стаи, но докторите казаха, че Ники им трябва в един. Ако не е станал, те ще го събудят. Приятно ми беше да се запознаем, Люк. — Морийн продължи по коридора, като сега буташе коша, вместо да го дърпа.

— Ела — каза Калиша и го хвана за ръка. Колкото и да се тревожеше за родителите си, Люк отново потръпна приятно.

Заведе го в салона за отдих. Люк искаше да огледа помещението внимателно, особено автоматите за храни и напитки (истински цигари, възможно ли беше?), но щом вратата зад тях се затвори, Калиша се обърна и го прикова със сериозен, почти гневен поглед.

— Не знам колко дълго ще останеш тук — нямам представа и на мен самата колко ми остава — но през това време се дръж добре с Морийн, ясно ли е? Тук работят предимно злобни кретени, но тя не е като тях. Морийн е добра. И си има свои проблеми.

— Какви? — попита Люк най-вече от учтивост, докато гледаше през прозореца навън към споменатата преди малко площадка. Там имаше две деца, момче и момиче, на неговата възраст или малко по-големи.

— Първо, мисли, че е болна, но не ходи на лекар, защото не може да си позволи лечение. Изкарва едва четирийсет хиляди на година, които не стигат да си плати и половината сметки. Съпругът й ги вкарал в тежки дългове, а след това избягал. Но лихвите продължават да се трупат.

— Виг, така го нарича баща ми. Съкратено от вигориш. От украинската дума за печалба. Това е лихварски жаргон, но татко твърди, че компаниите за кредитни карти са си чиста проба лихвари. От гледна точка на непрекъснато увеличаващата се лихва, която изискват, той има…

— Има какво? Право?

— Да. — Люк откъсна очи от децата навън — вероятно Джордж и Айрис — и се обърна към Калиша. — Нима тя ти е разказала всичко това? На едно дете? Трябва да си истински виртуоз в интерперсоналното общуване.

Калиша го изгледа изненадано, след което се разсмя звънко с ръце на кръста и отметната глава. Така приличаше на жена, а не на дете.

— Интраперсонално общуване! Какви сложни думи знаеш, Люки!

— Интер, не интра — поправи я той. — Освен ако например не се обръщаш към цяла група хора. За да им дадеш съвет относно тегленето на кредити или нещо подобно. — Той замълча. — Това е, ъ, шега. — „При това смотана. Зубърска шега.“

Калиша го огледа изпитателно от глава до пети и после от пети до глава, при което отново го полазиха приятните тръпки.

— Колко умен си всъщност?

Люк сви рамене, малко засрамен. Обикновено не се фукаше — това беше най-лошият начин да печелиш приятели и да влияеш на хората — но в момента се чувстваше разстроен, объркан, разтревожен и (най-добре просто да си го признае) уплашен до смърт. Все по-трудно му ставаше да не назовава случилото се с думата отвличане. Все пак го бяха отвели против волята му, докато спеше, и ако Калиша казваше истината, се беше събудил на хиляди километри от дома си. Родителите му биха ли допуснали това, без да възразят или дори без да окажат физическа съпротива? Едва ли. Каквото и да беше станало, Люк се надяваше, че са го проспали.

— Предполагам, че си много умен. ТП или ТК си? Аз залагам на ТК.

— Не разбирам за какво говориш.

Само дето май се досещаше. Спомни си как чиниите понякога дрънчаха в шкафовете, как вратата на стаята му понякога се отваряше и затваряше сама и как подносът в пицария „Рокет“ хвръкна от масата. И как кошчето за боклук се премести от само себе си в деня на изпита.

— ТП е телепатия, а ТК…

— Телекинеза.

Калиша се усмихна и го посочи с пръст.

— Наистина си умник. Да, телекинеза означава. Притежаваш или едната, или другата способност. Никой не притежава и двете, поне така твърдят техниците. Аз съм телепат. — Заяви го с гордост.

— Четеш мисли — каза Люк. — Да бе. За малко да ти повярвам.

— Как мислиш, че знам за Морийн? Тя не споделя проблемите си с никого, не е такъв човек. Освен това не знам подробности, добивам само общи впечатления. — Тя се замисли. — Има и нещо, свързано с някакво бебе. Което е странно, защото веднъж я попитах дали има деца и тя отвърна, че няма.

Калиша сви рамене.

— Правя го откакто се помня — от време на време, не непрекъснато — но изобщо не се чувствам като супергерой. Ако бях супергерой, щях да избягам оттук.

— Сериозно ли говориш?

— Да, и сега ще те подложа на тест. Първият от много. Намислила съм си число от едно до петдесет. Кое е?

— Нямам представа.

— Наистина? Не се преструваш, нали?

— Изобщо не се преструвам. — Люк отиде до вратата в другия край на салона. Навън момчето стреляше в баскетболен кош, а момичето подскачаше на батут — нищо сложно, само се приземяваше в седеж и от време на време се премяташе. Двамата като че ли не се забавляваха, а просто убиваха време.

— Това Джордж и Айрис ли са?

— Да. — Калиша застана до него. — Джордж Айлс и Айрис Станхоуп. И двамата владеят телекинеза. Телепатите са по-редки. Хей, умнико, това правилно ли е граматически, или се казва срещат се по-рядко?

— И двата варианта са правилни, но е по-удачно да използваш срещат се по-рядко. По-редки звучи все едно всеки момент ще се разтекат.

Калиша се замисли за няколко секунди, след което се разсмя и отново го посочи с пръст.

— Бива си те.

— Може ли да излезем?

— Разбира се. Вратата към площадката винаги е отключена. Едва ли обаче ще ти се стои дълго навън, защото комарите тук вдън горите са много кръвожадни. В шкафчето в банята ти трябва да има крем против насекоми. Съветвам те да се намажеш, при това обилно. Морийн казва, че гадинките ще намалеят, след като водните кончета се излюпят, но още не съм виждала такива.

— Те свестни ли са?

— Джордж и Айрис ли? Да, предполагам. Не сме си най-добри приятели. Все пак познавам Джордж едва от една седмица. Айрис пристигна преди… десетина дни. Някъде там. След мен, Ник е тук най-отдавна. Ник Уилхолм. Не очаквай да завържеш дълготрайни приятелства в Предната половина, умнико. Както вече казах, тук всички идват и си отиват. И никой не обсъжда Микеланджело.

— Ти откога си тук, Калиша?

— От почти месец. Стара пушка съм.

— Тогава ще ми обясниш ли какво става? — Люк кимна към децата навън. — Те могат ли да ми обяснят?

— Можем да ти кажем какво знаем и какво ни казват възпитателите и техниците, но на мен ми се струва, че в повечето случаи лъжат. Джордж е на същото мнение. Айрис обаче… — Калиша се разсмя. — Тя е като агент Мълдър от онзи сериал „Досиетата X“. Иска да вярва.

— На какво?

Погледът, който му хвърли — едновременно мъдър и тъжен — отново й придаде вид по-скоро на зряла жена, отколкото на дете.

— Че това е само кратка отбивка по голямата магистрала на живота и че накрая всичко ще се нареди като в епизод на „Скуби Ду“.

— Къде са родителите ти? Как се озова тук?

Зрялото изражение се стопи от лицето й.

— В момента не ми се говори за това.

— Добре. — Май и на него не му се говореше. Поне засега.

— А когато се запознаеш с Ники, не се стряскай, ако започне да държи възмутена реч. Той така изпуска парата, а понякога речите му са… — Калиша се замисли — доста развлекателни.

— Щом казваш. Би ли ми направила услуга?

— Разбира се, стига да е по силите ми.

— Спри да ме наричаш „умнико“. Казвам се Люк.

— Става.

Люк посегна към вратата, но Калиша го хвана за китката.

— Още нещо, преди да излезем. Обърни се, Люк.

Той се обърна. Тя беше по-висока с два-три сантиметра. Нямаше представа, че ще го целуне, докато не притисна устни в неговите. Дори плъзна език между тях за миг и това предизвика не само тръпки, а направо токов удар, все едно беше пъхнал пръст в контакта. Първата му истинска целувка без никакво съмнение попадаше в графата „Уилдърсмучка“. Ролф, помисли си (доколкото можеше да мисли в секундите след целувката), ужасно щеше да му завиди.

Калиша се отдръпна, изражението й беше удовлетворено.

— Не си въобразявай, че ти се обяснявам във вечна любов. Не съм сигурна дори че ти правя услуга, но може и така да се окаже. Първата седмица от престоя си тук прекарах под карантина. Не ме бяха боцкали за точки.

Тя посочи един плакат на стената до автомата за закуски. На него имаше седнало на стол момче, което сочеше радостно към цветни точки върху бяла стена. Усмихнат лекар (с бяла престилка и слушалка на врата) стоеше с ръка върху рамото на момчето. Над изображението имаше надпис: БОЦКАНЕ ЗА ТОЧКИ. А отдолу друг: КОЛКОТО ПО-БЪРЗО ГИ ВИДИТЕ, ТОЛКОВА ПО-СКОРО ЩЕ СЕ ПРИБЕРЕТЕ ВКЪЩИ!

— Какво означава това, по дяволите?

— В момента няма значение. Родителите ми бяха против всякакви ваксини и два дни след като се озовах в Предната половина се разболях от шарка. Кашлица, висока температура, големи червени пъпки, пълна програма. Очевидно съм се излекувала, след като ме пуснаха навън и отново ме подлагат на тестове, но може още да съм малко заразна. Ако извадиш късмет, ще хванеш шарка и ще прекараш две седмици в пиене на сок и гледане на телевизия, вместо да те дупчат с игли и да те гледат на скенер.

Момичето ги забеляза и им помаха. Калиша й помаха в отговор и преди Люк да успее да продума, отвори вратата.

— Хайде, стига си гледал като пукал. Ела да те запозная с нашите.