Марк Грейни
Сивия (38)

36.

Корт пълзеше по чакъла, влачеше се на лакти. Краката му бяха безполезни, камъчета залепваха по кръвта на ръцете му. Оставаха му само някакви си пет метра до меката влажна трева. А оттам още двеста до ябълковата градина. При скоростта, с която пълзеше, щеше се добере до някакво прикритие преди да падне нощта.

Беше абсолютно безнадеждно, но той продължаваше да пълзи само по инстинкт: „Махни се от зоната на смъртта“.

— Ей, коравия пич! Къде си мислиш, че отиваш, по дяволите? — извика зад него Лойд. Последва хрущене на стъпки по чакъла. Стъпките наближаваха.

— Трябва да призная, че… ти оправда репутацията си. Изгори досиетата на ОСО и спаси пленниците. Изглежда, успя във всичко с изключение на това да спасиш себе си.

Корт продължаваше да пълзи на кървавите си ръце към студената мокра ливада. В един момент Лойд стъпи на гърба му, за да го спре. Сивия погледна през рамо и изпъшка. Адвокатът държеше насочена към него берета. Лявото му рамо беше окървавено, ръката му висеше отпуснато. Но Лойд не обръщаше внимание на раните си.

— Прострелях те в гърба. Не е особено благородно, предполагам. И не знаех, че си с жилетка. Но се надявам да те е заболяло, нали?

Корт бавно се превъртя по гръб. Утринното небе бе посиняло значително след идването му в шатото преди петнайсетина минути. Лойд стоеше над него и го гледаше. Корт знаеше, че глокът се бе изплъзнал от ръцете му при падането, но нямаше сили да го потърси дори само с поглед.

— Все още не мога да си спомня за теб, Лойд — каза Корт и дрезгаво се изкашля.

— Е, ще ме запомниш в ада, нали така? Лицето ми ще е последното шибано нещо, което ще видиш.

Лойд вдигна пистолета към лицето на Корт и проехтя изстрел.

Лойд наклони глава, сякаш объркан. Залитна напред. От устата и носа му изби кръв. Очите му оставаха приковани в Корт, но клепачите им се присвиха. Задържа се на крака и отново насочи пистолета към гърдите на Корт.

Изтрещя нов изстрел, после още един. При всеки Лойд се сгърчваше. Беретата му стреля, но ръката му бе отпусната покрай тялото. Куршумът изхвърли фонтанче от бели камъчета между краката на Джентри, но Сивия продължаваше да лежи по гръб и да го съзерцава.

Лойд изпусна пистолета и падна върху него. Беше мъртъв.

Цели няколко секунди Корт лежа, загледан в небето. Накрая се насили да надигне глава и да погледне към замъка. Ригел стоеше на един прозорец на третия етаж с разбито стъкло и сега пистолетът му бе насочен срещу Джентри.

После германецът бавно отпусна пистолета.

Двамата останаха да се гледат така няколко секунди. И двамата бяха прекалено слаби за думи и прекалено далече един от друг, за да се срещнат погледите им. Но взаимният им респект бе несъмнен: двама воини, всеки от тях признаващ усилията на другия.

После Курт Ригел падна назад и изчезна от прозореца.

Корт отпусна глава в тревата. Въпреки пищенето в ушите си чу характерния звук на хеликоптерни винтове. Не беше черният „Юрокоптер“, този беше много по-голям и бавно захождаше от изток.

Вече нямаше сили да надигне глава, но я завъртя навреме, за да види голям бял „Сикорски“ да се приземява на седемдесет метра от него. Отстрани със сини букви бе изписано „ЛоранГруп“. От машината се изсипаха неколцина въоръжени мъже. Тръгнаха предпазливо към шатото. След това слязоха трима с оранжеви якета и с раници: лекари от спешна помощ или някакъв подобен персонал. Последни се появиха трима мъже с костюми, снишили глави под вихрушката на винтовете. Единият носеше някакъв бележник, другият влачеше два големи куфара, а третият много по-възрастен — бе наметнал палтото си като пелерина.

Като французин.

Корт загуби интерес към случващото се и пак продължи да се наслаждава на лазурното небе. Минута по-късно — или бяха десет над него застана въоръжен мъж, който обаче като че ли повече се интересуваше от проснатото зяло на Лойд. Французинът каза нещо в радиостанцията си.

Малко след това се приближиха и тримата е костюмите. Корт някак се понадигна на лакти, за да ги огледа по-добре.

Възрастният, който носеше палтото си наметнато като пелерина, бе непознат на Джентри, но от езика на тялото му и особено от поведението на спътниците му Корт реши, че зова не може да е никой друг освен самия Марк Лоран.

— Господин Джентри, предполагам?

Корт не каза нищо. Дребният с бележника пристъпи напред и го ритна със скъпо изглеждащата си обувка. Корт не усети ритника, защото цялото му тяло бе безчувствено.

— Когато господин Лоран ти задава въпрос, ще отговаряш!

— Няма нищо, Пиер. Той не е добре. — Лоран огледа труповете наоколо, отъпканата трева, натрошеното стъкло, струящия от покрива на шатото дим. — И, Пиер? Отбележи си, че ще трябва да преместим на друго място коледната среща на борда на директорите тази година. Не вярвам, че ще успеем да почистим тук дотогава.

— Oui, Monsieur Laurent.

— Господин Джентри… Виждам тук младия господин Лойд. Той е полезен както винаги. Имате ли представа къде мога да намеря хер Ригел?

Корт прошепна отпаднало:

— Лойд го уби. Той уби Лойд. Имаха някакъв вътрешноведомствен спор преди да пристигнете.

— Разбирам. — Лоран сви рамене, сякаш хората умират по всяко време и това не го засяга особено. — Не знаех какво става тук — продължи Лоран, но Корт не реагира. Изявлението бе направено по онзи начин, по който хората във високите етажи на властта изричат огромна лъжа. Този човек не се интересуваше дали Сивия му вярва, или не, и гледаше на присъствието си тук като на изпълнение на правни задължения.

Неправдоподобно дистанциране^[1].

Но следващите думи от устата на Лоран изненадаха Корт:

— Трябва ми човек. — И той се огледа в ярката утрин. — Предполагам сте наясно, че имам проблем. Човек, с когото ни свързваха дългогодишни делови отношения… надживя полезността си. И сякаш това не стига, но той притежава информация, която може да се окаже конфузна за мен лично и за намеренията ми. Да му бъде разрешено да продължи по избрания от него път… не би било в ничий интерес. — Марк Лоран говореше, сякаш се бореше със скуката си. Погледна новия си маникюр. — По една случайност разбрах, че вие сте човек, който отстранява подобни проблеми. Дали няма да се окажете свободен?

Корт се бе надигнал на лакти в мократа трева. Обърна глава наляво, после надясно и спря за момент поглед върху трупа на Лойд.

— В момента… в известен смисъл… съм по средата на недовършен ангажимент.

Лоран махна пренебрежително с ръка.

— О, виждам това.

— Би било добре — отговори Корт с върховна недоизказаност.

— Но доколкото разбирам, възможно е да сте лично заинтересован от кончината на бившия президент и сега обикновен гражданин Джулиъс Абубакер. Говори се, че сте елиминирали брат му и сега бившият президент организира покушение срещу живота ви.

Корт примигна два пъти, преди да отговори.

— И аз съм чувал тези слухове, господин Лоран.

Лоран кимна.

— Абубакер… твърди някои неща относно мен. Пълни лъжи, разбира се. Моят бизнес е основан на почтеност и се гради около неизменните стойности на честността.

— Несъмнено — съгласи се Джентри, без да му мигне окото.

— И все пак понякога някои сензационни твърдения добиват свой живот, събуждат неоснователна загриженост и привличат ненужно внимание. Бих желал да ги избегна, ако е възможно.

— С други думи… искате да го убия.

Лоран кимна.

— Ще заплатя щедро услугите ви.

Корт се поколеба.

— Виждам само един дребен проблем, свързан с вашето предложение.

Французинът повдигна вежди.

— И какъв би могъл да бъде той?

— Умирам от кръвозагуба.

Лоран се засмя, щракна с пръсти и тримата мъже с оранжевите якета се материализираха с носилка.

— Това не е проблем, млади човече — каза Лоран, а Корт се отпусна на земята и припадна. Пусна лентата на разговора в съня си и по-късно си спомняше за него като за един от най-странните и най-невероятни сънища за живота си.