Стивън Кинг
Институтът (20)

4.

Заедно с есето зрелостният изпит траеше четири часа, но за щастие по средата имаше почивка. Люк седеше на една пейка във фоайето на гимназията, дъвчеше сандвича, който майка му му беше приготвила, и му се щеше да има книга за четене. Донесъл си беше „Голият обяд“, но един от квесторите я иззе (заедно с телефоните на всички ученици), като заяви, че ще му я върне после. Квесторът също така прелисти набързо страниците в търсене на мръсни картинки или пищови.

Докато хрупаше бисквити за десерт, Люк забеляза, че наблизо има и други ученици, явили се на изпита. Големи момчета и момичета, гимназисти от единайсети и дванайсети клас.

— Малкият, какво, по дяволите, правиш тук? — попита един от тях.

— Полагам изпит — отвърна Люк. — Също като вас.

Гимназистите го изгледаха. Едно от момичетата попита:

— Ти гений ли си? Като във филмите?

— Не — отговори Люк с усмивка. — Но снощи отседнах в „Холидей Ин Експрес“.

Те се разсмяха на препратката към рекламата на хотелската верига, което беше добър знак. Едно от момчетата вдигна длан и Люк я плесна.

— Къде ще учиш? В кой университет?

— В МТИ, ако ме приемат. — Това не беше съвсем вярно. Вече беше одобрен за предварителен прием, при условие че се представи добре на днешния изпит. Което не представляваше особен проблем. До момента се справяше с лекота. Плашеха го обаче другите ученици. През есента щеше да посещава лекции в зали, пълни със студенти на тяхната възраст, много по-големи от него и на години, и на ръст. А те, разбира се, щяха да го зяпат. Споделил беше с господин Гриър, че вероятно ще им изглежда все едно е от друга планета.

— Важното е как се чувстваш ти — казал му беше училищният съветник. — Не забравяй това. А ако имаш нужда от съвет или просто искаш да си поговориш с някого, задължително потърси психолог. Винаги можеш да пишеш и на мен.

Едно от момичетата — красива червенокоса девойка — го попита дали е решил задачата с хотела от раздела по математика.

— Онази за Арън ли? — попита Люк. — Да, мисля, че се справих с нея.

— Ти кой отговор избра, помниш ли?

Задачата беше да се пресметне колко е платил някакъв тип на име Арън за x брой нощувки в мотел, ако цената е 99,95 долара на нощувка, плюс 8% данък, плюс допълнителна еднократна такса от пет долара. Люк, разбира се, помнеше. Задачата беше малко подвеждаща, защото се питаше колко е платил. Отговорът не беше число, а уравнение.

— Верният отговор е В. Ето, виж. — Той извади химикалка и написа върху торбичката от обяда си: 1,08 (99,95x) + 5.

— Сигурен ли си? Аз оградих отговор А. — Тя се наведе, взе торбичката — Люк долови полъх от парфюма й, ароматен люляк — и написа: (99,95 + 0,8x) + 5.

— Отлично уравнение — отбеляза Люк, — но така съставителите на подобни тестове се опитват да те подведат. — Той почука уравнението й с пръст. — Твоето отразява цената за една нощувка и не включва правилно данъка на стаята.

Момичето изстена.

— Не се тревожи — успокои я Люк. — Сигурно си се справила без грешка с останалите задачи.

— Може ти да грешиш, а тя да е права — обади се едно от момчетата. Същото, което бе плеснало дланта на Люк.

Девойката поклати глава.

— Малкият е прав. Забравих как се изчислява шибаният данък. Пълна скръб съм.

Люк я проследи с поглед как се отдалечава с наведена глава. Едно от момчетата я догони и я прегърна през кръста. Люк му завидя.

Един от другите, красив младеж с маркови очила, седна до Люк и попита:

— Странно ли е? Да си такъв като теб имам предвид.

Люк се замисли.

— Понякога. Обикновено си е просто част от ежедневието.

Квесторът подаде глава от класната стая и задрънка със звънеца в ръката си.

— Хайде, деца, да започваме.

Люк стана с известно облекчение и изхвърли торбичката от обяда си в кошчето за боклук до вратата на физкултурния салон. Хвърли последен поглед към красивата червенокоска и докато влизаше в стаята, кофата се премести с десетина сантиметра наляво.