Марк Грейни
Сивия (39)

Епилог

Оставаха само четири дни до коледната ваканция и мама бе казала на момичетата, че могат да почакат до Нова година и едва след това да се върнат на училище. Кейт бе приела с радост предложението на мама, но Клеър го бе отклонила. За едно дете е важен ежедневният режим и тя искаше колкото може по-скоро да се потопи в динамиката на нещата.

Може би това щеше да й помогне да забрави.

Тя искаше да забрави погребението на тате, шатото във Франция, шума, страха, пушките, кръвта. И би се радвала да може да забрави, че бе изоставила г-н Джим. Дядо Доналд й се бе заклел, че Джим се е измъкнал, но тя вече не вярваше на нищо, което й казваше дядо Доналд.

Знаеше, че Джим, също както тате, беше умрял.

Влезе в Хайд Парк. Винаги минаваше напряко за училище, избираше съзнателно да мине източно на Норт Керидж Драйв, после да завие по пешеходната алея, която извеждаше до Норт Роу, и така за нула време стигаше до училището им на Норт Одри стрийт. Мама искаше да я кара до училище с колата, но Клеър твърдо й бе отказала. Тя държеше всичко да си остане както бе при тате. Щеше да ходи пеша и щеше да се връща пеша.

На пейка до пътеката седеше мъж. Тя не му обърна внимание, докато той не я повика по име, когато мина покрай него.

— Здравей, Клеър.

Тя замръзна и се обърна. Краката й се подкосиха и тя изпусна учебниците си на алеята.

— Не исках да те плаша. Дядо ти ми каза, че не си повярвала, че съм добре. Реших да дойда, за да видиш сама, че съм наред.

Тя го прегърна, но мозъкът й продължаваше да отказва да приеме, че е той и че е тук.

— Ти… ти беше ужасно ранен. По-добре ли си сега? — попита го през щастливи сълзи.

— Съвсем добре съм. — Той стана, направи няколко крачки по пътеката и се върна при нея. — Ето… вече не трябва да ми помагаш да ходя.

Клеър се засмя и отново го прегърна с всички сили. Очите й плуваха в сълзи.

— Трябва веднага да те заведа у дома. Мама страшно би искала да те види. Тя дори не си спомня, че си бил във Франция.

Джим обаче поклати глава.

— Съжалявам. Налага се да си тръгна. Имам само няколко минути.

Тя се намръщи.

— Още ли работиш за дядо?

Джим отправи поглед в далечината.

— В момента работя за друг човек. Може би някой ден ще закърпим отношенията си с Дон.

— Джим? — Тя седна при него на пейката и той наведе глава към нея. — Онези хора, които убиха тате… Ти ги уби, нали?

— Те повече няма да сторят зло никому, Клеър, обещавам ти.

— Не те попитах това. Уби ли ги?

— Много хора умряха тогава. Добри и лоши. Но това вече е минало. Само толкова мога да ти кажа. Не мога да ти помогна да го осмислиш. Може би някой друг ще успее. Надявам се. Но не аз. Съжалявам.

Клеър погледна към парка.

— Доволна съм, че дядо Дон не ме е излъгал за теб.

— И аз.

Замълчаха. Джим се размърда на пейката.

— Сега трябва да тръгваш, нали? — попита го Клеър.

— Да, трябва да хвана един полет.

— Аз пък трябва да отида на училище. Режимът е важен.

— Да. — Той се поколеба. — Права си.

Двамата станаха едновременно и пак се прегърнаха.

— Грижи се за сестра си и за майка си, Клеър. Ти си силно момиче. Ще се справиш.

— Знам, Джим. Весела Коледа — каза му тя и се сбогуваха.

Корт излезе на Ъпър Гроувнър Скуеър. Накуцването, което бе успял да скрие от Клеър, се бе върнало в походката му и той примижаваше на всяка крачка. Пред портала го чакаше черно пежо с работещ на празен ход двигател. Той се мушна на задната седалка, без да каже нито дума на останалите в колата.

Двамата французи с костюми на предната седалка се обърнаха, за да го погледнат. Единият му подаде пътна чанта. Колата се вля в трафика. Корт внимателно я отвори, провери съдържанието и дръпна ципа й обратно.

Французинът на средна възраст до шофьора каза:

— Самолетът ни чака на „Станстед“. Три часа полет. Ще си в Мадрид в ранния следобед.

Корт не отговори, само гледаше през прозореца.

— Абубакер ще пристигне в хотела си към шест. Сигурен ли си, че имаш достатъчно време да се подготвиш?

Американецът продължаваше да мълчи.

— Резервирали сме стая на етажа под неговия апартамент.

Корт гледаше парка, покрай който минаваха. Там се разхождаха деца с родителите си. Влюбени се държаха за ръце.

Французинът до шофьора грубо щракна с пръсти в лицето на Джентри, сякаш смъмряше невнимателен прислужник.

— Мосю, слушате ли ме?

Сивия бавно се обърна към него. Погледът му вече се бе прояснил.

— Разбрах. Няма проблем. Времето е достатъчно.

По-възрастният французин недоволно изсумтя:

— Не искам да оплескаш нещата.

— Аз пък не искам съветите ти. Шоуто е мое. Аз определям часа и мястото.

— Ти пък си моя собственост, мосю. Похарчихме много пари за възстановяването ти. Така че ще правиш каквото ти се казва.

На Корт му се искаше да възрази, да посегне напред и да му извие врата, но се овладя. Наследникът на Курт Ригел бе по-голям задник и от Курт Ригел, но беше и шеф на Джентри.

Засега.

— Разбрано — каза Корт, макар да искаше да каже повече. Обърна глава обратно към прозореца за последен поглед към парка, към влюбените, децата, семействата и живота на другите, който бе толкова непостижимо по-различен от неговия.

Пежото зави наляво по Пикадили, остави парка зад себе си и се стопи в тежкия утринен лондонски трафик на пътуващите за работа.