Марк Грейни
Сивия (32)

30.

В два и половина започна да ръми. На петстотин метра от катедралата „Нотр Дам“, на левия бряг на Сена, Жарден Тино Роси пустееше в тъмнината. На петнайсет метра от кея, успоредно на ниската каменна стена, брегът бе затревен. Там, между дърво и стената, лежеше човешко тяло с леко подгънати колене и разперени встрани ръце. Всеки, който се приближеше до подгизналото тяло, щеше да разбере, че е излязло от реката. Може би някакъв последен импулс на силата бе позволил на слабите ръце да изтеглят тялото през ръба на кея върху меката влажна трева, а може би и краката бяха помогнали за момент, преди да се предадат и тялото да рухне на студената земя.

Тялото не помръдваше и не издаваше звук, докато не се разнесе периодичен електронен сигнал, приглушен от мокрите дрехи.

Тялото не помръдна веднага. След малко раменете потръпнаха и главата леко се завъртя в реакция на онова, което се случваше. След поредния сигнал тялото бавно бръкна в джоба на палтото, извади оттам пластмасов калъф и с неуверени пръсти го опипа. Капакът щракна и сатфонът падна на тревата. Очите останаха насочени към небето.

След скачането от моста Джентри за миг бе загубил свяст. Студът в добавка на сътресението бе парализирал дишането му. Беше потънал надълбоко. Когато бе изплувал на повърхността, течението вече го бе отнесло надолу, под Пон Ньоф и на запад. Бе поел въздух и вода и се бе боричкал с течението, докато не бе видял малка баржа да пърпори срещу течението към него. Макар да бе слаб и на ръба на съзнанието, бе вкопчил пръсти в долното стъпало на висящата отстрани на борда стълба, когато баржата бе минала покрай него. Остана увиснал на една ръка в пяната на килватерната струя, докато плавателният съд не го върна под моста, от който току-що бе скочил. Чу виковете на мъжете във водата покрай него — те явно го търсеха и стрелкаха лъчите на фенерчетата си във всички посоки около моста.

След десет минути Корт бе извън зоната на незабавното откриване. Останал без сили, той се опита да се изкачи по стълбата, но се изпусна. Слабите му крака, болката в слабините, мокрите му обувки… всичко бе срещу него и той пльосна в ледената вода. Посегна към баржата, но улови само въздух и чу пърпоренето да се отдалечава от него нагоре срещу течението.

За негово щастие беше близо до брега. Преплува някак до него, изпълзя, опита да се изправи, но се свлече на мократа трева.

Лежа двайсетина минути с отворени очи, но без да вижда почти нищо. Усещаше по лицето си капките на ръмящия дъжд.

Телефонът иззвъня отново и той го взе от тревата с очи все така вперени в невъзможно ниските дъждовни облаци, осветявани отдолу от светлините на града.

Гласът му бе слаб и безразличен.

— Да?

— Добър вечер. Обажда се Клеър Фицрой. Може ли да говоря с господин Джим?

Джентри примигна, за да махне капките дъжд. Очите му моментално плувнаха в сълзи. Опита се да овладее гласа си в максимална степен и да направи каквото бе по силите му, за да прикрие болката, изтощението и отчаянието от провала.

— Отдавна трябваше да си си легнала.

— Да, сър. Но дядо Доналд ми каза да ви се обадя.

— Помниш ме, така ли?

— Да, сър. Помня как ни карахте на училище. Как спяхте на кушетката в коридора, макар мама да ни казваше, че всъщност не спите, а ни пазите през нощта. Пиехте кафе и харесвахте как мама ви правеше яйца.

— Така беше. С много сирене… — Тазовата му кост бе наранена, а коремът му пробит. Не мислеше, че върхът на ножа е проникнал до степен да среже червата му, но болката бе неописуема. Предполагаше, че продължава да кърви. Не бе направил никакъв опит да спре кръвотечението от падането си в реката преди вече почти цял час.

Отдясно на него профучаха сирените на някакви коли. Той обаче оставаше скрит в тъмнината под перваза на каменната стена.

— Господин Джим, дядо Доналд казва, че идвате да ни спасите.

По лицето на американеца се стичаха сълзи. Не беше мъртъв, но умирането със сигурност беше нещо подобно. Знаеше, че няма начин да се добере до Байо и че дори някак да успее… какво друго можеше да направи там, освен да легне на прага на замъка и да остане така, докато не изтече всичката му кръв?

— Къде е дядо ти?

— В спалнята. Не може да ходи. Казва, че бил паднал по стълбите, но това не е вярно. Нараниха го едни мъже. Той ми даде телефона и ми каза да вляза в банята и да ви се обадя. — Тя помълча малко, после продължи: — Затова трябва да шепна. Идвате, нали? Моля ви, кажете ми, че идвате! Ако не дойдете… вие сте единственият ми шанс, понеже тате се наложи да замине за Лондон. Господин Джим… чувате ли ме?

Колко типично за Фицрой. Ако му се бе обадил сър Доналд, Корт щеше да му каже, че всичко е загубено. Но старият хитрец явно се бе досетил, че Корт е в тежка ситуация, така че кой друг можеше да му вдигне духа така както една от близначките?

— Ще се постарая.

— Обещавате ли?

Корт лежеше в мрака в мокър, замръзващ костюм, опрял тила и обръснатата си глава в студената кал. Бавно и със слаб глас каза:

— Ще дойда съвсем скоро.

— Наистина ли обещавате?

Корт погледна към раната в корема си. Натисна я силно с ръка.

— Обещавам — каза и сякаш успя да вкара малко сила в гласа си. — Но когато дойда, искам ти да ми обещаеш, че ще направиш нещо за мен.

— Какво, сър?

— Когато чуеш силен шум в къщата, искам да се прибереш в стаята си, да се вмъкнеш под леглото и да останеш там. Ще го направиш ли?

— Шум? Какъв шум? Стрелба ли искате да кажете?

— Да, стрелба.

— Добре.

— И стой там, докато лично не дойда за теб. И сестричката ти да направи същото, разбрахме ли се?

— Благодаря, Джим. Знаех, че ще дойдеш.

— Клеър… — В гласа на Джентри вече се долавяше някаква нотка на сила. — Искам сега да върнеш скрито телефона на дядо си. Трябва да го попитам нещо много важно.

— Добре, Джим.

— И, Клеър…? Благодаря ти за обаждането. Беше ми много приятно да те чуя.

 

 

След шестнайсет минути Джентри залиташе по Рю дьо кардинал Лемоан. Дъждът се бе усилил, наоколо нямаше жив човек, което бе добре дошло за Сивия, понеже той ходеше притиснал двете си ръце странично отляво на корема си, с изпънат като бастун ляв крак, който непохватно изхвърляше напред. На всеки двайсетина метра спираше, подпираше се на стена или уличен стълб, превит от болката, изчакваше няколко секунди да се възстанови, после се отблъскваше, за да измине следващите няколко метра и отново да спре. Загубата на кръв започваше да му се отразява.

Намери дадения му от Фицрой адрес. Вратата беше затворена, както знаеше, че ще бъде, така че намери един безистен няколко входа по-нататък, мушна се в него, седна като бездомник на парче кашон и опря глава на стената, за да се съвземе. В далечината, на километър-два от него, люлюкаха полицейски сирени. Полицаи, убийци и наблюдатели сигурно сновяха нагоре-надолу по Сена и го търсеха, но той се надяваше да го правят надолу по течението и да си пречат взаимно.

Беше на границата да изпадне в несвяст, притиснал юмрук в окървавения си корем, когато от адреса на Фицрой се разнесе някакъв шум. Той надникна зад ръба и видя заключената врата бавно да се отваря. Бе очаквал някой да дойде с кола, но изглежда работещият тук живееше в апартамент на същата сграда.

На тротоара излезе жена, едва видима под мъждивата светлина на уличната лампа на двайсет метра от нея. Корт се изправи и залитайки тръгна към нея.

— Allez! — извика тя шепнешком. „Побързай“.

Той мина покрай нея все така с подгъващи се крака и се озова в дълъг коридор. Подпря се за по-сигурно на стената и видя, че размазва кръвта си, докато ходи. Жената посегна и го подкрепи. Беше слаба и висока, но силна. С всяка следваща крачка той усещаше, че се отпуска в ръцете й все повече.

Влязоха в някаква тъмна стая. Преди тя да запали лампата, малко затруднена от седемдесетте му килограма, Корт бе изненадан от кучешки лай. След това се чу втори и след секунди вече от всички страни лаеха кучета.

Когато лампата светна, той веднага разбра, че клиниката за спешна помощ, където го бе изпратил Доналд, всъщност е приемна на ветеринар. Коленете му се подгънаха и цялата му тежест се отпусна върху жената. Тя изпъшка, избута го напред и го сложи да седне на един стол.

— Parlez vous francais? — попита тя. Той вдигна поглед и видя — не че имаше някакво значение, — че е доста симпатична.

— Parlez vous anglais? — на свой ред я попита той.

— Ъ-ъ… малко. Англичанин ли сте?

— Да — излъга той.

— Мосю… Опитах се да кажа и на мосю Фицрой. Доктор извън града, но аз му се обадила и той вече идва насам. Ще дойде след няколко часа. Извинявам се, но не знаех колко лошо ранен. Не мога помогна. Ще повикам линейка. Трябва болница.

— Не. Вие сте от Мрежата на Фицрой. Поне имате лекарства, кръв и бинт.

— Не тук, съжалявам. Доктор Льопен има достъп до клиника наблизо, аз нямам. Работя тук само с животни. Трябва болница. Трябва спешна помощ. Mon Dieu, изстивате! Ще ви намеря одеяло.

Тя се извърна, излезе от стаята и след малко се върна с дебело вълнено одеяло, което миришеше на котешка пикня. Метна го връз раменете му.

— Как се казваш? — попита Корт с последни сили.

— Жустин.

— Виж, Жустин… ти си ветеринар. Не е кой знае колко голяма разлика. Трябва само да ми се прелее малко кръв и…

— Аз съм помощник на ветеринар.

— Да, да… това е близко… почти същото. Ще се справим. Моля те, помогни ми.

— Аз къпе животни! Държа кучета за доктор! Не мога помогна. Доктор идва… но вие не може да го чака. Много сте бял. Трябва ви кръв. Флуиди…

— Нямам време да го чакам. Виж, аз знам малко фронтова медицина. Ще ти кажа какво да правиш. Трябва ми само малко кръв… две банки нулева положителна, малко антибиотици и ръцете ти. Когато отслабна много и болката се засили, няма да мога сам да правя каквото трябва.

— Фронтова медицина? Тук не фронт. Тук Париж!

Корт изсумтя:

— Кажи го на онзи, дето щеше да ме заколи.

Разтвори одеялото и свали ръката си от раната. Кръвното му налягане бе паднало толкова, че кръвта вече не изтичаше с пулсиране от раната, а сълзеше и блестеше под ярката светлина на амбулаторното отделение.

Жустин ахна.

— Това лошо.

— Можеше да е и по-лошо. Минава през мускула, кърви, но ще се оправя, ако ми прелееш малко нулева положителна. Ако ми помогнеш, ще се махна веднага. Фицрой ще плати на доктора за неприятностите.

— Мосю! Чухте ли ме! Аз работя с кучета!

Той затвори очи, за момент се унесе, но дойде на себе си и каза:

— Представи си, че имам козина.

— Как можете да се шегува? Кръвта изтича ви!

— Само защото спорим. Къде е тази клиника? Можем да отидем там и да вземем каквото ми трябва. Но не мога да отида в болница. Трябва да го направим по този начин.

Тя въздъхна дълбоко, кимна и завърза косата си на опашка.

— Нека малко ви бинтовам, за да не губи повече кръв.

Кучешкият лай започваше да утихва.

 

 

Малкият хирургически кабинет в клиниката беше мръсен. Явно не бе изчистен добре след края на петъчния работен ден.

— Извинявам се, мосю. Ако знае, че ще дойдете…

— Всичко е наред.

Корт опита да седне на металната стойка в средата на стаята, но Жустин го спря, взе флакон със спрей и набързо напръска и избърса повърхността от шлайфан алуминий, докато пациентът й чакаше, подпрян на шкаф с превързочни материали. Тя изтича навън и се върна с възглавница от дивана в чакалнята.

— Крака да висят отстрани. Това не за хора.

— Окей.

С последните остатъци на силите си той разкъса ризата си. По теракотения под се разхвърчаха копчета. Жустин събу окървавените му чорапи, сряза с ножица панталона му и го остави по слипове.

— Аз… аз… няма опит с хора — заекна тя.

— Справяш се страхотно.

Борейки се със свенливостта си, тя прегледа Джентри от главата до пръстите на краката.

— Какво се случило с вас?

— Простреляха ме в крака. Преди два дни.

— Пистолет? — Тя свали погледна отворената тридневна рана в бедрото му и нагоре в окървавения му хълбок. Бързо нахлузи латексови ръкавици на малките си ръце.

— Mon Dieu.

— След това краката и ходила ми се нарязаха в парчета счупено стъкло.

— Виждам.

— После си пукнах ребро при спускане в планина в Швейцария.

— Планина?

— Да. Прецаках си китката, докато се измъквах от белезници.

Жустин вече мълчеше. Устата й бе леко отворена.

— Коремът?

— Рана от нож.

— Къде?

— Тук, в Париж. Преди час, мисля. Накрая паднах в Сена.

Тя поклати глава.

— Мосю, не знам как си вадите хляба и не иска да знам. Но каквото и да е, май трябва да си смените работата.

Корт се позасмя, от което прободната му рана пламна.

— Компетенциите ми са несъвместими с честна работа.

— Съжалявам, не разбрах думите.

— Няма значение. Жустин, можем донякъде да спрем кръвотечението на раната от нож с този бинт, но ако не ми прелееш малко кръв, ще загубя съзнание.

— Клиниката е наблизо, но е заключена.

— Ще трябва да я отворим — каза Корт. — Да вървим. До един час трябва да съм потеглил.

Жустин вече го бинтоваше с компресивен бинт около кръста, за да задържи на място дебелата марлена подложка, която бе наместила над прободната рана.

— Потеглил? Не може мърда никъде! Няколко дни. Разбира ли колко лошо ранен?

— Ти не разбираш. Трябва да отида на едно място. Така че закърпи ме малко, за да мога да си тръгна!

Тя стисна зъби и очите й се разшириха.

— Мосю, аз не доктор, но мога кажа, че на никакво място не трябва да сте, а под медицински грижи. Можете да умрете до един час!

— Ще се оправя. Нямам избор.

Жустин клекна, отвори едно шкафче и започна да вади разни неща от него.

— Това невъзможно! Ако ви направя кръвопреливане, кръвта ще изтече през корема ви, ако се движите. Трябват шевове. Ако има шевове, те ще се скъсат при движение.

Корт обмисли казаното. Погледна часовника на китката си. Беше три часа.

— Аз… аз трябва да стигна в Байо, Нормандия.

— Тази нощ? Луд ли сте?

— Въпрос на живот и смърт е, Жустин.

— Да, вашата смърт, мосю.

Корт извади плика на Морис с парите в брой от джоба си. Беше мокър, но едновременно с това бе истинско чудо, че бе останал в него след реката, както и ключовете за колата. Подаде подгизналия плик на Жустин.

— Колко са? — попита я, докато тя ги гледаше.

Погледите им се срещнаха.

— Много.

— Твои са. Просто ми помогни да стигна в Байо преди осем сутринта.

— Аз не може кара далече… Какво очаква направи, като стигне там?

— Мога да шофирам, но ти трябва да ме зашиеш и бинтоваш, докато карам колата. Преливането ще го направим по пътя.

Тя бавно се изправи. Всяка следваща дума изрече с пауза:

— Шевове… в… ъ-ъ… кола?

Корт кимна.

— Докато кара… ъ-ъ… кола?

— Да.

Тя промърмори нещо, което Корт не разбра. Улови думата за кучета и реши, че споменава, че в такива моменти предпочита пациентите й да са четирикраки.

Тя затегна превръзката около кръста му и му помогна да облече мократа си риза. После тихичко го попита, без да вдига поглед:

— Какво толкова ще стане в Байо в неделя сутрин, което не може пропусне?

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че пея в църковния хор?

— Не. — Тя поклати глава, без да се усмихва.

— Добре… тогава ще ти разкажа.

И й разказа. Разказа й с такива дупки в историята, през които можеше да прелети цял боинг, за онова, което се бе случило, и другото, което трябваше да направи до осем сутринта. Разказа й за похитените момиченца и за бащата, когото бяха застреляли, когато се бе опитал да ги защити. Разказа й за отрядите чуждестранни убийци, изпратени след него, и вече със замаян от кръвозагубата мозък й разказа за обаждането на Клеър и отново й повтори, че трябва да защити момиченцата.

Тя го изслуша ужасена от убийците, смъртта, заплахата за децата и всичко в името на репутацията на някаква престъпна компания. Да, Жустин работеше за ветеринар, от време на време й се налагаше да остава след работно време и да има вземане-даване със съмнително изглеждащи пациенти, а и докторът й бе разказал някои неща за Фицрой и Мрежата, за които тя знаеше, че не бива да разпитва, но никога, никога, дори за милион години не би могла да си представи, че има хора толкова брутални и толкова безсърдечни като в разказа на този човек.

— Е… какво мислиш? — попита я Корт.

— Защо ми се довери?

— От отчаяние. Бях мъртъв на брега на реката преди четиридесет и пет минути. Оттогава ти стана единствената ми надежда. Изиграеш ли ме… няма да съм по-зле, отколкото бях там.

— А полицията?

— Лойд заплаши, че ще убие заложниците, ако с мен там отиде и някой друг. Познавам такива като него — те са готови да направят точно каквото казват. Трябва да отида там сам, с твоята помощ. Ще те оставя в Байо. Аз трябва да стигна на едно място няколко километра северно от селото. Ти ще можеш да се качиш на първия сутрешен влак за Париж. И ще си на много километри от всякаква опасност, обещавам ти го.

— Как да ти казвам? — попита го тя.

— Джим.

— Добре, Джим. Отиваме, но при едно условие.

— Какво?

— Нека ти дам малко болкоуспокоително… заради процедурата. Ще намерим нещо в клиниката, което ще вземеш след като преливане възстанови кръвното налягане. Отиваме на гара Сен Лазар, където вземаме твоя кола. После тръгваме. По пътя няма да има трафик след като напуснем града. Ще обработя рана, докато шофираш.

Корт обмисли плана й. Всяка клетка в тялото му се съпротивляваше на идеята да вземе лекарство, което ще замъгли съзнанието му, ще притъпи сетивата му и ще го лиши от фокуса върху задачата. Чувстваше се способен да понесе болката.

Планът на Жустин, не му харесваше, но по някаква причина наистина й имаше доверие. Докато гледаше готиното длъгнесто момиче над себе си, симпатично въпреки хванатата в опашка чорлава коса след вдигането посред нощ от леглото, и потта по горната й устна след усилието да съхрани живота на някакъв непознат, разбра, че изобщо не му се иска да спори.

Жустин му помогна да се изправи и бавно излязоха от амбулаторната стая и тръгнаха по коридора към клиниката. Джентри присвиваше очи на всяка крачка. В един момент наведе глава толкова ниско, сякаш беше на път да загуби съзнание.

Жустин го подпря на стената във вътрешния двор и извади ключове.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Корт.

— Колата ми.

— Това е кола?

— Да, какво й има?

— Малка е.

— Когато я купих, не смятала, че ще превозвам пациенти.

— Имаш право. Няма проблем. Поне няма да привлече ничие внимание.

И двамата се усмихнаха, но усмивките им се скриха, когато тя започна да се мъчи да го намести на седалката до шофьора. Корт извика от болка и стонът му завърши с изпъшкване.

Отне й близо минута да запали. Корт не я дочака и заспа. Беше отпуснала седалката назад, така че той почти лежеше. С голямо усилие тя успя да вдигне краката му на арматурното табло, за да му попречи да изпадне в шок. Когато зави на север по Рю Монж видя в далечината хеликоптери над реката.

Жустин паркира малко встрани от клиниката, която бе в пряката Рю дес Екол. В три и половина наблизо не се виждаше никой. Корт се размърда и я помоли за лист и химикалка. Тя разрови из чантичката си и му подаде плик и молив.

— Има едно лекарство, което искам да намериш. Трябва да е в сектора на педиатричните.

— За някоя от близначките?

— Не, за мен е. — Той надраска нещо и й върна плика. Тя го погледна.

— „ДестроСтат“? За какво е това?

— Ще ми помогне. Много е важно. Намери го.

Тя сви рамене и обеща да го потърси. Без повече думи слезе от малката „Уно“ и заобиколи отзад при багажника. Джентри не се обърна — не можеше да се обърне, — за да види какво прави. След няколко секунди тя отиде при стъклената врата на сградата и се огледа. Щангата за сваляне на гуми в дясната й ръка разби стъклото и тя бръкна през назъбените парчета в рамката, за да отвори вратата отвътре. Абсолютно безпомощен Корт я проследи да влиза в притъмнялата клиника едновременно с писъка на алармената сирена.

Дори пред лицето на надвисналата опасност Корт отново заспа в колата. Събуди го затръшването на вратата и последвалото рязко потегляне. Видя под светлината на уличните лампи, че се отдалечават от пронизителния вой, и видя и лицето на младата жена: напрегнато и решително.

— Какво успя да вземеш? — попита я.

— Три банки нулева положителна, два банки декстроза, морфин, викодин, оборудване за вливане, антисептици и комплект за шевове.

— И…?

— И лекарството, което поиска.

— Страхотна работа.

— Да — съгласи се тя с усмивка. — Беше много забавно.

В закрития паркинг под Сен Лазар Жустин и Корт се прехвърлиха в големия мерцедес. Джентри седна зад волана замаян и намръщен от болка. Жустин започна кръвопреливането едновременно с вливане на банка хранителен инфузионен разтвор още докато седяха в тъмния празен паркинг. Закачи банките на светлината в купето, за да осигури ниво за разтворите, наведе се над Корт и изсипа антисептика направо в раната под кръста, като го остави да пропие през превръзката в раната.

Нареди му да лежи и да се отпусне и слезе от колата. Изчезна от погледа му и той остана сам, замислен над предстоящото. Знаеше, че заради всички тези забавяния няма да може да стигне в шатото преди шест сутринта. Нямаше да разполага с практически никакво време да огледа терена. Не, както започваха да се оформят нещата, щеше да има време колкото да спре на портала и да нападне, ако искаше да се възползва поне за кратко от прикритието на тъмнината. Мамка му… Знаеше, че шансовете му за успех поначало не бяха големи, но след пробождането в Париж бяха станали безкрайно малки.

Жустин се върна с пакет сладкиши и две големи чаши кафе. Корт взе едната и започна да пие, макар течността да бе изгарящо гореща.

— Arrêt! — заповяда тя. — Пий бавно.

Корт взе кроасан и го загриза като дивак. Тя се опита да му го намаже с масло, докато ядеше, но той просто взе малкото блокче масло от нея и го глътна наведнъж.

Жустин се опита да го вразумява:

— Майка ти би се срамувала от теб. Отпусни се, получаваш хранителни вещества и флуиди от банките. Много храна с морфина и ще повърнеш. Пий кафето бавно. Можеш ли да караш?

— Сега ще разберем — каза Корт с мрачна решителност, тръгна на заден ход, излезе от подземния гараж и бавно пое в нощта.

Тръгнаха на север по А15 и както бе казала Жустин, в неделя призори нямаше никакъв трафик. Тя изруга, когато видя, че банката с кръв се е изпразнила само няколко минути след напускането на града; смени я с втората еднолитрова банка и спря декстрозата, за да осигури максимална скорост на интравенозното вливане.

А13 бе най-прекият път за Байо, затова Корт реши да го избегне — знаеше, че наблюдението е най-лесно да се организира по основния път към замъка. Вместо това избра плетеница от черни пътища, което щеше да добави около половин час към продължителността на пътуването им.

В продължение на час забавиха неизбежното. Жустин разказваше за семейството си, приятелите си и шестте си котки. Личеше й, че е разтревожена и изнервена. Когато наближиха шатото, Жустин се смълча и внимателно вля малка доза морфин през абоката на Джентри. Ако кръвното му налягане беше много ниско, каквото бе в клиниката, морфинът можеше да спре сърцето му. Но след две и половина банки кръв тя смяташе, че малка доза мощно болкоуспокояващо си заслужава риска предвид онова, което му предстоеше да направи.

Докато продължаваха в мрака, Корт започна да се чувства по-добре — аналгетикът, кръвопреливането и физиологичният разтвор бяха върнали част от силата и духа му. Обсъдиха процедурата и Жустин отдели няколко минути, за да подготви шевовете и бинтовете на таблото пред себе си. Със свито сърце тя вдяна конеца в кривата игла, потопи върха й в антисептика и я положи върху стерилна марля. Разкопча ризата му, разряза превръзката и изля половината бутилка върху корема му, а той се сгърчи от щипещата болка.

И двамата разкопчаха обезопасителните си колани и тя застана на колене на седалката до него. Джентри хвана волана високо, за да й осигури достъп до корема си. Преглътна с труд остатъка от студеното кафе и хвърли чашата зад гърба си. Жустин използва лейкопласт, за да закрепи малкото фенерче на Корт за долната част на волана, така че да осветява раната.

— Никога не правила това на човек, дори в добри условия, но шила котки преди.

— Ще се справиш — окуражи я Корт. Разбираше, че в момента всеки от двамата се опитва да успокои другия.

Но решителността на Жустин я изостави. Тя го погледна и го попита:

— Сигурен? Ще трябва шие дълбоко в мускул, за да затвори рана. Ако бода само кожа, тя скъса се при първо движение.

Корт кимна. Очите му вече бяха насълзени в предусещане на агонията.

— Жустин — тихо каза той. — Каквото и да кажа… или направя… не спирай!

Тя кимна и се овладя.

— Готов?

Той кимна отсечено, свали колана от гърдите си и го захапа. Стисна силно зъби.

Пътят беше равен и прав, фаровете го осветяваха далеч напред.

Жустин заби иглата на сантиметър от кървавата прободна рана. Кривата игла мина през прореза и под лъча на фенерчето бликнаха нови капки кръв. Кривината я изкара обратно над кожата, на сантиметър от другата страна.

Корт изпъшка.

Жустин хвана конеца с облечената си в ръкавица ръка, издърпа го и отново заби иглата. Даже с четвърт доза морфин в пациента усети сълзите му по ръцете си, когато започна втория шев.

Това продължи около десет километра. Тя не вдигна поглед, докато го зашиваше, но му говореше успокоително, както би направила с ранено куче. Пациентът присвиваше очи и стенеше. По напълно необясним за нея начин той продължаваше да шофира, да взема плавно завоите, когато се налагаше, веднъж дори леко намали скоростта. Според Жустин единствено пътят пред тях и нуждата да се съсредоточи върху него го крепеше в съзнание.

Тя попи кръвта с марля и изля остатъка от антисептика, който беше закрепила между краката му, за да не й пречи да вижда бликащата рана.

Накрая каза:

— Почти свърших. Остава само да позатегна шевовете и да завържа конците. Още няколко секунди. — Чуваше го да стене и дори да хлипа. Имаше някакъв ритъм в тези звуци, което я стресираше, защото й подсказваше, че всеки момент той може да изпадне в шок. — Ето така… ще съм възможно най-внимателна… — Дръпна конеца, раната се затвори и кървенето спря. — Да, идеално… Сега завързваме и…

Гумите под тях преминаха през серия от бабуни. Окачването на мерцедеса бе превъзходно и Жустин почти не почувства неравностите. Но когато това продължи повече от няколко секунди, тя вдигна поглед да провери състоянието на пациента си.

И ужасена видя, че главата му виси отпуснато, а очите му са затворени.

Джим беше припаднал.

Черният мерцедес изхвръкна от пътя и катастрофира точно в пет и трийсет сутринта.