Марк Грейни
Сивия (9)

7.

Фицрой седеше срещу Лойд на дивана в офиса си. Макар да слушаше какво му говореха по сатфона, гневните му очи не изпускаха от поглед младия адвокат.

— Ясно — каза Фицрой. — Благодаря. — Прекъсна разговора и внимателно остави телефона на масичката пред себе си.

Лойд го гледаше с надежда.

Фицрой прекъсна двубоя с погледи, като погледна към мокета.

— Както изглежда… всички са мъртви.

— Кои са мъртви? — осведоми се Лойд с намек на оптимизъм в гласа.

— Всички без екипажа. Казаха ми, че в самолета имало… някаква схватка. Корт, естествено, не се дал лесно и в това няма никаква изненада. Пилотът намерил труповете на двама от моите отзад, но от останалите нямало и следа. Кръв по пода, стените и тавана и над петдесет дупки от куршуми във фюзелажа.

— Фирмата ми ще ви компенсира за всички щети — каза Лойд, сякаш не се бе случило нищо особено. — Но не са намерили трупа на Джентри, така ли? Възможно ли е да е оцелял?

— Изглежда, не. Загубили са голяма част от екипировката, защото самолетът дълго е летял със свалена задна рампа, като сред липсващите неща има и парашут, но няма причина да смятаме, че…

Лойд го прекъсна:

— Ако мишената ни липсва, рампата е отворена и се губи парашут, не виждам как бих могъл да убедя нигерийците, че работата е свършена.

— Той е бил един срещу петима от най-висока категория, всички до един бивши канадци от специалните им сили. Мисля, че съм изпълнил нужното по сделката. Сега най-учтиво ви моля да изпълните обещаното — спрете заплахите срещу семейството ми.

Лойд махна пренебрежително с ръка.

— Абубакер иска доказателство и за него това е главата на Джентри в хладилна чанта.

— По дяволите! — гневно избухна Фицрой, но вече не се тревожеше за семейството на сина си. Малко преди Лойд да пристигне сър Доналд се бе обадил на сина си, беше го убедил да вземе жена си и децата си, да замине за станция „Сейнт Панкрас“ и да вземе оттам втория сутрешен влак „Юростар“ за Франция. И в този момент те би трябвало да седят в лятната семейна вила южно от плажовете на Нормандия. Фицрой бе сигурен, че хората на Лойд не могат да ги намерят там.

— Да, ти направи, каквото ти бе поискано — мина Лойд на „ти“. — И ще продължиш да го правиш. Защото в моя офис седи един много мълчалив и много страховит нигериец, който няма да си тръгне само с моите уверения. Затова ще поискам от теб да разбереш дестинацията на полета, а аз ще изпратя там екип да разследва…

Телефонът на Фицрой иззвъня с характерен двукратен мелодичен сигнал. Сър Доналд го погледна, после погледна Лойд.

— Той е — каза Лойд, реагирайки на видимия шок на Фицрой.

— Да, това е неговият сигнал.

— Тогава му отговори, но го сложи на говорител.

Фицрой стана и натисна един бутон на конзолата на бюрото си.

— Челтнам Секюрити.

Гласът, който се разнесе, сякаш наистина идеше отдалече. Думите бяха накъсани от задъхано дишане:

— Това ли наричаш спасяване?

— Радвам се да те чуя. Какво стана?

Лойд бързо извади бележник от куфарчето си.

— Тъкмо щях да те попитам същото.

— Ранен ли си?

— Ще оживея. Но не и благодарение на екипа по извеждане, който ми беше изпратил.

Фицрой погледна Лойд. Младият американец написа нещо на бележника и го вдигна. Нигерия.

— Момче… Чух от екипажа за сблъсъка. Онези хора не бяха мои служители, бяха просто наемници, които бях използвал веднъж. Бях притиснат да събера набързо екип, след като поляците се оттеглиха.

— Заради случилото се в Ирак ли?

— Да… Целият сектор се превърна в забранена зона след малката ти демонстрация вчера. Поляците отказаха да влязат. Онези, които изпратих, ми обясниха, че правят всичко за пари, независимо от риска. Явно някой се е добрал до тях и ги е купил.

— Кой?

— Източниците ми казват, че Джулиъс Абубакер, нигерийският президент, е обявил награда за главата ти.

— И откъде знае той, че аз оправих брат му?

— Заради репутацията ти, явно. Изглежда, си се издигнал до статус, където някои задачи са толкова трудни или деликатни, че никой друг освен теб не може да се справи с тях.

— По дяволите — каза гласът.

— Къде си? — попита Фицрой. — Ще изпратя друг екип да те вземе.

— О, не, само това не!

— Виж, Корт, мога да ти помогна. Абубакер предава поста след няколко дни. Тръгва си невъобразимо богат, но властта и сферата му на влияние няма да могат да се сравняват със сегашните. Така че опасността скоро ще отмине. Нека те докарам и да те поставя под наблюдение дотогава.

— Мога и сам да се крия. Обади ми се, когато научиш повече за онези, които са по петите ми. Не се опитвай да ме намериш — няма да се получи.

И разговорът прекъсна.

Лойд изръкопляска.

— Добре изиграно, сър Доналд. Истинско представление. Хубавото е, че твоят човек изобщо не те подозира.

— Той ми има доверие — гневно отговори Фицрой. — Цели четири години е имал всички възможни основания да ме смята за свой приятел.

Американецът пренебрегна гнева на сър Доналд и попита:

— Къде ще отиде?

Сър Доналд седна на дивана и прокара ръце по плешивата си глава.

— Двойник! Искаш глава в хладилна чанта? По дяволите, ще ти дам глава в хладилна чанта. Как, за бога, би разбрал Абубакер?

Лойд поклати глава.

— Преди няколко седмици, преди президентът да настои да го убием, той поиска от нас всичко, с което разполагахме за Сивия. Аз имах снимки, денталния му статус, пълна история и така нататък. Изпратих му тази информация: надявах се кучият син да организира да премахнат Сивия преди брат му да бъде убит. Абубакер знае как изглежда лицето на вашия човек. Така че не можем да използваме нито двойник, нито макет на главата.

Фицрой бавно наклони глава.

— И как, по дяволите, е попаднала у теб цялата тази информация?

Лойд обмисли въпроса няколко дълги секунди. Почисти някаква прашинка от коляното на крачола си.

— Преди да се преместя в Париж, за да се присъединя към Лоран, аз и Сивия работихме заедно.

— Ти си от ЦРУ?

— Бивш, определено съм бивш агент. В патриотизма няма пари.

— Но има пари в това да се преследват патриоти? В заплахите срещу деца?

— Оказва се, че да. Светът е странно място. Копирах някои лични досиета, докато бях в Компанията. Идеята беше да ги използвам като лост за натиск, ако някога се заловят с мен. Колко прекрасно, че се оказаха полезни за настоящата ми работа. — Лойд стана и започна да крачи из офиса на Фицрой. — Трябва да знам къде е Джентри сега, къде отива и как постъпва обикновено, когато решава да се крие.

— Когато реши да се крие, обикновено изчезва. И можеш да се сбогуваш с природния си газ. Сега Сивия няма да се появи на ничий радар месеци наред.

— Това не е приемливо. Искам да ми дадеш нещо за Джентри, което още не знам. Когато работеше за нас, беше като машина. Никакви приятели, никакво семейство, за което да му пука. Никаква любовница, скатана някъде за дългите нощи след изпълнена задача. Кадровото му досие в ОСО е възможно най-скучното четиво — никакви пороци, никакви слабости. Сега е по-стар… със сигурност е създал някакви връзки от лично естество, развил е навици, които ще ни помогнат да пресметнем следващата му стъпка. Убеден съм, че ще ми кажеш нещо, без значение колко тривиално, което ще ми помогне да го извадя на бял свят.

Фицрой се поусмихна, защото усети отчаянието у младия си противник.

— Нищо! — натърти той. — Абсолютно нищо. Комуникираме по непроследим сатфон и с имейли. Дори да има дом и момиче някъде, нямам никаква представа къде може да е това.

Лойд отиде до прозореца зад бюрото на Фицрой. Англичанинът остана на дивана и гледаше как неканеният гост крачи из офиса му, сякаш той е посетителят, а Лойд — собственикът на Челтнам Сървисис.

Американецът внезапно се обърна.

— Можеш да му предложиш работа! Лесна задача за много пари. Не вярвам да откаже нещо елементарно за солидна сума. Изпрати го на нова мисия, а аз ще разположа екип, който да го издебне в засада.

— По дяволите, да не мислиш, че е оцелял досега, защото е глупак? Последното, което би го заинтригувало точно в този момент, е да печели пари. Първата му грижа сега е да се слее с околната среда. Ти имаше един шанс да го отстраниш и го провали. Върни се в офиса си да си ближеш раните и остави мен и семейството ми на мира!

Фицрой забеляза нервно потрепване по бузата на Лойд. То бавно се смени от усмивка.

— Добре, щом не искаш да ми помогнеш да използвам слабостите на Джентри, за да го накарам да изпълзи от дупката си, аз ще използвам твоите. — Извади телефона си от джоба си и се усмихна на Дон Фицрой, докато говореше в него: — Приберете Филип Фицрой и семейството му. Те са в лятната им вила в Нормандия. Откарайте ги в Шато Лоран.

— Ах, ти, гаден чекиджия! — Фицрой се изправи.

— Виноват — отвърна Лойд с тон, подигравателно имитиращ този на англичанина. — Моите помощници ще задържат сина ти и семейството му в наш усамотен имот в Нормандия. За тях ще се грижат добре, докато проблемът ни не намери решение. Ти ще се свържеш със Сивия, ще му съобщиш местопребиваването им и ще му кажеш, че нигерийците държат единственото ти дете, обаятелната му съпруга и милите им дечица там. Кажи му, че черните диваци ще изнасилят мама и ще изколят останалите от семейния клан до три дни, ако не им съобщиш къде се намира той.

— И как ще помогне това?

— Познавам Джентри. Той е лоялен като шибано кутре. Макар да са го посритали, той ще защитава господаря си до смърт.

— Няма да го направи.

— Ще го направи. Ще се нагърби със задачата да оправи нещата. Веднага ще схване, че полицията е безсилна, и ще направи чудеса да се добере до Франция. Не разбирате ли, сър Дони, че компасът на Корт Джентри никога не сочи право на север. Той е убиец, за бога. Но всичките му операции, както тези в ЦРУ, така и следващите, в частната му практика, винаги са били срещу онези, които той самият смята за заслужаващи извънсъдебна екзекуция: терористи, мафиотски кръстници, наркобарони… всякакъв измет, неспособен на дори едно добро дело. Корт може да е убиец, но гледа на себе си като на коректор на неправдите, инструмент на справедливостта. Това е неговата слабост. И този му недостатък ще го провали.

Фицрой, разбира се, знаеше всичко това. Логиката на Лойд бе необорима. И все пак възрастният мъж се примоли на младия адвокат:

— Не замесвай семейството ми. Ще направя както ми казваш. Вече ти показах, че съм готов да го направя. Не е необходимо да ги използваш наистина, за да кажа на Кортни, че са в ръцете ти.

Лойд махна пренебрежително във въздуха, отхвърляйки предложението на сър Доналд.

— Ние ще се грижим добре за тях. Но опиташ ли се да ми погодиш някакъв номер, да влезеш в някаква двойна игра, тогава наистина ще ми трябва лост срещу теб, нали така?

Фицрой стана и бавно и заплашително тръгна към Лойд. Макар да беше поне трийсет години по-възрастен от американския адвокат, бившият служител на МИ5 беше много по-едър от него. Лойд отстъпи крачка и извика:

— Господин Лиъри и господин О’Нийл, влезте, ако обичате!

Фицрой бе пуснал секретарката си в почивка за деня и сега бе сам в офиса. Но Лойд не бе дошъл тук сам — двама атлетично изглеждащи мъже влязоха в кабинета и застанаха до вратата. Единият беше червенокос и със светла кожа, малко над 40-те, облечен в семпъл делови костюм, издут на хълбока от дръжката на оръжие в кобур. Вторият бе по-възрастен, почти 50-годишен, с посребрена коса, военна прическа, а сакото му висеше толкова свободно на тялото, че под него можеше да се крие цял арсенал.

Фицрой имаше добра представа на какво са способни хора с подобно излъчване.

— Ирландски републиканци — ненужно обясни Лойд. — Отколешните ви врагове, макар да не мисля, че тук ще се преуморят. През следващите няколко дни двамата с теб ще се виждаме до омръзване. Няма причина взаимоотношенията ни да не бъдат сърдечни.

 

 

През изтеклото лято Клеър Фицрой бе навършила осем години. Сега бе краят на ноември и тя и близначката й Кейт бяха очаквали да останат в Лондон през влажната сива и хладна есен без никакво разнообразие в ежедневието. Ставане рано сутрин, отиване пеша до основното училище на Норт Орди стрийт, а след занятията три пъти седмично уроци по пиано за Клеър и по солфеж за Кейт. Уикенди в компанията на мама по магазините или на тате у дома, или на футболното игрище. Веднъж на две седмици едно от момичетата можеше да покани приятелка с преспиване, така че в крайна сметка докато есента бавно преминаваше в зима, всички очаквания на Клеър се насочваха към Коледа.

Коледа винаги прекарваха във Франция, във вилата на баща им в Байо, от другата страна на Ламанша. В Нормандия. Клеър предпочиташе Нормандия пред Лондон и дори си представяше как в бъдеще ще живее във ферма. Затова с голяма изненада и очакване за приключение двете посрещнаха появата на директора на училището в ученическата им стая след сутрешната проверка в четвъртък, за да ги извика по име.

— Вземете си учебниците, момичета. Побързайте, красавици. Извинявам се за нахлуването, госпожо Уилинг… продължете.

Последваха директора до кабинета му, където ги чакаше баща им. Той ги хвана за ръце и ги изведе при чакащо такси. Тате имаше „Ягуар“, а мама караше „Сааб“, така че момичетата не разбираха защо им е такси. Мама седеше на необятната задна седалка и също като тате изглеждаше сериозна.

— Момичета, заминаваме на малка почивка в Нормандия. Ще пътуваме с „Юростар“. Не, няма нищо, не бъдете глупави.

Във влака момичетата почти не останаха седнали на седалките си. Мама и тате седяха сгушени един до друг и си шушукаха, оставяйки Клеър и Кейт да се натичат на воля из вагона. Клеър чу тате да звъни на дядо Дон по мобилния. Започна да говори тихо и ядосано с глас, който не го бе чувала да използва при разговор с дядо Дон. Тя спря да преследва сестра си, докато се опитваха да видят могат ли да изминат цялата дължина на вагона, подскачайки на куц крак. Погледна баща си, видя загриженото му лице, дочу хапливия му глас без думите, които очевидно изразяваха гняв.

Тате затвори с щракване телефона и заговори с мама.

Единственият случай, когато малката Клеър бе виждала тате толкова видимо ядосан, бе когато се бе разкрещял на работника, дошъл да оправи умивалника в къщата, който бе подхвърлил на мама нещо, от което тя се бе изчервила като ягода.

Клеър се разплака, но не допусна да я забележат.

Клеър и семейството й слязоха от „Юростар“ в Лил и взеха втори влак на запад за Нормандия. По обяд вече бяха във вилата. Кейт се залови да помага на мама в кухнята да измие няколко кочана царевица за вечерята. Клеър седна на леглото си на горния етаж и се загледа към алеята за коли, където беше баща й. Той вървеше нагоре-надолу по чакъла и говореше по телефона си. От време на време слагаше ръка на плета по дължина на градината.

Гневът на баща й и явното му объркване свиваха вътрешностите й на възел.

Сестра й беше долу, без да усеща нищо и без да се тревожи за нищо, но Клеър смяташе Кейт за по-незрялата от двете.

Тате най-накрая прибра телефона в джоба си, потръпна видимо от студа и се обърна, за да се върне в къщата. Не бе извървял и няколко крачки, когато зад него се приближиха две кафяви коли. Той се обърна, а от тях започнаха да се изсипват хора. Клеър преброи шестима, все едри мъже с кожени якета в различни цветове и модели. Първият от тях се усмихна на тате и му подаде ръка, а тате се ръкува с него.

Останалите се разположиха около тате и групата тръгна по алеята към вилата. Тате оглеждаше мъжете и за миг Клеър зърна изражението му. Първоначално то бе объркано, после ужасено… и тогава малката Клеър скочи на крака.

А когато шестимата мъже като по сигнал извадиха едновременно големи черни и сребристи пистолети, осемгодишната Клеър Фицрой изпищя.