Марк Грейни
Сивия (4)

2.

Четири минути след последния обстрел от снайпериста един от оцелелите от групата на Ал Кайда надникна през вратата на сервиза за гуми, където се бе скрил. След няколко тревожни минути, всяка от които засилваше увереността му, че главата му ще остане върху раменете, 36-годишният йеменец излезе на улицата. След малко го последваха и останалите и всички се скупчиха около труповете. Понеже имаше малко тела с торсове или глави на тях, той пресметна, че убитите са седмина, като преброи стърчащите от купчината извити долни крайници и раздели числото на две.

Петима от мъртвите бяха негови събратя от АК, сред тях водачът на клетката и неговият първи заместник. Други двама бяха местни жители.

Отляво на групата чинукът продължаваше да дими. Той тръгна натам, подминаваше хора с все още разширени от шока зеници, продължаващи да се крият зад коли и кофи за боклук. Един от местните се бе изпуснал от ужас и лежеше оплескан, гърчеше се на паважа като побъркан.

— Ставай, глупако! — кресна му маскираният йеменец, срита го в ребрата и продължи към хеликоптера. Други четирима от групата му се бяха снишили зад един от камионите заедно с екипа на „Ал Джазира“. Видеооператорът пушеше с трепереща ръка, сякаш бе в напреднал стадий на паркинсон. Камерата висеше провиснала на рамото му.

— Всички живи да се качат по камионите! Ще открием снайпериста. — Той погледна към полето, изпечените от слънцето хълмове и шосетата, водещи на юг. На малко повече от километър се бе вдигнал прашен облак.

— Там! — посочи йеменецът.

— Там… там ли отиваме? — осмели се да попита звукооператорът.

— Иншала — „Ако е пожелал Аллах“.

В този момент едно от местните момчета извика на екипа на АК да отидат при него и да видят нещо. Момчето се бе скрило зад павилион за чай на петнайсетина метра от разбития нос на хеликоптера. Йеменецът и двама от хората му прескочиха окървавен труп, задържан в едно само от разкъсаната черна куртка. Това беше техният водач — йорданец. Имаше размазана кървава следа от мястото, където след прострелването му бе залитнал върху външната стена и прозорчето на павилиона за чай, сякаш някой ги бе пребоядисал в аленочервено.

— Какво има, хлапе? — тросна се йеменецът.

Момчето се задъхваше от вълнение, но успя да отговори:

— Намерих нещо.

Тримата го последваха в малкото помещение, нагазиха в кървавите следи и надникнаха над прекатурена маса зад щанда. Там, на пода, подпрян с гръб на стената, седеше млад американски войник. Очите му бяха отворени, мигаше често. Държеше на гърдите си втори неверник — той беше чернокож и изглеждаше в безсъзнание или мъртъв. Наоколо не се виждаха оръжия.

Йеменецът се усмихна и потупа момчето по рамото. После се обърна и извика на онези отвън:

— Докарайте камиона!

След десетина минути трите камиона на АК се разделиха на кръстовището. Деветима души поеха на юг с два от тях. Звъняха ожесточено по телефоните си, търсейки местна помощ, докато се отправяха в издирване на самотния снайперист. Йеменецът и другите двама от АК потеглиха с двамата ранени американци към тайна квартира в близкия град Хатра. Там йеменецът щеше да се обади на своите началници, за да решат как ще е най-добре да действат с неочакваната находка.

Йеменецът бе зад волана, до него пътуваше млад сириец, а един египтянин пазеше в каросерията почти изпадналия в безсъзнание войник и умиращия му партньор.

 

 

Двайсетгодишният Рики Бейлис започваше да се съвзема след шока от катастрофата. Знаеше, че е така, защото пулсирането в счупената му подбедрица започваше да изпраща остри като нажежен кинжал пристъпи на болка в мозъка му. Погледна надолу към крака си, но видя само разкъсания си крачол и извития под неестествен ъгъл ботуш. До ботуша лежеше другият войник. Бейлис не познаваше чернокожия редник, но лентичката с името на куртката му го идентифицираше като Кливланд. Кливланд беше в безсъзнание. Бейлис щеше да го помисли за мъртъв, ако не беше спазматичното повдигане на гръдния му кош под бронежилетката. Инстинктивно, в приток на адреналин, Рики бе измъкнал тялото му изпод останките и го беше извлякъл в съседния магазин, но бе открит от ококорените иракчанчета само минута по-късно.

Сети се за миг за загиналите си другари и почувства тъга, притъпена от неспособността да повярва на случилото се. Тъгата му бързо се разсея, когато вдигна поглед към седящия до него в каросерията на камиона. Загиналите му приятели бяха извадили късмет. Той бе изтеглил късата клечка. Той и Кливланд — ако изобщо някога дойдеше на себе си — щяха да свършат с показвано по телевизиите обезглавяване.

Терористът погледна надолу към Бейлис и стъпи с маратонката си върху счупения му крак. Натисна бавно с дива усмивка, разкриваща изпочупените му зъби.

Рики изкрещя.

 

 

Камионът се изкачи по възвишение малко след Ал Бааж и бавно намали пред пътна бариера в самия край на града — стандартна мярка от страна на бунтовниците. Тежка верига между два кола висеше ниско над пътната настилка. Край нея имаше двама униформени. Единият седеше лениво на пластмасов стол, облегнал глава на стената на игрището на местното първоначално училище. Другият стоеше до веригата до партньора си. Беше преметнал на рамото си калашник с дулото надолу и държеше чиния с някаква каша и парче питка. По брадата му имаше късчета храна. Възрастен козар смушкваше жалкото си стадо по тротоара от другата страна на бариерата.

Терористът от АК изруга наум вялата съпротива тук, в Северозападен Ирак. Възможно ли бе да поставят само двама келеши на цяло КПП? С такова идиотско мислене сунитите можеха просто да предадат контрола на кюрдите и онези… йеджези.

Йеменецът намали скоростта, свали прозореца и извика на стоящия като пън иракчанин:

— Пусни ни да минем, тъпако! На юг има снайперист!

Униформеният остави обяда си, после тръгна към камиона по средата на шосето и вдигна ръка на ухото си, сякаш не бе чул крясъка на йеменеца.

— Пусни ни или ще ти…

Йеменецът извърна глава от приближаващия бунтовник към втория, който продължаваше да седи апатично подпрян на стената. Главата на седящия бе клюмнала встрани. В следващия миг тялото му се наклони напред, свлече се от стола и падна на земята. Беше ясно, че е мъртъв: вратът му явно бе счупен в долните шийни прешлени.

Боецът на каросерията забеляза същото. Доловил някаква опасност, но объркан от ситуацията, той бързо се изправи. Подобно на командира си отпред и той върна поглед на местния на пътя.

Брадатият униформен изпъна напред дясната си ръка и от ръкава му се появи черен пистолет.

Последваха два бързи изстрела без никакво колебание между тях и египтянинът падна в каросерията.

 

 

Бейлис лежеше и гледаше нагоре към изпепеляващото слънце, безчувствен към жегата. Усети камионът да забавя и да спира, чу виковете на шофьора и последвалите невъзможно бързи изстрели и видя стърчащия над него мъж да рухва мъртъв.

Последва нова поредица бързи изстрели, някакво стъкло се пръсна, разнесе се вик на арабски и после всичко около него замря.

Рики започна да крещи и да блъска падналия върху него окървавен труп, за да се измъкне изпод него. Боричканията му спряха, когато мъртвият терорист бе вдигнат от каросерията и метнат на шосето. Някакъв брадат мъж със сива дишдаша сграбчи Рики за бронежилетката и го вдигна да седне.

Жаркото слънце заслепяваше Бейлис и му пречеше да види лицето на непознатия.

— Можеш ли да ходиш?

Рики си помисли, че му се привижда. Мъжът говореше на английски с американски акцент. Повтори въпроса си, като този път почти извика:

— Момче! Чуваш ли ме? Можеш ли да ходиш?

Бейлис бавно отговори на привидението:

— Кракът ми… май… е счупен, а този до мен е тежко ранен.

Непознатият огледа контузията и даде диагноза:

— Тиб-фиб фрактура^[1]. Ще живееш. — После сложи ръка на шията на другия и съобщи мрачната си прогноза: — Никакъв шанс.

Огледа се бързо, но младият мисисипец продължаваше да не може да разгледа лицето му.

Непознатият продължи:

— Ще го оставим тук, отзад. Ще направим каквото е възможно за него, но сега искам от теб да се преместиш на предната седалка. Загърни лицето си с това. — Свали куфията от врата на убития терорист и я подаде на Бейлис.

— Не мога да стъпвам на този крак…

— Налага се. Трябва да тръгваме. Отивам да си взема нещата. Действай! — Непознатият се извърна и изтича в съседната уличка. Бейлис съблече кевларовата си бронежилетка, омота кърпата колкото можа, слезе от каросерията и стъпи на здравия си крак. Проряза го остра болка от под коляното до мозъка. Улицата се изпълваше с цивилни от всякаква възраст, които обаче се държаха на разстояние и наблюдаваха като зрители на представление с много жестокост в него.

Бейлис заподскача към вратата до шофьора, отвори я — и на улицата се свлече маскиран арабин с черна риза. Над лявото му око имаше дупка от куршум. Втори терорист се бе отпуснал върху волана. От устните му капеше издухвана с хриптене кървава пяна. Рики едва бе успял да затвори вратата откъм своята страна, когато непознатият американец отвори тази откъм шофьора, издърпа през нея умиращия и безцеремонно го пусна на асфалта. Отново вдигна пистолета си и без дори поглед навън изстреля куршум в лежащия. След това насочи вниманието си към камиона, хвърли вътре кафява мешка, един АК-47 и карабина М4. Седна зад волана и камионът потегли напред през спуснатата верига на бариерата.

Рики заговори тихо; все още се мъчеше да осъзнае онова, което ставаше.

— Трябва да се върнем… Може да има и други оцелели.

— Няма. Ти си единственият.

— Откъде знаеш?

— Знам.

Рики се поколеба, понеже се сети.

— Защото си онзи, който попиля ония пичове край хеликоптера?

— Може би.

Близо минута пътуваха в мълчание. Бейлис гледаше през предния прозорец към планините, после свали поглед върху треперещите си ръце. След малко се обърна към шофьора.

Непознатият обаче веднага се сопна:

— Не ме поглеждай в лицето.

Бейлис се подчини и отново се загледа напред. После попита:

— Американец ли си?

— Да.

— Специалните сили?

— Не.

— Флотата? Тюлен?

— Не.

— Полево разузнаване?

— Не.

— Разбрах… Ти си от ЦРУ или нещо подобно.

— Не.

Бейлис понечи да погледне отново брадатия, но се спря навреме.

— Какво тогава?

— Просто минавах оттук.

— Минаваше оттук? Кодошиш ли се с мен?

— Край на въпросите.

Изминаха цял километър преди Рики да попита отново:

— Какъв е планът?

— Няма план.

— Нямаш план? Какво тогава правим? Къде отиваме?

— Аз имах план, но той не включва да те влача с мен, така че стига си се оплаквал, че импровизираме в движение.

Бейлис помълча за кратко, преди да резюмира:

— Разбрано. Кой разчита на планове…

След около още минута Бейлис погледна скоростомера и забеляза, че се движат по покритото с чакъл шосе с почти сто километра в час.

— Носиш ли морфин в мешката? — попита редникът. — Кракът ми ще ме скъса.

— Съжалявам, хлапе. Трябваш ми в бойна готовност. Защото ще се наложи да шофираш.

— Да шофирам?

— Започнем ли да качваме хълмовете, ще отбием. Аз ще сляза, вие двамата ще продължите.

— А ти? Имаме изнесена база в Тал Афар. Летяхме към нея, когато ни свалиха. Можем да се доберем дотам. — Изнесената база предполагаше спартанско обзавеждане и изолирано местоположение, но щеше да е добре екипирана, за да устои на атаки, и бе несравнимо по-надеждна от камион на открит път.

— Ти можеш. Аз не.

— Защо не?

— Дълга история. Стига въпроси, войнико. Забрави ли?

— Братче, какво те тревожи? Та на теб ще ти сложат медал или някакъв друг боклук веднага щом разберат!

— Бъди сигурен, че ще е боклук.

След няколко минути навлязоха в полите на Синжар. Непознатият отби в гъста горичка от финикови палми. Слезе, издърпа след себе си карабината М4 и мешката и помогна на войника да се намести зад волана. Бейлис не спря да пъшка от болка.

След това странникът погледна другия, в каросерията.

— Мъртъв — констатира без емоция. Бързо съблече бронежилетката модел „Интерсептор“ и униформата от Кливланд и го премести по боксерки и тениска в кабината. Бейлис беше на път да се възмути от безцеремонността на действията му, но се въздържа. Този човек, този… какъвто и по дяволите да беше, оцеляваше в тази бандитска страна благодарение на целесъобразността, а не на сантименталността си.

Непознатият пусна екипировката на земята до една финикова палма и каза:

— Ще трябва да използваш левия си крак за газ и спирачки.

— Слушам, сър!

— Вашата база е на петнайсет километра, точно на север. Дръж калашника в скута си, пълнителите — на седалката до теб. И… умната.

— Умната?

— Не карай бързо, не прави впечатление и дръж куфията върху лицето си.

— Разбрано.

— Но ако не можеш да избегнеш контакт, стреляй по всичко, което не ти хареса, разбрано? Набий си го в главата, хлапе — ако искаш да оцелееш през следващия половин час, ще се наложи да си гаден.

— Ясно, сър. А вие?

— Аз отдавна съм гаден.

Редник Рики Бейлис примигна, за да преглътне пулсиращата болка в крака си. Гледаше напред, а не към човека отляво на себе си.

— Който и да сте… благодаря!

— Отблагодари ми се, като се прибереш у дома и забравиш лицето ми.

— Разбрано. — Рики поклати глава и промърмори: — Вие просто… минавахте оттук.

Излезе от горичката и подкара по пътя. Погледна в огледалото за един последен поглед към непознатия, но маранята и вдигнатият прах скриваха гледката.