Марк Грейни
Сивия (29)

27.

Джентри стигна източния край на Париж в събота малко след девет часа. Болките в ходилата, коленете, бедрото и китката се засенчваха единствено от тоталното му изтощение, но въпреки това той навлезе в града и намери безбожно скъпо място за паркиране в подземен гараж до гара Сен Лазар. Остави всичкото си оръжие на задната седалка, заключи колата и тръгна да се качва на нивото на улицата.

Беше имал предостатъчно време докато шофираше да планира действията си в Париж и бе използвал джипиеса, за да намери няколко магазина в района. След като походи няколко минути в студената влажна нощ, намери закусвалня на „Макдоналдс“, разбута тълпата хлапета от всякакви националности и си проби път до тоалетната. Прекара в нея минута и половина, за да измие измореното си лице, да прибере назад разрошената си коса, да използва тоалетната и да избърше дрехите си с гела на освежителя на въздух.

Беше жалък опит да се почисти, но все пак бе по-добре от нищо.

След пет минути влезе в магазин за мъжко облекло на Рю дьо Ром точно когато продавачът обръщаше табелата на вратата на „Fermé“. Избра скъп черен костюм на райе, бяла риза, вратовръзка в пастелно синьо, колан и обувки. Плати на касата и прекоси улицата към магазина за спортни стоки, преметнал през рамо калъфа с костюма. Тук си купи цял гардероб всевъзможно облекло, всичко в убито кафяво.

Когато излезе на улицата, всички магазини за дрехи вече бяха затворили. Намери аптека срещу гарата и купи в нея бръснач, ножици, машинка за подстригване, крем за бръснене и няколко опаковани сладкиша. Избра от стойката очила с черна рамка, пробва ги и реши, че стават за нуждите му. Докато вървеше към касата, видя извитата дръжка на достолепно изглеждащ несгъваем дълъг черен чадър. Добрата изработка просто се набиваше на очи. Той го дръпна от рафта и плати на скучаещия азиатец на касата.

Малко след десет часа довлече всичко накупено в гарата, като гледаше да се движи близко до стените и да върви с наведена глава, криейки се от охранителните камери в дългата отворена от всички страни зала. Пренебрегна няколкото босненски просякини и влезе в празната тоалетна в започващ от перона коридор, по който току-що бе преминала тълпата от последния за деня влак. Набута в кабината всичките си пакети и се залови за работа.

Бързо се съблече по потник и подряза косата си. Опита се да хвърли повечето косми в тоалетната чиния, но беше постлал на пода найлоновите пликове от покупките, за да събере всичко.

После се подстрига нула номер с машинката. Бръсначът и кремът за бръснене довършиха работата. На няколко пъти излиза от кабинката, за да провери в огледалото как върви работата, но се връщаше бързо обратно, за да не събуди подозрение, ако някой случайно влезе.

Когато приключи, внимателно събра всичко в кошчето за боклук и няколко пъти пусна водата. Изми в умивалника гладко избръснатата си глава и бързо се преоблече в костюма, ризата, вратовръзката и обувките. Сложи си помпозните очила, взе старомодния чадър и събра останалите си пакети и пликчета.

След петнайсет минути от тоалетната кабина излезе съвършено различен човек.

Косата и дрехите, разбира се, бяха променени, но и крачката му бе по-дълга, както и позата по-изправена. Бореше се с инстинктивното желание да накуцва. Господинът слезе по стълбището в паркинга, остави останалата част от накупеното, взе от колата един от глоковете и се върна на улицата, превърнал се в добре облечен парижанин, тръгнал да се прибира у дома след вечеря в ресторант под ръмящия ноемврийски дъжд. В единайсет и половина взе такси на Рю Сен Лазар и на елементарен френски каза на шофьора да го закара в квартала Сен Жермен дьо Пре на левия бряг.

 

 

Сон Парк Ким разпозна казахите край катедралата „Нотр Дам“. Нямаше никакво съмнение, че той и те преследват една и съща мишена. Беше невъзможно да се скрият от острото му око и той не се съмняваше, че и Сивия ще ги идентифицира също така леко. Беше подминал и трима от четиримата статични наблюдатели — беше обучен да ги открива в тълпата, но реши, че те вършат работата си достатъчно професионално.

Ким познаваше мишената. Ако Сивия изобщо имаше намерение да се отбива в Париж, вече трябваше да е пристигнал. Всеки пореден доклад от Техника за неоткриване на Сивия допълнително изостряше свръхчувствителните му сетива. Кореецът минаваше от булевард на булевард, привидно безгрижен, но през цялото време на приблизително еднакво разстояние от адресите на известните контакти.

Сега вървеше безшумно по безлюдна улица. Калдъръмът пред него се осветяваше от лампите на единствена кръчма. Иначе беше тъмно и кореецът използваше мрака като свой съюзник: движеше се из него като нощен хищник. На ъгъла на булевард „Сен Мишел“ и Рю дьо Сомерар се шмугна в малка пряка, намери пожарната стълба, която бе забелязал по време на проучвателната си разходка по-рано през деня, и скочи, за да улови най-долното стъпало. Раницата на гърба му се разлюля от тежестта на прибраните в нея картечен пистолет и допълнителните пълнители за него, докато кореецът се набираше на мускули нагоре по стъпалата. Изкатери металната стълба безшумно и се озова на шестия етаж. Ново набиране на мускули и вече беше на покрива. Оттук можеше да вижда Айфеловата кула на два километра от себе си, Сена беше вдясно, а Латинският квартал го заобикаляше от всички страни и продължаваше наляво в далечината. Покривите продължаваха по булевард „Сен Мишел“, докосвайки се един друг, и предлагаха път над улиците долу.

Това щеше да е отправната точка за Ким тази нощ. Ако Джентри се появеше някъде на левия бряг, Ким щеше да стигне до него бързо, движейки се по покривите. Ако Джентри избереше десния бряг, тогава Ким щеше да се спусне бързо и да мине по някой от мостовете над Сена.

 

 

Корт Джентри слезе от таксито пред един интернет клуб на булевард „Сен Жермен“. Заяви един час работа на компютъра, поръча си двойно еспресо на бара, плати и вежливо мина през тълпата студенти до свободен компютър в дъното. Очилата бяха на носа му, чашата кафе с чинийката в ръката му, а чадърът висеше преметнат на ръката му.

Включи се онлайн, отвори търсачка и въведе в нея „Недвижима собственост на ЛоранГруп във Франция“. Отвори страницата с огромния списък: пристанища, офиси, транспортни депа и имения за почивка. Тук намери „Шато Лоран“ — използвана от корпорацията семейна собственост североизточно от малкото селце Мезон в Долна Нормандия. Потърси повече информация за имението, намери сайт със списък на частните замъци в Европа и започна да разглежда галерията от зрелищни снимки на основната сграда, построена през XVII век. Запамети нужните му факти, игнорира онези, които прие за незначителни, като например това, че Митеран бил стрелял там по зайци или че някои висши офицери на Ромел били закарали там съпругите си, докато те междувременно се подготвяли в града за Атлантическата стена.

За адреса помоли за химикалка тъмнокожото момче на съседния стол и се прехвърли на корпоративната уебстраница на ЛоранГруп. Трябваха му десетина минути да намери адреса в списъка на корпоративните активи — шатото беше включено като сателитен офис, а не място за почивка — но тук Корт намери телефонния номер, регистриран на този адрес. Записа го над китката си: хлапето, дало му химикалката, засмяно му предложи лист, но Джентри отказа.

Следващите пет минути разглежда сателитната карта на района около замъка: очертанията на гората, минаващите наоколо потоци, овощната градина зад 300-годишната сграда и застланите с чакъл пътища извън стената около цялото имение.

Погледна за последен път снимките на сградата. Най-високата точка бе голяма кула. Корт знаеше, че там със сигурност ще има снайперист. Видя също, че между замъка и ябълковата градина в задната част има около двеста метра открит терен. Пред сградата откритият терен бе с по-малка площ, но там стената бе по-висока и осветлението по-добро. Можеше да очаква патрули с кучета, наблюдатели в селото и може би дори хеликоптер във въздуха.

Лойд със сигурност разполагаше с достатъчно ресурси, за да защити имението от един скапан накуцващ нападател.

Укрепленията не бяха непреодолими — малко места бяха непреодолими за Джентри. Но ако тръгнеше от Париж в този момент, щеше да стигне в Байо преди два след полунощ. Крайният срок на Лойд бе осем сутринта, но това бе слаба утеха. Джентри знаеше, че за да има някакъв шанс за успех, ще трябва да нанесе удара си в малките часове, когато охраната щеше да бъде сънлива и със забавена реакция.

Така че макар да имаше начини да се проникне в Шато Лоран, Корт знаеше, че са нужни часове наблюдение, за да добие вярна представа за организацията на охраната.

Часове, с каквито не разполагаше. Можеше да разчита на най-много два часа преди развиделяване.

И отново, това бе вярно само ако тръгнеше от Париж веднага.

Но планът му бе друг.

 

 

В един след полунощ Джентри седеше в „Кафе льо Люксамбур“ и пиеше второто си двойно еспресо за нощта сред младите и красивите на Рю Суфло. На чинийка пред него имаше недокоснат сандвич с шунка. Кафето беше горчиво, но той знаеше, че кофеинът ще му помогне през следващите няколко часа. Това и добрата хидратация, така че пиеше от втората си бутилка минерална вода за пет евро, докато се преструваше, че чете вчерашния брой на „Монд“. Погледът му скачаше по страницата, но винаги се връщаше на сградата от другата страна на улицата, номер 23.

Всъщност Корт искаше да стане и да се махне от града, без да преследва целта, заради която бе дошъл в Париж. Знаеше, че би било огромен риск да посети човека в жилищния блок отсреща, но се нуждаеше от помощ, помощ дори не толкова за себе си, колкото за да има как да откара семейство Фицрой оттук. Човекът от другата страна на улицата се казваше Ван Зан, беше холандец и в миналото бе изпълнявал като контрактор задачи на ЦРУ в ролята си на превозвач с ферибот и изключителен пилот на малки витлови самолети. Корт планираше да го посети неочаквано, да му размаха пачка пари под носа и да му представи силно нереалистична картина на „елементарната“ операция да се отлети до Байо в пет сутринта, да се натовари там четиричленното семейство на Фицрой плюс самия Корт и да се прелети в бръснещ полет над Ламанша до Обединеното кралство. Само че Ван Зан бе сред известните му контакти, така че Лойд със сигурност бе организирал подслушване на телефона му и несъмнено отдавна бе поставил наблюдатели наоколо. Корт знаеше, че не може да се обади на Ван Зан, но смяташе, че може да залъже един-двама наблюдатели и да се отбие при него за лично посещение.

Да, планът не беше лош. Корт отпи нова глътка от горчивото кафе и насочи нефокусираните си очи към вестника пред лицето си.

Но бавно започна да осъзнава, че този план е невъзможно да се осъществи.

Да, можеше да се промъкне незабелязано покрай един-двама наблюдатели.

Двама, да.

Но не и петима-шестима.

Докато пиеше кафето, бе успял да засече петима сигурни наблюдатели, а в тълпата имаше и шести, който не се вписваше.

Мамка му! Вече не само знаеше, че няма начин да отиде при Ван Зан и да му направи оферта, но започваше да се чувства обграден и уязвим от толкова много дебнещи очи.

Имаше двама — млада двойка, — които бяха седнали в „Куолити Бъргър“ на другата страна на улицата. Те проверяваха всеки минал покрай тях мъж, после завъртаха глави обратно към входа на блока, в който живееше Ван Зан. Освен това имаше един мъж, който просто седеше в паркираната си кола. Изглеждаше арабин и потупваше с пръсти по волана в ритъм с музиката, докато следеше минаващата около него тълпа. Номер четири стоеше на спирката пред Люксембургската градина, сякаш чакаше автобус, но нито веднъж не бе отместил поглед към спиращите автобуси, за да види закъде отиват.

Петият стоеше на балкон на един втори етаж, беше вдигнал пред очите си фотоапарат с дълъг като багета фотообектив и се преструваше, че снима кипящото с живот кръстовище, но Корт не му се върза. „Снимките“ му бяха нагоре-надолу по тротоара под него и към безистена на входа от другата страна на улицата. Нямаше нито едно насочване към ефектно осветения „Пантеон“ по-нагоре по улицата вляво от него. Нито веднъж към отрупаните с плодове и зеленчуци сергии или към красивата желязна ограда на Люксембургската градина.

А номер шест бе жена, сама, в кафето, на само няколко маси от Джентри. Той бе избрал маса в дъното, но в близост до витрината на заведението. Оттук можеше да следи всички в салона, докато криеше лицето си зад вестника, и да поглежда от време на време към жилището на Ван Зан и хората край него. Тя правеше същото с разликата, че седеше пред него.

Номер шест бе добра. Прекарваше осемдесет процента от времето си в разглеждане на голямата си мока и не поглеждаше често през прозореца. Грешката й беше в облеклото и поведението. Беше французойка — това личеше по дрехите и чертите на лицето й, — но беше сама и явно не познаваше никого тук. Симпатично френско момиче на двайсет и няколко години, прекарващо съботните си нощи сама, без приятели, но сред тълпа, в непознато за нея заведение, в непозната за нея част на града.

Не, реши Корт, тя беше тротоарен артист, наблюдател, преследвач, на когото е платено да седи тук и да си държи очите отворени на четири.

След като изяде малкия си сандвич, доизпи кафето си и се отказа от страхотния си план да организира безопасно извеждане на семейство Фицрой от Франция, той реши, че е време да се махне, да напусне града, да отиде в Байо и да измисли на място нещо друго. Беше обезсърчен, и то в много по-голяма степен от дори тогава, когато бе клечал в мръсната цистерна на Ласло Сабо в Будапеща, но знаеше, че възможно най-лошото в този момент е да седи и да се цупи. Остави няколко банкноти на масата и се измъкна по задния коридор към тоалетните. Облекчи се и продължи по коридора, мина през кухнята сякаш бе от персонала, излезе през задната врата и зави по Рю мосю льо Пранс.

Никой в кухнята не вдигна поглед към мъжа в черния костюм.

Сивия бе такъв.

 

 

Пет минути по-късно Ригел стоеше отново на покрива и гледаше през бойниците към обляната от лунна светлина овощна градина. Ароматът на ябълките се смесваше със студената тъмнина. Ригел се надяваше да прочисти мислите си, като се махне за известно време от Лойд, Техника, беларусите и потока доклади от наблюдателите в Париж, които досега не бяха забелязали нищо, и от отрядите на убийците, които все още не бяха убили никого. Телефонът в джоба му избръмча. Първият му подтик бе да игнорира повикването. Вероятно бе някой от шефовете на чуждите разузнавателни агенции, който искаше да изрази учудването си защо нямат обратна връзка с екипа си или как, по дяволите, всички са избити при изпълнение на „невинна“ задача. Ригел знаеше, че го очакват месеци на изглаждане на отношенията след оформящата се катастрофа, при това само ако лагоският договор бъдеше подписан до осем сутринта. Ако това не се случеше — и Ригел никак не искаше да мисли за тази възможност, — най-вероятно той щеше да загуби работата си или поне поста си. Лоран бе заложил толкова много на успеха, че бе готов да упражни възможно най-силния натиск, за да го постигне.

Ригел усещаше главата си на дръвника в същата степен, в която това се отнасяше и до Лойд. Но не в буквалния смисъл. Ригел бе сигурен, че Лоран ще му нареди да убие Лойд в случай на провал. Ригел нямаше да умре заради фиаското като младия американец, но кариерата му несъмнено щеше да пострада, ако безсрамният кучи син Джулиъс Абубакер разкажеше на света за ексцесите на компанията в Африка.

Телефонът иззвъня отново. С въздишка, която изпусна облак пара в нощта, той го извади от джоба си.

— Ригел.

— Сър, Техника съм. Търсят ви на стационарния. Мога да ви го прехвърля на мобилния.

— Стационарния? Искаш да кажеш… телефона на шатото?

— Да, сър. Не пожела да каже кой е. Говори на английски.

— Благодаря. — Щракване. — Кой се обажда? — попита Ригел.

— Аз съм онзи, когото, изглежда, не можете да убиете.

По гръбнака на Ригел пропълзя ледена тръпка. Той не знаеше, че Фицрой е съобщил името му на Сивия.

След момент, за да събере мислите си, той каза:

— Господин Джентри… за мен е чест да говоря с вас. Следя кариерата ви и ви смятам за респектиращ противник.

— Ласкателството няма да ви донесе нищо.

— Прегледах досието ви.

— Интересно ли беше?

— Изключително.

— Добре, чети го, Курт, защото смятам да изтръгна живота си от студените ти мъртви ръце.

Курт Ригел се засмя.

— Какво мога да направя за теб?

— Обадих се, за да побъбрим.

— Преследвал съм най-различен дивеч през живота си — едър и дребен, включително човешки същества. Но за първи път си… „бъбря“ с дивеча малко преди да го убия.

— И с мен е така.

Къса пауза. И тогава Ригел се изсмя — този път гръмогласно. Смехът му се разнесе в мрака над задната градина на шатото.

— О… сега аз ли съм твоята жертва?

— Нали се досещаш, че идвам за теб.

— Няма да успееш, но дори някак да се добереш до Нормандия, няма да стигнеш до мен.

— Ще видим.

— Знаем, че си в Париж.

— Париж? Какви ги говориш? Аз съм точно зад теб.

— Забавен си. Това ме изненадва — позасмя се Ригел, но не се сдържа и хвърли бърз поглед през рамо към празната пътека по периферията на покрива. — Покрили сме всичките ти контакти с буквално десетки наши наблюдатели.

— Така ли? Добре че ми каза.

— Да. Ти вероятно сега обикаляш адресите им. Идентифицирал си наблюдателите ми, защото си добър, но не си толкова добър, че да останеш невидим. Така че сега ще ти се наложи да изоставиш идеята си за помощ. Вода, вода навсякъде, но нито капка за пиене.

— Сигурно се гордееш със себе си.

— В мига, в който те засечем, всички ще се стоварят върху теб. Имам в Париж толкова пистолети, колкото и очи.

— Какъв късмет тогава, че не съм в Париж.

Ригел помълча. Когато след малко проговори, тонът му бе различен:

— Искам да знаеш, че смъртта на Филип Фицрой бе прискърбен инцидент. Не бях тук, когато се случи. Но не трябваше да се случва.

— Не се мъчи да ме омайваш с професионализма си. Това няма да те спаси, когато дойда. Ти и Лойд сте вече мъртви.

— Продължаваш да ми го повтаряш. Но нека ти кажа, че взех от сър Доналд телефона на охранителя. И сега източникът ти на информация от шатото замлъкна.

Корт не каза нищо.

— Нещата изглеждат зле за теб, приятелю.

— Така е. Ще взема да се откажа.

Ригел обмисли думите му.

— Не мисля, че ще го направиш. Когато след Женева тръгна на юг, допуснах, че може да си се отказал. Но не. Ти си ловец, също като мен. Това е в кръвта ти, нали? Не можеш да се извърнеш. Имаш следа, имаш цел, имаш raison d’etre. Без хора като мен и Лойд, които да преследваш, ти ще си нищо. Не, ти няма да си тръгнеш без резултат. Ще дойдеш за нас и… ще умреш. Знаеш го, но по-скоро ще приемеш мишената ти да те убие, отколкото да се откажеш от лова.

— Може би можем да се споразумеем за нещо различно.

Ригел се усмихна:

— А… Сега стигнахме до причината за обаждането ти. Не е било само за да си побъбрим все пак. Слушам с интерес, господин Джентри.

— Ще изпуснете договора. Когато след седем часа още съм жив, Абубакер ще даде договора за природния газ на вашия конкурент и ще използва онова, с което разполага срещу вас. Не можете да го предотвратите. Но можете да освободите майката и децата, да ги закарате на безопасно място, така че когато дойда сутринта — след крайния срок, — ще убия Лойд, като свърша твоята работа, но теб ще пощадя.

— Ще ме пощадиш?

— Имаш думата ми.

— Винаги съм си те представял, че си двуизмерен хищник. Стрелец, нищо повече. Но ти май се оказваш доста умен. При други обстоятелства двамата с теб бихме могли да бъдем приятели.

— Флиртуваш ли с мен?

— Караш ме да се усмихвам, Джентри. Но ще се усмихвам още по-широко, когато застана над трупа ти — още един трофей за мен.

— Би трябвало да обмислиш предложението ми.

— Надценяваш онова, с което си въобразяваш, че можеш да преговаряш, господинчо. Съвсем скоро ще се разправим с теб.

Пауза.

— Е, надявайте се. Приятни сънища, господин Ригел.

— Мисля да се въздържа от спане за известно време. Очаквам добри новини от моите хора в Париж. Bon soir, Корт.

— À bientôt, Курт. Доскоро.

— Още нещо, господин Джентри. Наречете го професионално любопитство от моя страна, ако щете. Киев… вие ли бяхте?

Но Корт бе затворил и Ригел потръпна в студения повей, който, изглежда, бе нахлул от брега на четири километра на север.