Стивън Кинг
Институтът (101)

12.

На обитателите на Предната половина беше наредено да се приберат по стаите и да не излизат. Ако хванеха някой в коридора, щяха да го накажат строго. Охраната на Института се състоеше само от четирима души, включително самия Стакхаус. Двама от мъжете се намираха в селото на Института и пристигнаха бързо по пътеката за голфколички: Морийн бе мислила, че Люк ще я намери, но той я беше пропуснал с трийсет метра. Третият член от екипа на Стакхаус беше в Денисън Ривър Бенд. Стакхаус нямаше намерение да я чака да се върне. Дени Уилямс и Робин Лекс от Червен рубин бяха в Института в очакване на следващата си задача и изявиха желание да се включат. Към тях се присъединиха и двама от възпитателите — Джо Бринкс и Чад Грийнли.

— Момчето от Минесота — каза Дени, след като сформираната набързо издирвателна група се събра. — Онова, което доведохме миналия месец.

— Точно така — потвърди Стакхаус. — Момчето от Минесота.

— Казваш, че си е отрязал ухото, за да махне проследяващото устройство, така ли? — попита Робин.

— Разрезът е сравнително гладък. Мисля, че е използвал нож.

— Хитро хлапе — заяви Джо. — Не се бие като Уилхолм, но погледът му сякаш казва „майната ти“.

— Сега се скита из гората безнадеждно изгубен и като го намерим, сигурно ще ни разцелува — каза Чад. След кратка пауза продължи: — Ако изобщо го намерим. Гората е гъста.

— Текла му е кръв от ухото, а вероятно и от гърба заради промушването под оградата — каза Стакхаус. — И ръцете му сигурно също са издрани. Ще проследим кървавата диря, докъдето успеем.

— Хубаво щеше да е да имаме куче — каза Дени Уилямс.

— По-хубаво щеше да е, ако малкият не беше успял да избяга — каза Робин. — Пропълзял е под оградата, а? — За малко да се изсмее, но видя напрегнатото изражение и гневния поглед на Стакхаус и се отказа.

В този момент пристигнаха Рейф Пулман и Джон Уолш, двамата охранители от селото.

Стакхаус каза:

— Искам да е ясно, че няма да го убиваме, но щом го намерим, ще го изпържим здраво с шоковите палки.

— Ако го намерим — натърти възпитателят Чад.

— Ще го намерим — отсече Стакхаус. „Защото ако не го намерим — помисли си той, — с мен е свършено. Възможно е и с целия Институт да е свършено.“

— Отивам в кабинета си — каза госпожа Сигсби.

Стакхаус я хвана за лакътя.

— И какво ще правиш там?

— Ще помисля.

— Добре. Мисли колкото си искаш, но никакви телефонни обаждания. Разбрахме ли се по този въпрос?

Госпожа Сигсби го изгледа презрително, но начинът, по който беше прехапала устна, подсказваше, че и тя се страхува. Значи ставаха двама.

— Разбира се.

Само че когато се върна в кабинета си — в блажената прохлада от климатика — тя установи, че й е трудно да мисли. Очите й неволно се спираха отново и отново върху заключеното чекмедже на бюрото. Сякаш вътре нямаше телефон, а ръчна граната.