Стивън Кинг
Институтът (174)

18.

Анди Фелоус позвъни от компютърната зала, която служеше и за видеонаблюдение. Гласът му беше писклив и развълнуван.

— Пристигнаха, господин Стакхаус! Спряха на стотина метра от мястото, където пътят преминава в алея! С угасени фарове са, но има достатъчно светлина от луната и предната фасада на сградата, за да се вижда. Ако искате да прехвърля картината на вашия компютър за потвърждение…

— Няма нужда. — Стакхаус метна сателитния си телефон на бюрото, погледна за последно Нулевия телефон — продължаваше да мълчи, слава богу — и се отправи към вратата. Радиостанцията беше в джоба му с увеличен докрай сигнал на излъчване и свързана със слушалката в ухото му. Всичките му хора бяха настроили своите радиостанции на една и съща честота.

— Зик?

— Тук съм, шефе. С докторката.

— Дъг? Чад?

— На позиция сме. — Каза го Дъг, готвачът. Който, в едни по-добри времена, понякога сядаше да вечеря с децата и им показваше фокуси, които разсмиваха най-малките. — Виждаме автомобила им. Черен микробус с девет седалки. „Събърбан“ или „Тахо“, нали?

— Да. Гладис?

— На покрива съм, господин Стакхаус. Всичко е готово. Само трябва да смесим веществата.

— Започвай, ако чуеш стрелба. — Но въпросът вече не беше дали ще има стрелба, а кога ще започне, и този момент щеше да настъпи само след три-четири минути. Може би по-малко.

— Разбрано.

— Розалинд?

— На позиция съм. Тук долу бръмченето е много силно. Струва ми се, че те заговорничат.

Стакхаус не се съмняваше, че правят точно това, но не им оставаше много време. Скоро щяха да започнат да се задушават.

— Дръж позиция, Розалинд. Докато се усетиш и вече ще си на стадион „Фенуей“ да гледаш „Ред Сокс“.

— Ще дойдете ли с мен, господине?

— Само ако мога да викам за Янките.

Стакхаус излезе навън. След горещия ден нощният въздух беше приятно хладен. Той изпита порив на обич към екипа си. Към хората, които бяха останали. Те щяха да бъдат възнаградени, независимо от крайния резултат, ако зависеше от него. Задачата им беше трудна, а те бяха останали, за да я изпълнят. Мъжът зад волана на микробуса беше заблуден, несъмнено. Онова, което не разбираше и нямаше как да проумее, беше, че животът на всичките му близки зависи от работата в Института, но тя вече беше приключила. Единственото, което оставаше на заблудения герой, беше да умре.

Стакхаус приближи училищния автобус, паркиран до пилона, и се обърна за последно към войниците си:

— Стрелци, съсредоточете се върху шофьора. Онзи с шапката, обърната с козирката назад. След това направете микробуса на решето. Целете се високо, към прозорците, разбийте тъмните стъкла и стреляйте по главите им. Разбрахте ли?

Разбраха.

— Открийте огън, когато вдигна ръка. Повтарям: когато вдигна ръка.

Стакхаус застана пред автобуса. Постави дясната си длан върху студената осеяна с капчици роса повърхност. С другата ръка се хвана за пилона. И зачака.