Марк Грейни
Сивия (30)

28.

Наблюдателят скучаеше, но бе привикнал да скучае. Беше прекарал дванайсет часа все на един и същи ъгъл, бе пил еспресо от три различни бистра, първите две на масички навън в ярката утрин и мрачния следобед, последното на закрито на масичка до витрината, докато остатъците от деня се бяха източвали и дневната топлина бе напускала улици и булеварди.

В девет се бе преместил в колата си, малък ситроен до паркинг автомата, който бе захранвал с монети целия ден като гладен питомец.

Но наблюдателят беше добър и скуката не се отразяваше на уменията му. Беше оставил двигателя включен заради климатика, но не беше пускал радиото — знаеше, че ушите му са също толкова важен орган като очите му. Радиото щеше да притъпи остротата на сетивата му, от която се нуждаеше, за да разпознае в многохилядната тълпа лице, което никога не бе виждал.

Той нямаше представа за по-голямата картина на мисията си, знаеше само собствената си роля: обикновен статичен наблюдател. За разлика от останалите наблюдатели, на него не му бе възложено да следи адреса на известен помощник. Вместо това трябваше да държи под око място на струпване на хора. Имаше снимка на мъж и бе прекарал деня си в непрекъснато съпоставяне на старата снимка с размер 13×18 сантиметра с жива, дишаща, движеща се мишена, която със сигурност бе обучена да предприема мерки срещу проследяване и щеше да се движи скрита в тълпата.

Но наблюдателят не губеше оптимизма си — такива бяха добре известните му условия на играта. Знаеше, че ако се съмнява, че може да разпознае този човек, това ще предопредели неуспеха му.

Наблюдателят не беше убиец, а само добре обучени очи. Преди много години бе полицай в Ница, след това бе работил като тротоарен артист във френското контраразузнаване, проследявайки руснаци или други в екипи, които си препредават мишените — най-ниското ниво в шпионската йерархия. До неотдавна бе частен следовател в Лион, но сега бе човек на Ригел за нестандартни задачи в Париж. Винаги имаше нужда да бъде проследен някой на Континента и този наблюдател обикновено бе част от екипа. Макар да бе по-възрастен от останалите, не беше подходящ за командир. Беше по-добър от останалите, когато бе във форма, но истината бе, че беше бивш и бъдещ пияница и следователно на него не можеше да се разчита в дългосрочна перспектива, макар точно тази нощ да се бе въздържал от пиене.

Наблюдателят отново погледна, сигурно за хиляден път, снимката в ръката си. Не го интересуваше какво е извършил този човек, нито каква съдба го очаква след като го разпознае.

Лицето не бе човек, а мишена.

Лицето не бе живо, не дишаше, не мислеше, не чувстваше, не изпитваше болка, нужда или обич.

Мишена, не човек.

Идентифицирането на мишената означаваше бонус от Ригел. И нямаше да породи никакво съжаление, състрадание или чувство за вина у наблюдателя.

Малко след един и половина наблюдателят се изпика в пластмасова бутилка, без да пролее навън нито капка и без да му мигне окото от просташкото действие сред красивите хора, които минаваха покрай него по булевард „Сен Жермен“. Завинти здраво капачката, хвърли още топлата бутилка на пода и вдигна поглед точно когато един човек изплува в осветения кръг под уличен стълб. Вървеше редом с друга група минаващи, но нещо го отличаваше за набитото око на наблюдателя. Беше по-млад от останалите, нямаше партньор или партньорка, а официалният му костюм малко не се връзваше с по-небрежно облечените околни. Мъжът бе на двайсет и пет метра, когато бе забелязан от седящия в ситроена. Когато наближи, очилата, бръснатата му глава и чертите на лицето му излязоха на фокус.

Наблюдателят не помръдна нито мускул, само сведе поглед към вече влажната и смачкана снимка в ръката си, после пак го вдигна към мъжа в нощната мъгла.

Може би… На петнайсет метра наблюдателят присви очи, защото долови в походката намек за накуцване. Да, този човек определено се мъчеше да не натоварва десния си крак. Френскоговорещият британец, който бе изпращал актуализации през деня, бе споменал, че е възможно мишената да е ранена в бедрото.

Да! Когато мишената се приближи максимално до ситроена — т.е. на не повече от пет метра, — наблюдателят забеляза в лицето на мъжа две неща, които затвърдиха убеждението му, че удачният избор на място и дванайсетчасовото бдение са се изплатили с лихвите. При всяка крачка лицето на мъжа потрепваше, може би съвсем малко, в мига, когато стъпеше на десния си крак.

Това и очите. Наблюдателят беше добър, отлично трениран, и забеляза стрелкането на погледа на мъжа, докато вървеше. Макар езикът на тялото му да казваше, че това е излязъл на разходка по левия бряг безгрижен човек, очите му не спираха да се стрелкат. Този човек търсеше наблюдатели и в мига, в който осъзна това, тротоарният артист в ситроена свали поглед към ръцете си, докато мъжът не мина покрай него. С разтуптяно сърце изчака няколко секунди, преди да погледне в огледалото за обратно виждане, без да завърти глава, да повдигне рамене или да разкърши мускулите на врата си. Само вдигна поглед и улови мъжа с костюма да се отдалечава на изток по „Сен Жермен“.

Вкара колата си на скорост и натисна бутончето на слушалката си.

Когато връзката се осъществи, чу само:

— Тук Техника, слушам.

Наблюдателят беше трениран и беше добър, но не успя да скрие възбудата в гласа си. Това бе моментът, повече от всякакви пари, за който той живееше.

— Техник, тук Шейсет и трети — каза той. Микроскопична пауза: — Забелязах го. Върви на изток. — Повече не бе нужно, Техника имаше точното му местоположение на джипиеса си.

Мигове като този съживяваха наблюдателя, държаха го далече от пиенето… поне достатъчно дълго, за да изпълни мисията. Знаеше, че се е справил добре, и сега можеше да се прибере и да извади каната с вино. След което щеше да отпразнува по същия начин, по който работеше.

Сам.

 

 

Обаждането бе оповестено по мрежа, която осигуряваше едновременното му приемане от всички отряди убийци в Париж. Това бе грешка от страна на Техника, понеже пося смут сред конкурентите и не позволи на резервните екипи да си подсигурят пътища за изтегляне. Но младият британец не успя да се сдържи — беше изминало половин денонощие без следа от мишената, а и отиването му в Париж не бе нищо повече от предположение, така че когато идентифицирането му бе станало факт, това просто изпрати всички с пистолети към мястото на засичането.

Не че някога би го признал пред Лойд или Ригел, но откакто мишената им се бе изплъзнала в Женева, Техника не бе спирал да се бори с надигащата се в душата му паника. Беше участвал във всякакви операции, черни или мокри, беше отговарял за логистиката на екипи с нелицеприятни задачи, но никога не се бе усещал застрашен. Само че сега за първи път началниците му съзнателно бяха избрали сценарий, в който преследваният юберкилър бе напълно наясно къде се намира оперативният център и как да го намери. На лошия бяха връчили художествено изработена покана как да стигне до физическото убежище на Техника, което бе мега тъпо. Но — мъжът с прибраната в конска опашка коса пред банката компютри трябваше да го признае — това го бе накарало да съсредоточи всичките си умения върху текущата задача.

Сега Техника бе лично мотивиран да се добере до кучия син, преди той да стигне в шатото, и точно поради тази причина бе съобщил координатите му веднага след получаването им.

Лойд изникна зад него внезапно, точно когато бе започнал да осъзнава глупостта на хода си. Появата на началника му го накара да трепне. Всъщност цялата операция го правеше адски неспокоен.

— Ригел чул по радиото. Хванахме ли го?

— Наблюдател на „Сен Жермен“, първокласен ветеран, го забелязал на оживено място. В интерес на истината беше крайно невероятно да се появи точно там. И не можем да предвидим къде отива по списъка на адресите на познатите му.

— Да не вземе пак да ни се изплъзне?

— Изпращам още двама наблюдатели в района. Не много. Сивия със сигурност би разпознал хора, които не са най-добрите.

— Разбрах. Кой екип изпрати след него?

Техника се поколеба. Лойд щеше да се вбеси, когато научеше, че всички са на път. Но преди да успее да отговори, Лойд нареди:

— По дяволите, трябва да приключим сега. Изпрати след копелето всички въоръжени. На кого му пука, ако нещата загрубеят? Трябва да го заковем!

Техника въздъхна облекчено, което едва не го издаде:

— Да, сър.

 

 

Ботсуанците и казахите бяха най-близко. Пристигнаха от различни краища на Латинския квартал, притиснали ръце покрай палтата си, за да им попречат да се разтварят от вятъра и да разкриват пред околните, че са въоръжени, фиксирали погледи пред поредното препятствие пред тях и съсредоточени в слушалките в ушите си. Техника непрекъснато съобщаваше последното известно местонахождение на мишената. Джентри вече се бе измъкнал от полезрението на засеклия го наблюдател, но други тротоарни артисти се приближаваха и скоро щяха да започнат да подават информация за него.

Ботсуанците — петима — носеха леко огнестрелно оръжие, калибър 32, с относително малка поразяваща способност, но компенсираха това с тактика. Тези хора бяха обучени да използват три бързи изстрела, наричани „мозамбикска стрелба“: два куршума в гърдите и трети, coup de grace, в челото. Терминът и тактиката идеха от Мозамбик, където в миналото един родезийски войник бе установил, че малокалибреното му оръжие има проблем с поразяването на един африканец с изстрели само в гръдния кош, което го бе подсетило да добави и изстрел в главата.

Четиримата казахи носеха под зимните си палта малки картечни пистолети „Инграм“ със сгъваем приклад. Тичането им бе привлякло вниманието на един полицай, който им бе извикал, докато пресичаха на спринт улицата. Той ги взе за чужденци със съмнителни намерения и им направи знак с ръка да забавят хода си. Не му обърнаха внимание.

По един член на всеки отряд носеше видеокамера, свързана по „Блутут“ с мобилните им телефони. Това бе начинът, по който щяха да докажат на командния център, че те са ликвидирали мишената, за да спечелят обявената награда.

В крайна сметка нали това бе състезание.

Всеки екип знаеше от съобщенията в слушалките, че другият също приближава последното известно местонахождение на мишената от противоположната страна — това ги пришпорваше да бързат максимално, преди мишената да успее пак да се покрие. Беше като участие в лов и за тези екипи професионалната гордост бе не по-малко важна от спечелване на парите.

— Техника до всички. Имаме двама наблюдатели на три преки източно по последното засичане на мишената. Нито един от тях не я е забелязал пак. Може да е влязъл в хотел или бистро, да е завил на юг в Латинския квартал или на север към Пон Ньоф, за да пресече реката.

И двата екипа забавиха хода си и се събраха, за да решат как да действат. След това и двата решиха да продължат. Ботсуанците се понесоха на изток по Сен Жермен, казахите — на запад по същия булевард. Разделиха се по двата тротоара в групи от по двама или трима и всеки екип започна да проверява входове, преки, бистра и хотели по пътя си.

 

 

Сон Парк Ким тичаше по покривите на сградите и подмина мястото на последното засичане на мишената. Слушалката му оживя. Няколкото последователни сигнала в нея казаха на корееца, че съобщението се отнася само до него и че останалите няма да го чуят.

— Техника за Банши Едно, чуваш ли ме?

— Аз чува.

— Слез на нивото на улицата и ще ти насочвам до него. Той ще идентифицира останалите и наблюдателите и ще опита да им се изплъзне. Те ще го принудят да бяга и той няма да очаква сам убиец. Така ще бъдеш в позиция да го спреш.

— Да.

Ким стигна до ръба на покрива на шестетажен жилищен блок, клекна, спусна се на мускули до перваза на прозореца на последния етаж, стъпи на него, пресегна се, хвана се за близкия улук и го обхвана с крака. Плъзна се надолу, но тръбата беше зле закрепена, затова я използва колкото да стигне до пожарната стълба, слезе бързо по нея и скочи леко на земята. Беше се спуснал от шест етажа височина за по-малко от минута.

— Банши Едно на улицата. Води ме.

— Има два екипа, които са по-наблизо от теб, Банши Едно. Очакваме, че той ще завие по Рю де Бюси, като стои в тълпата за по-добро маскиране. Иди две преки на север и бъди в позиция да го премахнеш, ако те не го засекат.

— Да — каза Ким, но нямаше намерение да следва тези указания. Усещаше, че може да чете мислите на Сивия. Бе играл ролята на преследвания много пъти и на база на този опит смяташе, че може да предскаже всеки ход на играча. Ако екипи чужди агенти го следяха из централен Париж, Ким щеше да ги забележи, значи щеше да ги забележи и Сивия. Ако по пътя му имаше разставени статични наблюдатели, Ким веднага щеше да ги идентифицира, следователно същото се отнасяше и до Сивия. Можеше и да не разкрие всеки отделен противник, но Техника бе хвърлил в операцията толкова много хора, че за оператор с уменията на Сивия щеше да стане ясно, че е в ход пълномащабна мокра операция, значи всичко бе разрешено и всички нормални правила за влизане в пряк контакт и всички задръжки падаха. В такъв случай тълпата вече не предлагаше закрила. Стрелците, които Сивия със сигурност бе разпознал към този момент, щяха да се възползват от първата възможност да унищожат целта, а тогава яркото осветление и пешеходците щяха да бъдат повече пречка, отколкото защитна бариера за преследвания.

Да, Ким можеше да усети какво усещаше Сивия сега, и се остави да бъде воден от тази симбиоза, а не от указанията на Техника. Това виртуално сливане на съзнанията на Ким-ловеца и Сивия-жертвата поведе корейския убиец в мъгливата нощ три преки на изток, към тъмна уличка на само половин пряка от светлините на нощта и гълчавата на вечерящи и зяпачи. Той знаеше, че Сена е само сто метра на север, което означаваше, че ако е забелязал масивното проследяване, Сивия ще трябва да завие на юг, за да се слее с нощта, понеже северната посока не му предлагаше нищо повече от един-два моста, а това бяха места със сгъстяване на пешеходния трафик, каквито той трябваше да избягва на всяка цена.

Сон Парк Ким намери най-тъмното място в и без това тъмната уличка на двайсет и пет метра северно от булевард „Сен Жермен“ и на двайсет метра южно от Рю де Бюси. Можеше за секунди да тръгне в която и да е от двете посоки, ако наблюдателите засечаха мишената наблизо. Но Ким предусещаше, че тази тъмна уличка ще стане мястото на финалния сблъсък между него и противника му. Имаше ресторанти и нощни клубове, кипящи от живот на само метри оттук. Наближаваха и отрядите убийци. Той не искаше да привлича внимание с огнестрелно оръжие, затова остави своя МР7 в раницата на раменете си. Вместо това извади от предния си джоб сгъваем нож, освободи острието с тихо щракване и пристисна тялото си във възможно най-тъмния ъгъл в очакване на жертвата.

 

 

Докато вървеше на изток по Рю де Бюси, Корт Джентри усещаше, че черният му костюм е мокър от стичащата се по гърба му пот. Размахваше чадъра с дясната си ръка на всяка крачка и с мъка се сдържаше да не го използва като бастун заради раните по ходилата, получени в Будапеща предния ден.

Но не ходенето го караше да се поти, а напрежението от взирането в улицата пред него. На трийсет метра видя млада двойка на една пейка: привидно разговаряха оживено, но активно проверяваха минаващите пред тях мъже. Плешив мъж на горе-долу неговата възраст го следваше и Корт бе любопитен дали и той ще привлече вниманието им. Всичко това означаваше, че е бил разпознат, идентифициран и местонахождението му вероятно вече е предадено по радиото до всички в района.

Младите влюбени се загледаха в плешивия за няколко секунди, казаха си нещо и загубиха интерес към него. За Корт това бе сигнал, че наистина е компрометиран. До момента бе забелязал поне десетина наблюдатели и макар да бе сигурен, че се е изплъзнал от всички, положително имаше други, които бе пропуснал, например някой статичен зад тъмен прозорец или в кола, или в тъмен вход, който вече бе предал засичането му до всички наблюдатели и ловци в града.

Бързо погледна през рамо. Трима тъмнокожи — на не повече от двайсет метра — бързо го следваха и поглеждаха във витрините, покрай които минаваха. На отсрещния тротоар имаше други двама. Всички бяха част от един екип и сканираха с погледи северната страна на улицата, където имаше изнесени навън маси с вечерящи.

Мамка му! Корт зави наляво в малка уличка, пресечка на Рю дьо л’Ансиен Комеди, и навлезе в тъмнината. В дъното й, на двайсет метра от него, се виждаше осветен пасаж. Докато не знаеха, че ги е забелязал, наблюдателите щяха да се придържат към основните пешеходни артерии по левия бряг.

Корт вървеше, вперил поглед към пасажа напред, и почукваше с върха на чадъра по калдъръма.

Възнамеряваше да стигне с такси до гара Сен Лазар, да вземе там мерцедеса и да потегли за Байо. Спирането в Париж, също като отбивката в Будапеща вчера следобед и в Гарда миналата нощ, се бяха оказали напълно безполезни. Този път поне се бе измъкнал без нови наранявания, а това бе постижение, макар все още да се нуждаеше от помощ, преди да…

В тъмнината край него нещо се раздвижи. Отляво се материализира сянка. Преди светкавичните му рефлекси да сработят, той усети движение долу… ръка, замахваща към него! Джентри премести дясната си ръка, за да парира замаха, но се оказа твърде бавен.

А той никога не беше бавен.

Усети в корема му да се забива нож и да разсича плътта му над левия хълбок.