Стивън Кинг
Институтът (107)

18.

Десет и двайсет минути.

Вагонът ЮЖЕН ЕКСПРЕС, в който Люк спеше зад култиватори, косачки и кашони с мотори за лодки, в момента излизаше от щата Ню Йорк и влизаше в Пенсилвания по скоростното трасе, по което щеше да пътува през следващите три часа. Увеличи скоростта на 130 км/ч — горко им на онези, чиито автомобили се бяха задавили на прелез, и на задрямалите на релсите бездомници.

В кабинета на госпожа Сигсби Фрида Браун стоеше пред бюрото. Беше с розова пижама тип гащеризон, по-хубава от нейната вкъщи. Косата й беше вързана на опашки, както и през деня, а ръцете й бяха зад гърба.

Стакхаус беше в малката стаичка за почивка до кабинета, легнал да дремне на дивана. Госпожа Сигсби не виждаше причина да го буди. Поне засега. Огледа момичето и не видя в него нищо забележително. Кафяви очи, кафява коса, кожа, потъмняла от лятното слънце до цвета на кафе с мляко. Според досието й нивото й на МНФ беше също толкова невзрачно, поне според стандартите на Института: прилично, но не и удивително. Въпреки това имаше нещо в кафявите й очи, имаше нещо. Приличаше на погледа на играч на бридж или вист, който държи невероятно силна ръка.

— Доктор Еванс ми каза, че знаеш къде е изчезналото момче — каза госпожа Сигсби. — Би ли ми казала откъде получи това прозрение?

— От Ейвъри — отговори Фрида. — Той дойде в стаята ми. Сега спи там.

Госпожа Сигсби се усмихна.

— Опасявам се, че малко си закъсняла, миличка. Господин Диксън вече ни каза всичко, което знае.

— Излъгал ви е. — Фрида продължаваше да стиска ръце зад гърба си и успяваше да запази самообладание, макар госпожа Сигсби, която си бе имала работа с много, много деца, да знаеше, че е уплашена. Малката осъзнаваше риска. Но твърдият поглед в кафявите й очи не потрепваше. Интересно.

Стакхаус влезе в кабинета, загащваше се.

— Коя е тази?

— Фрида Браун. Момиченце с развинтено въображение. Обзалагам се, че не знаеш какво означава това, скъпа.

— Напротив, знам — заяви Фрида. — Означава, че лъжа, но аз не лъжа.

— И Ейвъри Диксън не лъжеше. Казах на господин Стакхаус, а сега казвам и на теб: познавам кога децата лъжат.

— О, той сигурно е казал почти цялата истина. Затова сте му повярвали. Но не е казал истината за Прекайл.

Госпожа Сигсби сбърчи чело.

— Какво…

— Преск Айл ли? — Стакхаус пристъпи към Фрида и я хвана за лакътя. — Това ли имаш предвид?

— Ейвъри така каза, но е лъжа.

— Как успя да… — започна госпожа Сигсби, но Стакхаус вдигна ръце и я спря.

— Ако е излъгал за Преск Айл, тогава каква е истината?

Фрида се усмихна лукаво.

— Какво ще получа, ако ви кажа?

— Няма да получиш електрошок — отговори госпожа Сигсби. — От който едва да оживееш.

— Ако ми пуснете ток, ще ви кажа нещо, но може да не е истината. Както Ейвъри не ви каза истината, когато пуснахте ток на него.

Госпожа Сигсби удари с длан по бюрото.

— Не се опитвай да ми въртиш номера, госпожичке! Ако имаш да казваш нещо…

Стакхаус отново вдигна ръка и приклекна пред Фрида. Какъвто беше висок, погледът му пак не беше на равнището на нейните очи, но достатъчно близо.

— Какво искаш, Фрида? Да се прибереш вкъщи ли? Защото отсега ти казвам, че това няма да стане.

Фрида почти се изсмя. Да се прибере вкъщи ли? При майка си наркоманката и върволицата от гаджетата й наркомани? Последният я беше накарал да му покаже гърдите си, за да види „колко бързо расте“.

— Не искам да си ходя вкъщи.

— Добре, какво искаш тогава?

— Искам да остана тук.

— Това е много необичайна молба.

— Но не искам да ме дупчат с инжекции, не искам повече тестове и не искам да ходя в Задната половина. Никога. Искам да остана тук и когато порасна, да стана възпитателка като Гладис и Уинона. Или техник като Тони и Еван. Мога дори да се науча да готвя и да стана готвачка като Дъг.

Стакхаус погледна над рамото на момичето и видя, че госпожа Сигсби е стъписана колкото него. Поне така изглеждаше.

— Да кажем, че… можем да уредим постоянното ти пребиваване тук — каза той. — Да речем, че ще го направим, ако информацията ти е достатъчно полезна, за да го заловим.

— Залавянето му не влиза в сделката, защото няма да е честно. Залавянето му е ваша работа. Аз само ще ви дам полезна информация. Иначе няма да се съглася.

Той отново погледна над рамото на Фрида към госпожа Сигсби, която кимна едва забележимо.

— Добре. Значи се разбрахме. А сега казвай.

Фрида му хвърли лукава усмивка и на Стакхаус му се прииска да я изтрие от лицето й с шамар. Само за момент, но сериозно се изкуши.

— Искам и петдесет жетона.

— Не.

— Тогава четирийсет.

— Двайсет — каза госпожа Сигсби зад гърба й. — И само ако информацията е полезна.

Фрида обмисли предложението.

— Добре. Но откъде да знам, че ще удържите на обещанието?

— Ще трябва да ни се довериш — отвърна госпожа Сигсби.

Фрида въздъхна.

— Явно.

— Стига си ни разигравала — каза Стакхаус. — Ако имаш да казваш нещо, казвай.

— Люк е излязъл от реката преди Прекайл. При някакви червени стълби. — Фрида се поколеба, а после разкри и останалото. Най-важното. — Стълбите водели до гара. Там е отишъл. На гарата.