Стивън Кинг
Институтът (100)

11.

След като уведоми началника на охраната, Гладис повика Уинона да отведе двете момчета в стаите им. Трябваше да останат там до второ нареждане.

— Не знам нищо за дупката — каза начумерено Стиви. — Мислех, че я е издълбал мармот.

Уинона му нареди да мълчи и подкара момчетата вътре.

Стакхаус пристигна с госпожа Сигсби. Тя се наведе, а той клекна; огледаха първо изровеното под оградата, а после самата мрежа.

— Никой не може да пропълзи отдолу — каза госпожа Сигсби. — Е, може би Диксън, той е съвсем малко по-едър от близначките Уилкокс, но никой друг.

Стакхаус изгреба пръстта и камъчетата, с които момчетата бяха запълнили дупката, и разкри по-дълбокия изкоп.

— Сигурна ли си?

Госпожа Сигсби усети, че е прехапала устни, и рязко ги отпусна. „Идеята е абсурдна — помисли си тя. — Имаме камери, имаме микрофони, имаме възпитатели, чистачи и камериерки, имаме охрана. И всичко това, за да се грижим за деца, които са толкова уплашени, че не биха подплашили и гъска.“

Разбира се, имаше и такива като Уилхолм, който определено би подплашил гъска, както и още няколко като него през годините. Въпреки това…

— Джулия — каза Стакхаус много тихо.

— Какво?

— Клекни да видиш.

Тя тръгна да кляка, но видя, че малката Браун ги зяпа.

— Прибирай се вътре — скара й се. — Моментално!

Фрида бързичко тръгна към сградата, като отупваше ръце от тебешира, и остави усмихнатите си анимационни герои. Когато момичето влезе в салона, госпожа Сигсби забеляза, че няколко деца гледат навън. Къде бяха възпитателите, когато човек има нужда от тях? В стаята за почивка да си бъбрят с някой от екипите. Да си разказват мръсни вицо…

— Джулия!

Тя коленичи и направи гримаса, когато един остър камък се вряза в коляното й.

— По мрежата има кръв, виждаш ли?

Не й се искаше, но я видя. Да, беше кръв. Засъхнала до кафеникав цвят, но със сигурност кръв.

— А сега погледни тук.

Стакхаус пъхна пръст през един от ромбовидните отвори на мрежата и посочи един частично изкоренен храст. И по него имаше кръв. Когато госпожа Сигсби видя тези няколко петънца, петънца, които се намираха отвън, стомахът я сви и за един обезпокоителен миг тя си помисли, че ще се подмокри, както беше направила преди много години, докато караше детското си колело. Помисли си за Нулевия телефон и видя как животът й като директор на Института — защото това не беше просто работа, а целият й живот — се стопява в слушалката. Какво ли щеше да каже фъфлещият мъж в другия край на линията, ако му се обадеше и съобщеше, че в уж най-тайния и строго охраняван комплекс в страната — да не говорим, че беше най-жизненоважната институция в страната — едно дете е избягало, като е пропълзяло под оградата?

Щеше да й каже, че с нея е свършено. Минало свършено.

— Всички деца са налице — прошепна дрезгаво тя. Сграбчи Стакхаус за китката и ноктите й се забиха в кожата му. Той като че ли не забеляза. Все още се взираше в частично изкоренения храст като хипнотизиран. Той се намираше в също толкова незавидна позиция, колкото и тя. Не по-лоша, нямаше по-лоша възможна ситуация, но също толкова лоша. — Тревър, всички са тук, проверих.

— Мисля, че трябва да провериш пак. Не си ли съгласна?

Този път носеше радиостанцията си (мисълта „след дъжд качулка“ проблесна в съзнанието й) и я извади.

— Зик. Госпожа Сигсби до Зик. — „Гледай да си там, Йонидис, иначе лошо ти се пише.“

Там беше.

— Говори Зик, госпожо Сигсби. Проверявах информацията за Алвърсън. Господин Стакхаус ми нареди аз да се заема, тъй като Джери е в отпуск, а Анди не е тук, и се свързах със съсед…

— В момента това не е важно. Би ли проверил отново сигналите от проследяващите устройства?

— Добре — отвърна Зик, внезапно станал предпазлив. „Явно е доловил напрежението в гласа ми“, помисли си тя. — Изчакайте малко, тази сутрин цялата техника работи бавно… още две секунди…

Идваше й да закрещи. Стакхаус продължаваше да се взира през оградата, сякаш очакваше да се появи някой шибан хобит и да му обясни какво се е случило.

— Така — каза Зик. — Четирийсет и един обитатели, все още всички са налице.

Облекчение разхлади лицето й като ветрец.

— Добре, това е чудесно. Това е…

Стакхаус взе радиостанцията от ръката й.

— Къде се намират в момента?

— Ами… В Задната половина все още са двайсет и осем, сега има четирима в салона на Източното крило… трима в столовата… двама са си в стаите… трима в коридора…

„Тези тримата са Диксън, Уипъл и малката художничка“, помисли си госпожа Сигсби.

— Както и един на площадката — завърши Зик. — Общо четирийсет и едно деца, както ви казах.

— Я чакай, Зик. — Стакхаус погледна Сигсби. — Виждаш ли дете на площадката?

Тя не отговори. Нямаше нужда.

Стакхаус отново вдигна радиостанцията.

— Зик?

— Да, господин Стакхаус?

— Можеш ли да определиш точното местоположение на детето на площадката?

— Ами… чакайте да увелича изображението… имаше бутон за тази цел…

— Не се занимавай — каза Сигсби. Беше забелязала нещо да блещука на слънцето в ранния следобед. Отиде на баскетболното игрище, спря пред линията за наказателни удари и го вдигна. Върна се при началника на охраната и му го показа. В дланта й имаше парче от ухо с проследяващото устройство в него.