Марк Грейни
Сивия (31)

29.

В два посред нощ в тъмната спалня на втория етаж се изля сноп светлина. Сър Доналд лежеше буден. И останалите от семейството му бяха преместени тук, за да може да ги охранява един човек. Клеър спеше на пресекулки отляво на дядо си, а Кейт леко похъркваше отдясно. Елиз бе така упоена с успокоителни, че не можеше да се разбере дали изобщо е в съзнание — лежеше просната на стол и отоманка в другия край на стаята.

Доналд видя силуета на пазача шотландец, когото наричаха Макспаден. Реши, че му е наредено да го пребие, и се запита може ли да издържи повече.

Макспаден се приближи до леглото и без да обръща внимание на момичетата, прошепна на Фицрой:

— Да сключим сделка, старче. Ето ти телефон. Те са по постовете си в момента — аз съм единственият на етажа.

— Разкарай се, мъча се да заспя — изръмжа Фицрой.

— Ще имаш много време за това сутринта, ако те пречукат.

— Защо мислиш, че не мога да надуша номер? За какъв дявол отрепка като теб ще ми дава телефон?

— Защото… защото искам… да ми бъде зачетено, когато това приключи.

Фицрой завъртя глава.

— Какво да ти бъде зачетено?

— Сивия… Чух, че той е бил в Киев. Ако е оправил Киев и поне половината операции, за които се говори, че са негови, ако е видял сметката на отрядите в Прага, Будапеща и Швейцария… по дяволите, той може да ни оправи всичките тук. Така че стигне ли тук, аз хвърлям пистолета и се омитам. Няма да се надстрелвам с тоя тип! Имам едно-две неща, за които ми се живее. Разбра ли ме? Да… появи ли се, мен ме няма, но искам проклетият сър Доналд и Сивия да не ме преследват до дупка след това, разбра ли?

Шотландецът подаде телефона на Фицрой и той го взе.

— Без номера, нали? — поиска да се увери Фицрой.

— Виж, сър Доналд, на разсъмване сигурно ще си гушнал букета. Но аз не си залагам главата за това. Така че оцелееш ли, помни, че Юън Макспаден е онзи, който ти е помогнал.

— Ще го запомня, Юън.

— Обади се на човека си и му кажи, ако се добере дотук, че… аз съм онзи със зелената риза и черния панталон. И пистолетът ми ще е на земята, да не се безпокои за това.

— Ти си свестен човек, Макспаден.

Шотландецът се скри в тъмнината, а снопът светлина се сви и изчезна зад него.

 

 

Ножът проникваше все по-дълбоко в корема на Джентри. Болката беше ужасяваща. Червата му бяха на ръба да се изпуснат. Ставаше нещо, което Корт не разбираше, затова той погледна надолу и видя, че е уловил китката на нападателя с извитата дръжка на чадъра. Джентри натисна чадъра надолу и встрани, но нямаше сила да извади ножа от тялото си. И все пак усилието поне не позволяваше на острието да проникне по-дълбоко от може би пет сантиметра. Болезнено, разкъсващо болезнено, но много по-добре от забиване докрай или от изкормване като риба.

С всички сили Корт натисна чадъра надолу с дясната си ръка. С лявата замахна към нападателя. Удари го немощно в гърдите, защото резервите му бяха на изчерпване заради усилието с дясната ръка и болката дълбоко в корема му. Убиецът отговори със същото, опита удар с чело, но Корт отклони глава навреме.

Корт посегна към колана си, улови не съвсем добре глока с лявата си ръка, успя все пак да го изтегли или поне да го извади над колана, но убиецът съобразително го блъсна встрани.

Оръжието от стомана и полимер изтрака по калдъръма и изчезна в тъмнината.

Свободните им ръце се бореха една с друга — убиецът отклони опита за бъркане в окото, а Корт отблъсна замаха в адамовата му ябълка, който със сигурност щеше да го довърши и без забитата в него стомана.

Нападателят се отказа от намерението си да насочи острието нагоре към диафрагмата му или да го натисне по-надълбоко — дръжката на чадъра му пречеше и за едното, и за другото. Затова острието продължи да прониква надолу, стигна до таза на Джентри и се заби в него.

Той едва се сдържа да не изкрещи. Болката го подлудяваше, но той знаеше, че наблизо има още убийци. Какъвто и минимален шанс да имаше срещу острието в себе си и срещу човека, който държеше ножа, той щеше да се изпари, ако викът му привлечеше и останалите.

Корт промени тактиката си. Натисна напред с крака и заби гръдния си кош в по-дребния от него мъж, който — сега вече можа да го различи — беше азиатец. Тласна го към стената, което обаче накара ножа да проникне с още няколко милиметра по-навътре в него.

Разви инициативата си с удар с глава, при което челата им се сблъскаха със звук, по-силен от всичко останало в притихналата уличка след началото на двубоя им. Чадърът продължаваше да задържа дясната ръка на азиатеца надолу. Корт отново натисна с тяло и азиатецът залитна назад до отсрещната стена. Тук осветлението бе по-силно и през заплашващата да го погълне мъгла на агонията Корт видя ремъците на раница и осъзна, че нападателят му се опитва да извади нещо от нея.

Корт сграбчи китката на корееца и блъсна ръката му в тухлената стена.

— Какво има там? — попита запъхтяно, с треперещ от болката и усилието глас. — А…? Какво има в раницата? — Беше достатъчно светло, за да се погледнат в очите. Никой от двамата не примигваше, макар клепачите им да потрепваха от върховното усилие. Единият блъскаше напред, другият назад. — Какво?

Джентри рязко дръпна встрани с чадъра, извади азиатеца от равновесие и използва мига, за да бръкне зад него в раницата му, сплескана допреди миг в стената. Трябваше да стегне коремните си мускули и това го накара да простене в агония.

Азиатецът завъртя ножа, раната се разшири и Джентри усети по слабините му да се протича кръв и да се стича надолу по вътрешната страна на бедрата.

— А-а-а-х…!

Беше по-тихо от писък, но отекна в уличката. Раницата вече беше във владение на Корт и той хвана ципа й. Ким блъсна ръката му с ръба на дланта си. Нов удар с чело парализира азиатеца за момент и Корт се възползва, за да отвори ципа и да бръкне вътре с лявата си ръка.

— Какво е това? Какво… е… това? — По лицето му се стичаха сълзи и се смесваха със слюнката, която изхвърча от устата му, докато говореше, и опръска лицето на нападателя. — Това ли искаш, а? Това ли ти трябва? А…?

Извади малък черен пистолет и зърна страха в очите на противника си. Това бе нов момент. Ким също посегна назад и успя да хване оръжието през късия супресор, после натисна по-силно с дръжката на ножа, Корт неуспешно се опита да му попречи и острието потъна още един милиметър в тялото му.

Корт пъхна показалец в скобата на спусъка и стреля. Ким беше оставил селектора на полуавтоматична стрелба, както би направил и Корт. Цевта сочеше към стената зад Ким, куршумите я улучиха и около тях се разхвърчаха парчета мазилка. Корт започна да дърпа спусъка с цялата бързина, на която бе способен. Всеки изстрел предизвикваше откат, от който тялото на Корт трепваше, и това позволяваше на ножа да прониква все по-дълбоко в тялото му. Три изстрела… пет изстрела… десет…! Ким изкрещя в агония и пусна заглушителя, който вече бе нажежен до бяло от стрелбата. Хвана с обгорелите си пръсти дръжката на ножа и сега с две стиснати до предел ръце и цялото си отчаяние се опита да дозабие острието до гръбнака на Корт.

Кръвта на американеца се стичаше по пръстите му.

Корт изтегли вече освободения, но празен пистолет и с рязко движение стовари горещото дуло в лицето на Ким и му разби носа.

Паднаха заедно на калдъръма, най-сетне разединени. Ким остана да лежи по гръб, с глава опряна на нашарената от куршуми стена и със стичаща се от носа му кръв, прибрал изгорената ръка в скута си. Дишаше учестено. Джентри лежеше на една страна в средата на уличката, също задъхан. Черната дръжка стърчеше гадно в долната част на корема му.

Опита се да я издърпа и изпъшка. Макар на предела на силите си и още замаян от удара, азиатецът се надигна и бързо запълзя по студените плочи на калдъръма, за да скъси дистанцията между двамата.

Когато между тях остана метър и половина, той скочи във въздуха в отчаян опит да сложи ръка върху дръжката, преди Корт да успее да изтръгне ножа от себе си.

Миг преди да се хвърли върху целта си, в мрака на уличката проблесна цялата дължина на окървавеното острие. Корт направи странично разсичане през гърлото на разтворилия широко очи азиатец, който се стовари на земята. Бликна пулсираща струя артериална кръв.

Сон Парк Ким се сгърчи няколко пъти и умря за секунди с гърди върху тялото на Сивия.

Джентри пусна ножа на калдъръма и изблъска трупа с все още потрепващи крака от себе си. Тялото се превъртя по гръб и всички движения в него престанаха. Корт развърза вратовръзката си с една ръка и я намота я на топка. Пое няколко дълбоки вдишвания и натисна топката в дупката в корема си. Кръвта започна да попива в бялата му риза.

— Боже! — изкрещя той с разкривено от болка лице. Усещаше замайване, но се пребори с него и се съсредоточи върху онова, което трябваше да направи.

При нормални обстоятелства бе много чувствителен към собствената си ДНК, но сега не му пукаше. Тук бе необходима цяла вана с белина, петима чистачи и цял ден за саниране на мястото, а Корт не разполагаше с нищо от това.

Натискът на смачканата на топка вратовръзка всъщност намаляваше болката, когато опиташе да стегне коремните си мускули — без нея едва ли щеше да може да се изправи. Но успя да се вдигне, залитна, подпря се на стената и мъченически закрачи напред. Чу зад себе си гласове. Някакви минувачи бяха привлечени от шума на схватката. След секунди тук щеше да гъмжи от полиция и убийци.

Стигна до ъгъла на пасажа с магазините. Те бяха затворени за нощта и поради това нямаше зяпачи. С почти сгънато на две тяло и пребледняло лице, той се отдалечи с неуверена походка от кървавата оргия зад себе си.

Тръгна на север в студената нощ. Кръвта му се стичаше по крака му и по паважа.

 

 

След трийсет секунди един от ботсуанците си проби път през паникьосаната тълпа, видя тялото на корееца и веднага се обади на Техника.

— Тук има мъртвец. Азиатец. Почти обезглавен.

Лойд и Ригел стояха зад Техника, докато ботсуанският убиец обясняваше на развален английски по говорителя.

В стаята влезе г-н Феликс и застана дискретно в сенките. Наблюдаваше напрегнато.

Техника щракна превключвател на панела пред себе си.

— Банши Едно…? Чуваш ли ме? Банши Едно…? Как ме чуваш?

Но от говорителя се разнасяше само някакво шумолене. Лойд и Ригел се спогледаха без надежда.

— Той не може да ви се обади сега, не му оставяйте съобщение — насмешливо каза африканецът. Ботсуанецът явно бе вдигнал телефона на мъртвия кореец и говореше по него.

— Кореецът вероятно беше най-добрият ни ресурс в тази задача — каза Ригел. — Неговата организация ще се вбеси, че сме го загубили в хода на операцията.

— Майната им! — отсече Лойд. — Да бяха изпратили някой, който да се справи. Още като ни дадоха само един човек разбрах, че го правят с нежелание.

— Ти си идиот, Лойд. Имаш ли някаква представа какво е направил този убиец през кариерата си?

— Естествено. Оставил е мазно петно в една парижка уличка. А за останалото нямаш представа колко малко ме е грижа.

В този момент в говорителя отново се разнесе гласът на ботсуанеца:

— Тук има кървава следва, водеща на север. Ще я проследим и ще го открием.

— Видя ли? — обади се Ригел. — Банши Едно изигра ролята си.

След три минути в мрежата се включи наблюдател:

— Петдесет и четвърти до Техника.

— Слушам те, Петдесет и четвърти.

— Аз съм на четвъртия етаж до Плас Сен Мишел. Мисля, че забелязвам обекта в камерата си. Изпращам ви го за потвърждение.

Връзката стана след десет секунди. Когато плазменият монитор в контролната зала се събуди за живот, на него се появиха ярките светлини на среднощен Париж със силуета на Нотр Дам. Сена блестеше като разсичаща града черна лента. Камерата не изглеждаше насочена към нещо конкретно.

— Къде е той? — извика Ригел-ловецът, вече обхванат от тръпката на преследването в трескаво търсене на дивеча. — Петдесет и четвърти, фокусирай върху обекта!

— Oui, monsieur.

Вариото увеличи моста „Пон Ньоф“, пресичащ реката при катедралата. Самотна фигура в тъмен костюм куцаше, препъваше се и спря по средата на моста. Човекът явно бе ранен, измъкваше се и се опитваше да напусне левия бряг към Ил дьо Ситѐ, малкия остров, на който се издигаше катедралата.

— Виж го! Свършен е! — възбудено извика Лойд. — Кого имаме наблизо?

Техника отговори още преди Лойд да е завършил въпроса си.

— Казахите са на трийсет секунди от него. Ще ги видите да се задават по моста от юг. Ботсуанците ги следват по петите, а боливийците са на северния бряг. Шриланкийците са десет минути на запад.

Видеоизображението се изтегли, за да обхване сградите на шосето „Ке де Транс Огюстан“ по левия бряг, което следваше извивките на Сена. Няколко мъже спринтираха по шосето и завиха надясно по моста. Един от тях се подхлъзна на мокрия паваж и падна, но останалите се втурнаха нагоре по извивката на Пон Ньоф.

— Точно така! — победоносно обяви Ригел. — Кажи им да го довършат, да го натоварят на кола и да го закарат на хеликоптерната площадка. Оттам ще го прехвърлим тук, та господин Феликс да се увери с очите си.

— Това би било достатъчно, господин Ригел, благодаря ви — обади се Феликс, застанал като статуя зад оживените пред банката монитори мъже.

Камерата на наблюдателя се върна в едър план върху Джентри. Той се извърна и видя казахите, които бяха на четиридесетина метра от него. Раненият американец изправи гръб, макар и видимо болезнено. Погледна през рамо към другия край на моста.

— Няма да стане, Корт — каза Лойд. — Повече няма къде да бягаш. Преебан си отвсякъде. — В гласа му звучеше злорадство.

— По дяволите — прошепна Ригел.

— Какво има пък сега? — попита Лойд.

— Scheisse! — повтори на себе си Ригел на немски.

— Какво ти става? Заловихме го!

В същия момент Сивия стъпи на циментовите перила. Погледна назад към приближаващите се нападатели, които вече бяха на двайсет и пет метра от него.

— Не! — Лойд разбра със закъснение безпокойството на Ригел. — Не-не-не-не…!

Курт Ригел дръпна микрофона от масата пред Техника, натисна бутона за предаване и извика:

— Schiest ihn sofort! — Осъзна, че във възбудата си продължава на немски. После изкрещя: — Застреляйте го веднага!

Но вече беше късно. Корт Джентри се прехвърли през перилата и падна от десет метра в блестящата вода. Кристалната й повърхност избухна, а тъмното му тяло изчезна в течението и то бързо изглади образувалите се вълни.

Лойд се извърна от монитора и се хвана с две ръце за главата. Завъртя се към Феликс, който все така мълчаливо продължаваше да стои зад тях.

— Нали видя това? Видя го, нали!? Той е мъртъв!

— Падането във вода не убива човек, приятелю. Съжалявам. Трябва ми потвърждение за президента.

Лойд се обърна към Техника и изкрещя толкова силно, че го чуха всички в шатото:

— По дяволите! Всички да скачат във водата. Трябва ни трупът му!

Изображението на плазмения екран показваше как казахите се скупчват на мястото, където само преди пет секунди бе стояла мишената. Всички гледаха през перилата — петима мъже на моста. Двама скочиха в студената черна вода, а останалите трима на бегом се върнаха на левия бряг.

Ригел отсечено нареди на Техника:

— Той е тежко ранен и това падане не му се е отразило добре. Закарай там ботсуанците, но нека отидат също и боливийците и шриланкийците. Някой да вземе лодка, в случай че тялото не изплува скоро. Всички да търсят и по двата бряга. Всички наблюдатели да се изнесат надолу по течението и да гледат по местата, където може да изплува. Трябва ни трупът му и ни трябва незабавно!