Стивън Кинг
Институтът (104)

15.

Пет следобед.

Елис липсваше от поне осемнайсет часа, може би повече. Камерите на площадката не записваха, тъй че нямаше как да знаят със сигурност. Госпожа Сигсби и Стакхаус бяха в кабинета й, следяха издирвателната операция и слушаха отчетите на информаторите. Имаха такива из цялата страна. В повечето случаи информаторите на Института се занимаваха предимно с наблюдение: държаха под око деца с висок МНФ и събираха информация за приятелите и семействата им, кварталите, в които живееха, и как се справят в училище. И за домовете им, разбира се. За всичко в домовете им, особено за алармените системи. Тези данни се използваха по-късно от екипите, които залавяха децата. Информаторите също така се оглеждаха и за надарени деца, които още не бяха попаднали в полезрението на Института. Изникваха и такива от време на време. На новородените в американските болници се правеха стандартни изследвания за МНФ, фенилкетонурия и общо здравословно състояние, но, разбира се, не всички деца се раждаха в болница, а много родители, като все по-гласовитите противници на ваксинирането, не подлагаха децата си на никакви изследвания.

Информаторите нямаха представа на кого докладват, нито с каква цел; много предполагаха (погрешно), че става въпрос за някаква правителствена система за следене. Повечето прибираха допълнителния хонорар от петстотин долара на месец, изпращаха доклади, когато имаха нещо за докладване, и не задаваха въпроси. Естествено, от време на време някой все пак задаваше въпроси и откриваше, че освен котки любопитството убива и ежемесечните допълнителни доходи.

Най-гъста концентрация на информатори, почти петдесет, имаше в района непосредствено около Института, а основната им задача не се състоеше в проследяването на надарени деца. Задачата на тези информатори беше да се ослушват за хора, които задават неуместни въпроси. Те представляваха система за ранно предупреждение.

Стакхаус подходи внимателно и уведоми пет-шест информатори в Денисън Ривър Бенд, в случай че малкият Диксън грешеше или лъжеше („Каза истината, щях да разбера, ако лъже“, настояваше госпожа Сигсби), но повечето изпрати в района на Преск Айл. Един от тях имаше задача да се свърже с местната полиция и да каже, че май е видял момче, за което давали репортаж по Си Ен Ен. Според репортажа издирвали това момче, за да го разпитат във връзка с убийството на родителите му. Казвало се Люк Елис. Информаторът казал на полицията, че не е напълно сигурен дали момчето е същото, но много приличало на него, а и просело пари със заплашителен, умопомрачен тон. И Стакхаус, и госпожа Сигсби осъзнаваха, че не е много желателно полицаи да намерят избягалото момче, но с полицаите можеха да се справят. Освен това, каквото и да им кажеше Елис, те щяха да го сметнат за бръщолевене на психически нестабилно дете.

Мобилните телефони не работеха в Института и в селото — както и в радиус от три километра — тъй че издирвателната група използваше радиостанции. А имаше и стационарни телефони. Сега стационарният телефон на бюрото на госпожа Сигсби звънна. Стакхаус грабна слушалката.

— Да? Кой се обажда?

Обаждаше се доктор Фелиша Ричардсън, която беше заместила Зик в стаята за видеонаблюдение. Направи го с готовност. И на нея й се пишеше лошо и тя напълно го осъзнаваше.

— Един от информаторите чака да ви свържа. Мъж, казва се Жан Левеск. Казва, че е намерил лодката, която е използвал Елис. Да го прехвърля ли?

— Незабавно!

Госпожа Сигсби застана пред Стакхаус с вдигнати ръце и оформи безмълвно с уста думата „Какво?“.

Стакхаус не й обърна внимание. Последва изщракване и го свързаха с Левеск. Стакхаус никога не го беше виждал лично, но си представяше загорял от слънцето старец с широкопола шапка и риболовни кукички, окачени по периферията.

— Намерих лодката.

— Да, разбрах. Къде?

— Реката я е изхвърлила на брега, на осем километра нагоре по течението от Преск Айл. Бая вода имаше в нея, но дръжката на греблото — само едно гребло — беше подпряна на седалката. Оставих всичко, както го намерих. На никого не съм казвал. По греблото има кръв. Да ви кажа, че малко по-нагоре има бързеи. Ако момчето, което търсите, не разбира от лодки, особено ако е малко…

— Може да е изхвърчало от лодката — довърши Стакхаус. — Стойте на място, ще изпратя двама от нашите. Благодаря за информацията.

— Нали за това ми плащате — каза Левеск. — Няма ли да ми кажете какво е направило момчето?

Стакхаус прекъсна връзката като красноречив отговор на този въпрос и предаде информацията на госпожа Сигсби.

— Ако имаме късмет, малкото копеленце се е удавило и някой ще намери трупа му днес или утре, но не можем да разчитаме на късмет. Искам да изпратя Рейф и Джон — само те са налице от охраната, а това ще се промени, приключим ли с тази работа — в Преск Айл незабавно. Ако Елис се движи пеша, първо там ще отиде. Ако тръгне на автостоп, щатската полиция или някое градско ченге ще го качи и ще го задържи. Все пак той е лудото момче, което е убило родителите си, а после е избягало чак в Мейн.

— Наистина ли си толкова обнадежден? — На Сигсби наистина й беше любопитно.

— Не.