Стивън Кинг
Институтът (182)

26.

Тим не помнеше как е слязъл от микробуса. Изцяло беше зает с осмислянето на онова, което виждаха очите му: огромна сграда, носеща се във въздуха и преминаваща над по-малка сграда, която затули изцяло. Видя фигура на покрива на по-малкото здание да закрива глава с ръце. Тогава се разнесе приглушен шум от рухване някъде иззад тази невероятна, достойна за Дейвид Копърфийлд илюзия, издигна се огромен облак прах… и летящата сграда падна като камък.

Мощен трус разтърси земята и Тим залитна. Нямаше начин по-малката сграда — вероятно пълна с офиси — да поеме тежестта. Тя се пръсна навън и навсякъде се разхвърчаха дърво, цимент и стъкла. Вдигна се още прах, достатъчно, че да закрие луната. Алармата на автобуса (кой да предположи, че и училищните автобуси имат аларми?) се включи и зави като сирена. Човекът на покрива беше мъртъв, разбира се, а всеки, останал вътре в сградата, в момента представляваше пихтия.

— Тим! — Люк го сграбчи за ръката. — Тим! — Посочи към двамата мъже, които бяха излезли от гората. Единият зяпаше руините, но другият вдигаше голям пистолет. Много бавно, сякаш насън.

Тим вдигна своя пистолет, много по-бързо.

— Спрете! Свалете оръжието.

Мъжете го погледнаха зашеметени и изпълниха нареждането.

— Сега отидете до пилона.

— Свърши ли се? — попита единият от тях. — Моля ви, кажете, че всичко е приключило.

— Така мисля — отговори Люк. — А сега правете каквото ви каже приятелят ми.

Те се затътриха през вихрещия се прах към пилона и автобуса. Люк взе оръжията им, понечи да ги метне в микробуса, но осъзна, че няма никъде да ходят с надупчения като решето и оплискан с кръв автомобил. Задържа един от автоматичните пистолети. Другия хвърли в гората.