Стивън Кинг
Институтът (149)

35.

Люк не бе планирал предварително да изпрати мисъл, за да отклони пистолета на русия мъж — просто го направи. Светлините на Щази се върнаха и за миг затулиха всичко останало. Когато започнаха да избледняват, Люк видя, че един от полицаите е стъпил върху китката на русия мъж, за да го накара да пусне пистолета си. Устните на русия мъж бяха разтегнати в болезнена гримаса, по едната страна на лицето му се стичаше кръв, но той не пускаше пистолета. Шерифът отново замахна с крак, явно за да ритне отново русия мъж в главата.

Люк видя това, но тогава Светлините на Щази се върнаха, по-ярки от когато и да било, и гласовете на приятелите му го блъснаха като чук в центъра на главата. Той отстъпи с олюляване назад през вратата към килиите, вдигна ръце, сякаш да отблъсне удар, и се спъна. Падна по дупе точно когато Грант и Джоунс откриха огън с автоматите си.

Видя как Тим хваща Уенди, събаря я на пода и я закрива с тялото си. Видя куршуми да пронизват шерифа и полицая, стъпил върху ръката на русия мъж. И двамата се свлякоха на пода. Хвърчаха стъкла. Някой пищеше. Люк си помисли, че е Уенди. Навън чу жена — госпожа Сигсби? — да крещи нещо от сорта на: всички до един.

За Люк, замаян от двойната доза светлини и хора от гласове на приятелите му, времето сякаш забави ход. Видя един от другите полицаи — ранен, по ръката му течеше кръв — да прави пирует към счупената входна врата, вероятно за да види кой стреля. Движеше се наглед много бавно. Русият мъж се изправяше на колене и също като че ли се движеше прекалено бавно. Все едно гледаше подводен балет. Мъжът простреля полицая в гръб, след което започна да се обръща към Люк. Вече се движеше по-бързо, времето забързваше ход. Преди русият да успее да стреля, рижавият полицай се наведе, почти като за поклон, и го застреля в слепоочието. Русият полетя настрани и падна върху жената, която уж му беше съпруга.

Някаква жена навън — не онази, която викаше като госпожа Сигсби, друга, с южняшки акцент — изкрещя:

— Да не сте посмели!

Последваха още гърмежи и тогава първата жена извика:

— Момчето! Трябва да заловим момчето!

„Наистина е тя — помисли си Люк. — Не знам как е възможно, но е тя. Жената отвън е госпожа Сигсби.“