Марк Грейни
Сивия (7)

5.

Оставаха два часа до разсъмване, но изоставената самолетна писта излъчваше жега. Грамадният „Локхийд L-100“, спрял в края на пистата с изгасени светлини, за да не бъде забелязан от разстояние, подгряваше двигателите си, а екипажът вече седеше по местата си с ръце над лоста за подаване на тяга. Витлата шибаха сух прах и остри песъчинки в обветрените лица на петимата мъже, стоящи на пистата до спуснатата рампа на самолета. Всички гледаха на юг, отвъд малката постройка на терминала, отвъд мрежата на оградата, към безкрайния мрак на Западен Ирак.

Петимата бяха на по крачка един от друг, но нормалната комуникация бе невъзможна. Дори на празен ход четиривитловите двигатели модел „Алисън“ изпълваха въздуха с тътен, който тресеше земята. Без помощта на радиостанциите „Харис Фалкон“ за използване на къси разстояния и микрофоните на гърлото думите на мъжете щяха да се изгубят като пейзажа извън обхвата на очилата им за нощно виждане.

Маркам докосна с лявата си ръка картечния пистолет „Хеклер и Кох“ на гърдите си, а с дясната натисна бутона за предаване, закачен на жилетката му.

— Закъснява.

Перини захапа края на маркуча над рамото си и отпи глътка топла вода от полупразния резервоар в раницата си. Изплю повечето пред ботушите си на посипаната със ситен пясък писта. Късоцевната пушка „Мосберг“ бе в дясната му ръка.

— Тоя шибаняк е толкова страхотен, а не може да пристигне навреме за собствената си ексфилтрация.

— Той несъмнено е голяма работа. Щом Сивия закъснява, значи има добра причина — обади се Дулин — беше с ръце на кръста и картечен пистолет хоризонтално на гърдите. — Не се отпускайте, това е кратка операция: вземаме го, дундуркаме го до през границата и после просто забравяме, че сме го виждали.

— Сивия — каза Маквий с нескривана почтителност. — Онзи, който уби Милошевич. Вмъкнал се в затвора на ООН и отровил проклетия кучи син. — Неговият картечен пистолет МР5 висеше на ремък, а дебелият шумозаглушител сочеше надолу към земята. Беше опрял лакът на приклада на скъсеното оръжие.

— Не, братле — каза Перини. — Не си доразбрал. Той е убил онзи, който е убил Милошевич. Милошевич бил на път да пропее. Щял да съобщи имената на официални лица на ООН, които му помагали с геноцида в Босна и Косово. И ООН изпратили убиец да отрови Милошевич, а Сивия видял сметката на убиеца, но след като работата вече била свършена. — Отпи и изплю нова доза вода. — Сивия е гаден кучи син. Не му пука и не се плаши от нищо.

— Все ми е тая, знам само, че закъснява — заинати се Маркам.

Дулин си погледна часовника.

— Фицрой предупреди, че можело да се наложи да го изчакаме и че не е изключено да трябва да се бием. Всеки хаджия в диаметър от петдесет километра сега е по петите му.

Барнс досега бе мълчал, но най-сетне се намеси:

— Чух, че той свършил онази работа в Киев. — Отдалечи се от рампата и заоглежда тъмнината през оптиката с трикратно увеличение за нощно виждане на своя М4.

— Глупости — отсече Дулин и другите двама веднага се съгласиха.

Маквий обаче бе на страната на Барнс:

— И аз чух същото. Сивия го е направил, и то соло.

— Няма начин — възрази Маркам. — Киев не беше операция за сам човек. Беше си поне за А екип от дванайсет души.

Барнс поклати глава в тъмнината.

— Чух, че стрелецът бил един. И бил точно Сивия.

— Не вярвам в магии — тросна се Маркам.

В този момент в слушалките и на петимата се разнесе изпращяване. Дулин вдигна ръка, за да накара всички да замълчат, и натисна бутона за предаване.

— Повтори последното!

Ново изпукване… После пак, последвано от накъсани думи, едва пробиващи през радиосмущенията:

— Трийсет секунди… движа се… преследват…! — Гласът бе неразпознаваем, но съобщението определено издаваше напрежение.

— Той ли е това? — попита Барнс.

Но никой не можеше да му отговори.

Нов изблик на живот в слушалките, този път по-разбираем. Погледнаха към свалената бариера на входа на малкото летище.

— Пристигам на скорост… не стреляйте!

Отговори му Дулин:

— Сигналът ти прекъсва. Повтори къде си…

Изпукване:

— … северозападно.

И тогава откъм север се разнесе трясък и вой на клаксон. Досега всички бяха гледали на юг. Обърнаха глави, насочиха дулата на оръжията си на север в посоката на звука и видяха камион със само един светещ фар да разбива оградата, да изскача откъм пясъка и да се понася по пистата. Движеше се под невъзможен наклон право към L-100.

В радиостанциите отново се разнесе глас:

— Водя компания!

В същия момент зад диво подскачащия камион се появиха фарове, разпределени в широка редица… Първо два, после четири, след това още…

Дулин оцени ситуацията за по-малко от секунда и извика команда над рева на двигателите:

— Всички вътре!

 

 

И петимата бяха на борда, а L-100 вече набираше скорост по пистата, когато въоръжен мъж с мръсна униформа и с бронежилетка спринтира нагоре по все още спуснатата задна рампа. Маквий сграбчи скритата в ръкавица ръка на „пакета“ и го издърпа по стръмния наклон, а Маркам удари с юмрук по лоста за хидравликата на рампата, за да я затвори. Дулин даде команда по интеркома на пилотите в кабината и четирите турбовитлови двигателя превключиха на обороти за излитане.

Щом рампата се вдигна, „пакетът“ падна на колене в средата на салона. Неговият М4 беше преметнат върху жилетката за окачане на екипировка, където повечето места за боеприпаси бяха празни и под която се виждаше разкъсана на доста места куртка от номекс. Лицето на мъжа бе скрито под очила за нощно виждане, размазана маскировъчна боя и пот. Той свали каската си и я пусна на пода, който вече бе под наклон заради излитането. От гъстата му кестенява коса потекоха струйки пот, а и от брадата му капеха капки като от повреден кран за вода.

Дулин повдигна Сивия от пода и му помогна да седне на скамейката по дължина на борда. Сложи му обезопасителния колан, седна до него и попита:

— Ранен ли си?

Мъжът само поклати глава.

— Помогни ми да ти свалим екипировката — надвика Дулин двигателите.

— Ще я задържа.

— Твоя работа. Но полетът е само четиридесет минути. Стигнем ли в Турция, заминаваш за тайна квартира и утре вечер ще получиш инструкции от Фицрой. Дотогава ще се грижим за теб.

— Благодаря — каза мръсният мъж все още задъхано, без да вдига поглед от пода. Ръцете му лежаха върху горната част на черната пушка, висяща на врата му.

Останалите четирима се привързаха за червената мрежеста скамейка по дължина на фюзелажа. Всички гледаха „пакета“ и без успех се мъчеха да свържат съвсем обикновено изглеждащия оператор до тях с репутацията му на свръхчовек.

Сивия и Дулин седяха до фиксирания с въжета палет за екипировка.

— Ще се обадя на Фицрой, за да му съобщя, че сме излетели — каза Дулин. — Отивам да ти взема вода и се връщам след секунда.

Обърна се и тръгна към пилотската кабина. Докато вървеше, извади от джоба си сателитен телефон.

 

 

В Лондон минаваше три сутринта. В офиса на шестия етаж в бялата сграда на Бейзуотър Роуд един застаряващ мъж с измачкан костюм на фино райе барабанеше с пръсти по бюрото си. Лицето му беше брашненобяло, по месестата му шия се стичаше пот и попиваше в ризата му от египетски памук. Доналд Фицрой се опитваше да се успокои или поне да изчисти явното безпокойство от гласа си.

Сателитният телефон изчурулика повторно.

Той погледна пак, може би за десети път, снимката в рамка на бюрото си. Синът му, вече 40-годишен, седеше в хамак на плаж до красивата си жена. Две момиченца, близначки, седяха в скутовете им. Всички бяха широко усмихнати.

Фицрой отмести поглед от снимката към други снимки — цяла купчина в дебелите му ръце. И тях вече ги бе разглеждал по десетина пъти — същите четирима, същото семейство, само близначките бяха малко пораснали.

Качеството бе типичното за снимки от скрито наблюдение: семейството в парка, близначките в училището им до Гроувнър Скуеър, снаха му бута количка за пазаруване в супермаркет. Фицрой долови от ъгъла на снимане и близостта до обектите посланието на фотографа — че не е никакъв проблем да се приближи до всеки от четиримата и да му направи нещо.

Внушението на Лойд бе кристално ясно: семейството на Фицрой можеше да бъде прибрано всеки момент.

Сатфонът изчурулика за трети път.

Фицрой издиша шумно, хвърли снимките на пода и сграбчи досадното устройство.

— Тук Покой. Как ме чуваш, Жури?

 

 

— Чувам те отлично, Покой — увери го Дулин. Притисна слушалката до ухото си, за да приглуши колкото бе възможно грохота на самолетните двигатели. — Ти как ме чуваш?

— Силно и ясно. Докладвай.

— Покой, тук Жури. Взехме пакета и излетяхме от зададената локация.

— Разбрано. Какъв е статусът на пакета?

— Изглежда ужасно, но твърди, че нищо му няма.

— Разбрано. Изчакай секунда… — каза Фицрой.

Дулин разтри лице с ръкавицата си и погледна назад към четиримата си оператори. Погледът му се спря на Сивия, който седеше в края на скамейката. Очила, брада и маскировъчна боя по лицето. Но това не пречеше на Дулин да види, че е изтощен. Беше се облегнал на стената на фюзелажа, отпуснал ръце върху своя М4. Погледът му бе вперен в нищото. Екипът на Дулин бе отдясно на него и всички бяха почти идентично окомплектовани, но отделени от пакета на около метър.

След трийсет секунди Доналд Фицрой се обади:

— Жури, тук Покой. Има промяна в операцията. Ти и хората ти ще бъдете подходящо възнаградени.

Дулин сви вежди.

— Разбрано, Покой. Каква е промяната в параметрите на операцията?

— Искам преустановяване на доставката на пакета.

Дулин наклони глава.

— Невъзможно, Покой. Не можем да се върнем на пистата. Там гъмжи от…

— Нямах предвид това, Жури. Искам да… унищожите пакета.

Пауза.

— Покой, тук Жури. Повторете последното…

Тонът на гласа по телефона се промени. Вече не беше така безстрастен, звучеше по-човешки.

— Имам… ситуация, Жури.

— Ясно — отговори Дулин, чийто глас също бе загубил радиопротоколната си официалност.

— Искам да бъде ликвидиран.

— Напълно ли си сигурен? Той е от твоите…

— Знам.

— И аз съм от твоите.

— Сложно е, момчето ми. Знаеш, че обикновено не работя така.

— Не е редно.

— Както казах, всички ще бъдете компенсирани за това отклонение от първоначалната операция.

Без да отмества поглед от пакета, Дулин попита:

— Колко?

 

 

След пет минути Дулин погледна към хората си и посегна към селектора на канала на радиостанцията на гърдите си. Завъртя диска на няколко деления.

— Никой да не казва нищо. Само кимнете, ако ме чувате… — Барнс, Маквий, Перини и Маркам вдигнаха погледи и се огледаха. Откриха Дулин до преградата и кимнаха едновременно. Без да съзнава нищо, Сивия продължаваше да съзерцава с празен поглед палета с екипировка пред себе си.

— Слушайте внимателно. Покой ни заповядва да похарчим пакета. — Въпреки разделящите ги девет метра Дулин забеляза изумената реакция по лицата им. Сви рамене. — Не ме питайте, момчета. И аз като вас просто работя тук.

Четиримата до пакета погледнаха обекта, видяха го, че седи пристегнат с колан най-близко до рампата, с автомат М4 на гърдите и брадато лице, наведено към пода на салона.

Върнаха погледи към командира и пак кимнаха бавно като един.