Стивън Кинг
Институтът (115)

1.

Тим отведе окървавеното момче, видимо замаяно, макар да ходеше само, в кабинета на Крейг Джаксън. Собственикът на „Складове Дюпрей“ живееше в близкото градче Дънинг, но беше разведен от пет години и просторната стая с климатик зад кабинета му служеше като допълнително жилище. Джаксън не беше там в момента, което не изненада Тим: в дните, когато влак ’56 спираше, вместо да мине транзитно, Крейг обикновено се скатаваше.

След кухненския бокс с микровълнова фурна, котлон и миниатюрна мивка беше разположена дневната, която се състоеше от фотьойл, поставен пред голям телевизор. По-навътре стари плакати от „Плейбой“ и „Пентхаус“ висяха над спретнато застлано походно легло. Идеята на Тим беше да накара момчето да полегне, докато пристигне доктор Роупър, но то поклати глава.

— На стола.

— Сигурен ли си?

— Да.

Момчето седна. Възглавницата изстена уморено. Тим клекна пред него.

— А сега ще ми кажеш ли името си?

Момчето го погледна несигурно. Раната беше спряла да кърви, но бузата му беше цялата в кръв, а дясното му ухо изглеждаше ужасяващо раздрано.

— Мен ли чакахте?

— Чаках влака. Работя тук сутрин. Понякога и до по-късно, когато влак №9956 спира по график. А сега ми кажи името си.

— Кой беше другият мъж?

— Няма да отговарям на повече въпроси, докато не ми кажеш името си.

Момчето се замисли, после облиза устни и рече:

— Казвам се Ник. Ник Уилхолм.

— Добре, Ник. — Тим направи знака на мира. — Колко пръста виждаш?

— Два.

— А сега?

— Три. Другият мъж да е казвал, че ми е чичо?

Тим се намръщи.

— Това беше Норбърт Холистър. Той е собственик на местния мотел. Нямам представа дали е нечий чичо. — Тим вдигна един пръст. — Проследи го, да видим как движиш очи.

Очите на Ники проследиха пръста наляво и надясно, после нагоре и надолу.

— Май не си дал съвсем на късо — рече Тим. — Поне да се надяваме. От кого бягаш, Ник?

Момчето се притесни и се опита да стане от стола.

— Кой ви каза, че бягам?

Тим го побутна нежно назад.

— Никой. Просто винаги когато видя хлапе с мръсни и изпокъсани дрехи и раздрано ухо да скача от влак, ми хрумва налудничавата идея, че е избягало. А сега, от кого…

— Какви бяха тези крясъци? Чух… Мили боже, какво се е случило с това момче?

Тим се обърна и видя Ани Леду Сиротната. Явно беше била в палатката си зад депото. Тя често ходеше там да подремне по обед. Макар термометърът пред гарата да показваше трийсет градуса още в десет сутринта, Ани беше облечена с Мексиканския си костюм, както Тим го наричаше наум: серапе, сомбреро, евтини гривни и домъкнати отнякъде каубойски ботуши с разпукани шевове.

— Това е Ник Уилхолм — представи го Тим. — Дошъл е в китното ни селце бог знае откъде. Скочи от влак ’56 и се блъсна в един семафор. Ник, това е Ани Леду.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Люк.

— И на мен ми е приятно, синко. Семафорът ли му е откъснал половината ухо, Тим?

— Мисля, че не. Надявах се той да ми разкаже как се е случило.

— Вие влака ли чакахте да пристигне? — обърна се към нея момчето. Изглежда, този въпрос не му даваше мира. Може би защото си беше фраснало здраво кратуната, а може би по друга причина.

— Аз чакам единствено Второто пришествие на нашия бог Исус Христос — отговори Ани и се огледа. — Господин Джаксън е окачил неприлични снимки на стената. Не съм изненадана. — Думата изненадана прозвуча: изненаадана.

В този момент мургав мъж, облечен с гащеризон върху бяла риза и черна вратовръзка, влезе в стаята. Носеше железничарско кепе.

— Здравей, Хектор — поздрави го Тим.

— Здравей. — Хектор погледна окървавеното момче на фотьойла на Крейг Джаксън без особен интерес, а после отново се обърна към Тим. — Помощникът ми каза, че караме за вас два генератора, няколко косачки и други подобни, цял тон консерви и още тон пресни храни. Закъснявам, Тими, и ако не ги разтоварите, можете да изпратите камиони, с каквито този град не разполага, да ги прибере от Брънзуик.

Тим се изправи.

— Ани, би ли правила компания на младия господин, докато дойде докторът? Аз трябва да отида да разтоваря стоката.

— Ще се справя. Ако се разреве, ще му тикна нещо в устата.

— Няма да се разрева — каза момчето.

— Всички така казват — отвърна тя.

— Синко, ти с моя влак ли пътува тайно?

— Да, господине. Съжалявам.

— Е, след като вече си слязъл, това не е моя грижа. Полицаите ще се заемат с теб, предполагам. Тим, виждам, че си зает, но стоката няма да чака, затова ми окажи съдействие. Къде е проклетият ти екип? Видях само един тип, а той говори по телефона на гарата.

— Това е Холистър от местния мотел. Не го виждам как би могъл да разтовари каквото и да било. Освен червото си рано сутрин.

— Гнусно — рече Ани Сиротната, макар че може и да говореше за плакатите с голи жени, които продължаваше да разглежда внимателно.

— Момчетата на Бийман трябваше да са дошли вече, но двамата нехранимайковци закъсняват. Също като теб.

— Господи. — Хектор свали кепето и прокара ръка през гъстата си черна коса. — Мразя да спираме по разни паланки. Разтоварването се забави и в Уилмингтън. Един проклет лексус се заклещи на една от платформите. Е, да видим какво можем да направим по въпроса.

Тим последва Хектор до вратата, където се обърна и попита:

— Името ти е Ник, нали?

Момчето се замисли и отговори:

— Засега ще свърши работа.

— Не му давай да мръдне оттук — каза Тим на Ани. — Ако опита да избяга, ме повикай. — А на окървавеното момче, което изглеждаше толкова дребно и окаяно, рече: — Ще говорим за това, когато се върна. Устройва ли те?

Хлапето се замисли, после кимна уморено.

— Явно нямам избор.