Стивън Кинг
Институтът (132)

18.

Докато Тим преразказваше на шериф Ашуърт историята, която Люк беше разказал на него и Уенди, и докато Златният екип наближаваше изхода за Хардивил на магистрала I-95, откъдето щяха да се върнат, за да стигнат до малкото градче Дюпрей, Ник Уилхолм поведе децата, останали в кинозалата, към салона на Задната половина.

Понякога децата издържаха изненадващо дълго; отличен пример за това беше Джордж Айлс. Друг път обаче като че ли се скапваха отведнъж. Такъв, изглежда, бе случаят с Айрис Станхоуп. Онова, което хлапетата наричаха съвземането — краткия период след прожекция, в който главоболието изчезваше — не я споходи този път. Погледът й беше празен, а устата й висеше отворена. Тя се облегна на стената в салона с наведена глава и скрити от провисналата й коса очи. Хелън отиде и я прегърна, но Айрис като че ли не забеляза.

— Защо сме тук? — попита Дона. — Искам да се прибера в стаята си. Искам да си легна да спя. Мразя прожекциите. — Беше кисела и сякаш всеки момент щеше да се разплаче, но поне все още беше на себе си. Същото важеше за Джими и Хал. Те изглеждаха замаяни, но не съвсем смачкани като Айрис.

„Няма да има повече прожекции — каза Ейвъри. — Никога повече.“

Гласът му прозвуча в главата на Калиша по-силно, отколкото когато и да било преди, и това само доказваше, че наистина са по-силни заедно.

— Смела прогноза — отбеляза Ники. — Особено от устата на малко леке като теб, Ейвстър.

Хал и Джими се усмихнаха на думите му, а Кейти дори се изкиска. Само Айрис изглеждаше напълно отнесена, докато се чешеше без притеснение по слабините. Лен бе вперил поглед в телевизора, макар да не беше пуснат. Калиша си помисли, че сигурно изучава собственото си отражение.

„Не разполагаме с много време — продължи Ейвъри. — Някой от тях скоро ще дойде да ни прибере по стаите.“

— Вероятно ще е Корин — предположи Калиша.

— Да — съгласи се Хелън. — Злата вещица от Изтока.

— Какво ще правим? — попита Джордж.

За миг Ейвъри като че ли нямаше отговор на този въпрос и Калиша се уплаши. Тогава момченцето, което по-рано през деня си мислеше, че животът му ще приключи във водния резервоар, разпери ръце.

— Хванете се — каза той. „Да направим кръг.“

Всички, освен Айрис, се приближиха вяло. Хелън Симс хвана Айрис за раменете и я заведе до неравния кръг, който оформиха останалите. Лен погледна с копнеж през рамо към телевизора, после въздъхна и протегна ръце.

— Майната му. Все тая.

— Точно така, майната му! — каза Калиша. — Нямаме какво да губим.

Тя се хвана за Лен отляво и за Ники отдясно. Айрис се присъедини към групата последна и в мига, в който се хвана за Джими Кълъм от едната страна и за Хелън от другата, вдигна рязко очи.

— Къде съм? Какво правим? Филмът свърши ли?

— Тихо — каза й Калиша.

— Главата не ме боли толкова!

— Добре, а сега мълчи.

Част от останалите също се включиха: „Тихо… мълчи, Айрис… Шшт“.

Всяко шшт прозвучаваше все по-силно. Нещо се променяше. Нещо се зареждаше.

„Лостове — помисли си Калиша. — Ейвъри, има лостове.“

Той й кимна от отсрещната страна на кръга.

Не беше сила, все още не, и Калиша знаеше, че биха допуснали фатална грешка, ако си помислят това, но потенциалът за сила беше налице. „Все едно вдишваме въздуха миг преди да се разрази най-силната буря за лятото“, помисли си тя.

— Хора? — обади се плахо Лен. — Умът ми е напълно бистър. Не помня кога за последно се чувствах така. — Той хвърли на Калиша леко паникьосан поглед. — Не ме пускай, Ша!

„Не се тревожи — каза му тя мислено. — Не си в опасност.“

Но това не беше вярно. Всички до един бяха в опасност.

Калиша знаеше какво следва, какво би трябвало да последва, и се ужасяваше. Разбира се, в същото време го желаеше. Само че не беше просто желание. А жажда. Те бяха деца с мощни експлозиви в ръце и макар да не изглеждаше редно, й се струваше, че постъпват правилно.

Ейвъри заговори с тих, ясен глас:

— Започвайте да мислите. Мислете заедно с мен.

Той започна, а мисълта и образът, които излъчваше, бяха силни и ясни. Ники се присъедини към него. Кейти, Джордж и Хелън го последваха. Калиша също се включи. После и останалите. След края на филмите скандираха. Започнаха да скандират и сега.

„Мислете за бенгалския огън. Мислете за бенгалския огън. Мислете за бенгалския огън.“

Точките се появиха, по-ярки отпреди. Зазвуча бръмченето, също по-силно. Появи се бенгалският огън, бълващ ярки искри.

И изведнъж не бяха само единайсет. Внезапно станаха двайсет и осем.

„Запалване“, помисли си Калиша. Ужасно се страхуваше; в същото време ликуваше; чувстваше се като свято създание.

МИЛИ БОЖЕ!