Стивън Кинг
Институтът (21)

5.

Втората половина от изпита беше също толкова лесна, колкото първата, а той смяташе, че се е справил прилично и с есето. Във всеки случай се постара да е кратко. На излизане от гимназията видя красивото червенокосо момиче да седи само на една пейка и да плаче. Запита се дали се е издънила на теста и, ако беше така, колко зле — толкова, че да не я приемат в университета, който беше посочила като първо желание, или толкова, че да свърши в някой общински колеж. Зачуди се какво ли е усещането да нямаш мозък, който сякаш знае отговорите на всички въпроси. Запита се дали да отиде при нея и да я успокои. Запита се дали тя ще приеме утеха от момче, което на практика е още малък сополанко. Вероятно щеше да му каже да направи като зелената еуглена и да си бие камшика. Замисли се дори за начина, по който се премести кошчето за боклук — странна работа. Хрумна му (направо получи истинско прозрение), че животът всъщност е един дълъг зрелостен изпит и вместо четири или пет варианта, измежду които да избереш, получаваш десетки. Включително варианти като понякога, може би, едва ли.

Майка му му махаше. Той също й помаха и се затича към колата. След като седна и си сложи колана, тя го попита как е минал изпитът.

— Като по вода — отвърна Люк и й хвърли лъчезарна усмивка, но червенокосата гимназистка не му излизаше от ума. Натъжи се, че я видя разплакана, но от начина, по който сведе глава, когато й посочи грешката — като цвете, повехнало по време на суша — му стана още по-неприятно.

Каза си да не мисли за нея, но естествено, без резултат. „Опитайте се да не мислите за бяла мечка — беше казал Фьодор Достоевски — и ще установите, че проклетото животно не ви излиза от ума.“

— Мамо?

— Какво?

— Според теб добрата памет благословия ли е, или проклятие?

Айлин нямаше нужда дори да се замисля; само Бог знаеше какво си спомня самата тя.

— И двете, миличък.