Стивън Кинг
Институтът (102)

13.

Три следобед.

Нямаше новини от екипа, издирващ Люк Елис в гората. Провеждаха се много разговори, вярно, но нямаше новини. Целият персонал на Института бе уведомен за бягството; всички бяха впрегнати на работа. Някои се включиха в издирвателните групи. Други претърсваха селото на Института, оглеждаха празните къщи, търсеха момчето или поне някакъв знак, че е било там. Всички автомобили на персонала бяха налице. Количките за голф, с които служителите понякога се придвижваха, си бяха по местата. Информаторите им в Денисън Ривър Бенд — включително двама от малкия полицейски отряд в града — бяха уведомени и получиха описанието на Елис, но никой не го беше виждал.

За Алвърсън обаче имаше новини.

Йонидис демонстрира инициатива и хитрост, на каквито двамата им компютърни специалисти Джери Симъндс и Анди Фелоус не бяха способни. Първо с помощта на Гугъл Ърт, а после с приложение за локализиране на телефони Зик се беше свързал със съседката на Алвърсън в малкото градче във Върмонт, където се намираше домът й. Представил се за данъчен служител и тя му повярвала безрезервно. Без капчица сдържаност, уж така характерна за янките, му казала, че Морийн я помолила да бъде свидетел при заверката на няколко документа, когато се прибрала последния път. Присъствала и адвокатка. Документите били адресирани до няколко агенции за събиране на дългове. Адвокатката ги нарекла заповеди за запор и изземане, а съседката решила, при това правилно, че става въпрос за конфискация на имущество.

— Всичките писма бяха свързани с кредитните карти на съпруга й — обяснила жената. — Мо не ми даде подробности, но нямаше нужда. Не съм вчерашна. Оправяше сметките на онзи непрокопсаник. Ако данъчните искат да я съдят за това, най-добре да побързат. Изглежда много болна.

Госпожа Сигсби смяташе, че съседката от Върмонт има право. Въпросът беше защо Алвърсън е постъпила по този начин; нямаше логика. Всички служители на Института знаеха, че ако се окажат в някакво финансово затруднение (най-честата причина беше хазартът), могат да разчитат на почти безлихвени заеми. За този бонус се съобщаваше на всеки новопостъпил. Всъщност не беше бонус, а предпазен механизъм. Хората с дългове можеха да се изкушат да разкрият тайни.

Простичкото обяснение за подобно поведение беше гордостта, може би съчетана със срама, че е допуснала избягалият съпруг да се възползва от нея по този начин, но госпожа Сигсби някак се съмняваше. На Алвърсън не й бе оставало много време и несъмнено го беше знаела. Беше решила да си измие ръцете, но без да вземе пари от организацията, която ги беше изцапала. Реши, че това е правдоподобно разсъждение — и вероятно е близо до истината. Съвпадаше с препратката на Алвърсън за ада.

„Тази кучка му е помогнала да избяга! — помисли си тя. — Разбира се, че го е направила, такава е нейната представа за изкупление. Но не мога да я разпитам, погрижила се е за това. И нищо чудно — познава добре методите ни. Какво да правя тогава? Какво ще правя, ако малкият всезнайко не е обратно в Института преди мръкване?“

Знаеше отговора на този въпрос и беше сигурна, че Тревър също го знае. Щеше да се наложи да извади Нулевия телефон от заключеното чекмедже и да натисне и трите бели копчета. Фъфлещият мъж щеше да вдигне. Когато му съобщеше, че питомец е избягал за пръв път в историята на Института — прокопал дупка под оградата посред нощ — какво щеше да каже той? „Боже, ужашно шъжалявам? Жалко. Не ше тревожете?“

Друг път.

„Помисли — каза си тя. — Мисли, мисли, мисли. На кого може да е казала разбунтувалата се камериерка? И на кого може да е казал Елис…“

— Мамка му! Мамка му!

Отговорът беше пред очите й още откакто бяха открили дупката под оградата. Тя изправи гръб на стола с облещени очи и забрави за Нулевия телефон за пръв път, откакто Стакхаус й се бе обадил, за да съобщи, че кървавата диря се губела на петдесет метра навътре в гората.

Включи компютъра и намери файла, който търсеше. Кликна с мишката и видеоклипът стартира. Алвърсън, Елис и Диксън до автомата за закуски.

„Можем да говорим тук. Има микрофон, но не работи от години.“

Говореше предимно Люк Елис. Изказа опасенията си за близначките и Крос. Алвърсън го успокои. Диксън стоеше до тях, почти не продумваше, а само се чешеше по ръцете и си дърпаше носа.

„Господи, малкият, ако искаш да си бръкнеш в носа, просто го направи“, беше казал Стакхаус. Само че сега, докато гледаше записа с нов поглед, госпожа Сигсби разбра какво всъщност се беше случило.

Тя затвори лаптопа и натисна копчето на интеркома.

— Розалинд, искам да говоря с Диксън. Тони и Уинона да го доведат. Веднага.