Марк Грейни
Сивия (27)

25.

Пет минути след излизане от студиото за педикюр Сивия тръгна на запад по Рю дьо Марше в търсене на адреса в ръката си. Започваше леко да ръми и това му пречеше да вижда ясно номерата на сградите. Току-що бе завил по Рю дьо Комерс, когато зад него гръмна експлозия.

Той замръзна също като останалите пешеходци по тротоара. За разлика от тях обаче не се обърна. Остана няколко секунди неподвижен под дъжда и направи пробно крачка напред. Установи, че пак може да се движи, и продължи с наведена глава и отпуснати рамене.

Забеляза наблюдател, затова сви в Рю дьо Рьон — малък покрит пасаж, където изгуби опашката си в тълпата около „Макдоналдс“.

Минути по-късно намери гаража за една кола в дъното на подземен паркинг под Рю дьо ла Конфедерасион. Беше събота следобед, наоколо нямаше никого и даденият му от Морис ключ отключи плъзгащата се врата.

Тя се отвори с леко изскърцване и прахът вътре се смеси с миризмата на моторно масло. Той опипа стените за ключ на осветлението и преди да го намери се натъкна на нещо голямо в средата на пода. Над нещото висеше кабел с фасунга и единствена крушка.

Ярката й светлина го заслепи. Той бързо спусна гаражната врата, за да не бъде безпокоен, обърна се и разбра, че въпросното нещо е покрит с платнище автомобил.

Морис не бе споменал, че му дава назаем кола. За секунда Корт се подвоуми дали не е влязъл някак в грешен гараж.

Дръпна платнището и го остави да се свлече на пода.

Пред очите му имаше голям черен мерцедес S класа с черен кожен салон.

По негова преценка колата струваше над сто хиляди долара.

— Благодаря ти, Морис — прошепна той.

Отвори отключената врата и намери ключа в запалването. Погледна таблото и видя, че колата е на само над шест хиляди километра. Беше красива и с нея осемчасовото пътуване до Нормандия щеше да стане още по-бързо и по-комфортно, но имаше и други пътища за пътуване. Не, сега първата му грижа бе оръжието. Само че в Европа сдобиването с оръжие бе значително по-трудно от намирането на ефикасен транспорт.

С известно любопитство отвори капака на багажника, слезе и заобиколи отзад.

Там намери подредени един до друг четири големи алуминиеви сандъка. Дръпна единия, сложи го върху останалите и го отвори.

И ахна възхитено.

— Ти си моят герой, Морис!

НК МР5, добре смазан и поставен в легло от дунапрен; четири пълнителя, всички вече заредени с по трийсет 9-милиметрови патрона, поставени един до друг в подобни дунапренови легла; две осколочни гранати, по една от двете страни на МР5.

Зареди картечния пистолет, вкара патрон в цевта и го хвърли на предната седалка на мерцедеса заедно с останалите три пълнителя.

Вторият куфар съдържаше две осколочни и две зашеметяващи гранати, два заряда за разбиване на врати и малка пресовка пластичен експлозив „Семтекс“ с устройство за дистанционно взривяване. Остави го засега в багажника.

В куфара от шлайфан алуминий номер три имаше ръчно джипиес устройство, две настроени за взаимна комуникация ръчни радиостанции и лаптоп. Той отиде на задната седалка на колата.

В последния куфар Корт намери два 9-милиметрови пистолета „Глок 19“ и четири напълно заредени пълнителя.

Имаше и колан за закачане на оръжие, както и два кобура за бедро. Единият беше за носене на глока на дясното бедро, вторият щеше да виси на лявото и можеше да побере пълнителите за картечния пистолет и глока.

Нещо го накара да вдигне пода към багажника на мерцедеса. Там откри още едно оръжие — щурмова карабина AR-15. До резервната гума лежеше пластмасов контейнер с три заредени пълнителя с патрони 223-ти калибър, общо деветдесет на брой.

Прекара няколко минути, за да пусне сатфона и да се запознае с джипиеса. През цялото това време навън, на половин километър от него пред дома на Морис, виеха сирени на полицейски коли и пожарни.

Този внушителен арсенал подсказа на Корт две неща за бившия му ментор. Първото бе, че макар да бе живял извън опеката на ЦРУ, той бе имал основание да смята, че може да му се наложи да си пробие път с огън от опасна ситуация. На второ място, луксозният автомобил и абсурдното количество и качество на складираното оръжие подсказваха на Джентри, че някои слухове за ментора му, изглежда, не бяха без основание.

Той най-вероятно бе присвоил суми от сметките на ЦРУ, за които се бе грижил.

Морис явно бе знаел, че Джентри ще стигне до подобно заключение, но това не му бе попречило да предостави арсенала си на някогашния си ученик. И желанието на усещащия наближаващата смърт старец бе Корт да използва натрупаното и да успее в мисията си, а не да го съди първосигнално.

Джентри изкара колата от гаража, погледна право напред през тонираното стъкло и със смесени емоции мина покрай други отзоваващи се на катаклизма на Рю де л’Евеш.

Никога не бе злоупотребил дори с цент през живота си. Дори не бе използвал командировъчни по време на мисиите си срещу мафиоти и наркобосове. Може и да беше убиец, но не беше крадец. Това, че Морис бе крал от Компанията, бе разочароващо, но в крайна сметка Корт щеше да се възползва от голяма част от тези присвоени средства. Корт бе едновременно идеалист и прагматик. Кражбата на Морис бе осъдителна, но той си каза, че не бива да съди стария си инструктор прекалено строго. Вместо това щеше да изчисти името му, щеше да използва всеки проклет пистолет и патрон, за да спаси трима невинни в Нормандия и да върне на ЦРУ изнесените кадрови досиета на всички агенти на ОСО.

 

 

Ригел стоеше зад Техника. Лойд бе отляво на него. Младият мъж седеше зад бюрото си пред банка компютърни монитори със слушалки на ушите.

Изражението на британеца издаваше на двамата, че новините не са добри.

— Имаме потвърждение от местните ни източници, че всички южноафриканци са мъртви — съобщи Техника. — Имало е голяма експлозия на адреса на мишената. Изглежда като изтичане на газ. Няма съмнение, че е вследствие на изстрел или друго използване на муниции. Пожарникарите все още се борят да овладеят пожара и макар засега да не знаят броя на загиналите, са положителни, че няма оцелели. Голям брой жертви.

— Джентри? — подсказа Лойд.

Техника поклати глава.

— Бил е засечен да напуска сградата минути преди експлозията.

— От кого?

— От наблюдател, който го е изпуснал в тълпата.

— Стига вече! — изкрещя Лойд. — Лично ли трябва да го убия?

Ригел извади телефона си и позвъни на някого. Изчака малко.

— Да, аз съм. Трябва ми хеликоптер. Събери останалите екипи и ви искам тук преди залез. Сега записвай: устройства за термонаблюдение, сензори на движение, сензори за отдалечено засичане, монитори и всички необходими кабели. Записа ли всичко…? Сега открий Серж и Ален и ги качи на хеликоптера. Кажи им да вземат каквото трябва за пълно електронно заграждение на Шато Лоран. — И Ригел затвори.

Лойд го изгледа.

— Това пък за какво е?

— Оборудване за електронно наблюдение. Екип, който да го инсталира и използва.

— Но за какво?

— За Джентри. За тази нощ.

— Между него и нас все още има петстотин километра и трийсет и петима стрелци. Да не мислиш, че ще се добере до шатото?

— Отговорен съм да осигуря смъртта му. Дали ще умре в Женева, на някакъв планински път във Френските Алпи или тук отвън на моравата, моята работа е да спася операцията ти. И ще използвам всеки инструмент, всяко техническо нововъведение, всяко дишащо тяло и всеки пистолет, който мога да разположа между текущото му местонахождение и дестинацията му.

Техника погледна двамата началници зад себе си. За първи път английският младеж показа някаква емоция: страх.

— Никой не ми е споменавал, че той идва насам. Аз не съм агент на терен, за бога!

Ригел го изгледа сурово и отсече:

— Смятай се за повишен.

Техника се обърна мълком към терминала си.

След това Ригел се обади в кулата и нареди на беларуския снайперист да слезе при него и Лойд в задната градина. Снайперистът ги намери до фонтана, преметнал през гърди голямата си карабина „Драгунов“. Тримата тръгнаха бавно покрай окървавената трева към ябълковата градина в дъното на задния двор и поеха в продължение на няколкостотин метра покрай високата каменна стена, ограждаща цялото имение. Ригел и снайперистът подушиха въздуха, клекнаха и заровиха пръсти в тревата. Огледаха внимателно всичко около тях. Лойд изглеждаше скучаещ и изпълнен с досада.

Ригел заговори със снайпериста на руски. Лойд продължи да гледа към овощната градина.

— Разбра ли кога да стреляш?

— Ако някой се движи към шатото.

— Точно така.

— Просто е.

Тежките туристически обувки на Ригел се забиха дълбоко в безукорно окосената морава. Той отново подуши въздуха.

— Имаше ли мъгла тази сутрин?

— Да, видимостта беше под двеста метра. Не виждах дърветата до почти десет сутринта.

— Не би трябвало да е проблем. Ако той изобщо се добере дотук, ще е преди изгрев. — Беларусинът кимна и продължи да оглежда овощната градина през оптиката си. Ригел продължи: — Не трябваше да застрелваш бащата.

Снайперистът сви рамене, без да отклонява вниманието си.

— Ако вие бяхте тук, нямаше да го направя. Но в онази ситуация бях без командир. И взех решение да стрелям. Това правя, освен ако изрично не ми бъде наредено обратното.

Ригел кимна и изгледа снайпериста за момент.

— Видях трупа. Входната рана. Независимо дали решението е било правилно или грешно… изстрелът е бил страхотен.

Беларусинът свали око от окуляра на карабината си, но продължи да оглежда пейзажа. Лицето му беше напълно безизразно.

— Да… предполагам.

На Лойд му писна да го игнорират.

— Виж, Ригел. Прахосваме си времето. Дори Джентри да дойде тук, което няма как да стане, наистина ли смяташ, че ще претича през средата на двора?

— Не е изключено. Той ще постъпи както смята за оптимално.

— Това е безумие. Той няма да щурмува замъка.

— Трябва да съм готов, ако реши да го направи. Защото опциите му ще са ограничени.

— Добре де, защо в такъв случай не обградим шибаната градина с мини? — Сарказмът на Лойд бе поднесен с издевателски тон.

Ригел го изгледа продължително.

— Някаква идея откъде бих могъл да си набавя противопехотни мини?

В този момент телефонът на Лойд иззвъня в джоба му.

— Да?

— Техника съм. Джентри звъни на телефона на сър Доналд. Да ви пренасоча ли повикването?

Лойд натисна бутона за говорител и каза:

— Да.

— Здрасти, Лойд. — Гласът на Джентри звучеше уморено.

— Значи пак си се изплъзнал от примката. Надявах се тази вечер да стоя над овъглените ти останки.

— Няма да стане. Вместо това уби един седемдесет и пет годишен американски герой.

— Да… неизлечимо болен, изпратен да пасе шпионин за продан. Изчакай да си избърша сълзите.

— Начукай си го, Лойд!

— В Женева ли си?

— Знаеш, че съм.

— Защо ли не ти изпратя една шибана карта? Северна Франция се намира в проклетата Северна Франция, а не в Южна Швейцария. Не знам защо си отишъл да видиш Морис. Пари, лични документи, оръжие, помощ, каквото и да е. В крайна сметка нищо от изброеното няма да има значение. Единствената ти грижа сега е времето, понеже утре сутринта, когато малката стрелка застане на осем, а голямата докосне дванайсет, за малките британски момиченца идва краят!

— Не се безпокой, Лойд. Скоро ще съм при вас.

— Защо се обаждаш?

— Седях си тук и се обезпокоих, че започваш да се отпускаш и че може би си мислиш, че съм загинал при експлозията. Вероятността, че си прекарваш там един приятен следобед, ме подразни, затова реших да ти звънна и да те помоля да не гасиш осветлението тази нощ.

— А дали не искаш да се увериш, че не съм отписал мисията си? — изсумтя Лойд. — Дали не съм слязъл долу и не съм убил всичките Фицрой, защото повече няма да ми трябват?

— Има го и това, разбира се. Виж, не знам колко още отряда сте разположили между вас и мен, но дори всички главорези на света няма да ме спрат да ти счупя врата след само няколко часа.

Техника притича до тримата в задната градина. Задъхан вдигна лист хартия, на който бе надраскал две думи: „Сатфон непроследим“.

Лойд се намръщи.

— Корт, смъртта ти е неизбежна. Защо не спестиш на всички ни малко време и не направиш нещата малко по-лесни, като се гръмнеш, сложиш главата си в хладилна чанта и ми я изпратиш?

— Предлагам ти сделка. Ще осигуря главата. Ти само приготви хладилната чанта. И скоро ще ти дам възможност да събереш двете заедно.

— Планът ми харесва, приятелю.

— Утре сутринта Джулиъс Абубакер ще трябва да си намери нов педал, с който да се пазари, защото когато се провалиш — а ти ще се провалиш, — или аз ще те убия, или ще го направи някой друг.

Лицето на Лойд потрепна гневно.

— Ти си педал! Виждал съм предостатъчно самодоволни ловци на скалпове да идват и да си отиват. Ти не си по-различен. Не си въобразявай, че с цялата ти репутация и плашещ прякор си нещо повече от облян в слава тъпанар. И ще бъдеш мъртъв до няколко часа, а аз ще съм те забравил още преди червеите да са те оглозгали.

Къса пауза.

— Имам предположение, Лойд. Баща ти е бил важна клечка.

— Всъщност баща ми продължава да е фигура от значение.

— Естествено… Е, до скоро. — И Джентри прекъсна разговора.

Ригел скри усмивката си от Лойд. Техника продължаваше да диша тежко до тях. Събра смелост да се обади:

— Джентри говори така, сякаш е сигурен, че ще стигне дотук. — Страхът в гласа му бе осезаем.

Лойд го погледна и го сряза:

— Я се връщай на работа! Искам хеликоптери във въздуха, хора във влакове и най-вече го искам мъртъв преди да е стигнал в Париж!

 

 

След час Ригел стоеше на пътеката до задната част на покрива на шатото и гледаше през бойниците към мразовития, но слънчев следобед. Три екипа беларуси, всеки от по двама с щурмови автомати и радиостанции, обикаляха терена кръстосано. Снайперистът и наводчикът му бяха отляво на Ригел, високо в кулата с почти идеална кръгова видимост към моравата отпред и отзад. Бяха се обадили от хеликоптера с екипировката за термонаблюдение, че вече се връщат от Париж с всичко нужно и двама инженери, които да монтират каквото трябва за по-малко от час.

Техника бе организирал билети за ударен отряд на високоскоростния TGV от Женева за Париж. Бяха съобщили, че не са забелязали Джентри. Три други екипа и повечето налични наблюдатели бяха дислоцирани по магистрали през Френските Алпи, по които Сивия можеше да поеме, ако пътуваше с кола или мотоциклет. Още три отряда вече се намираха в Париж. Беше решено, че градът е естествена база заради многото познати на Корт и заради това, че там той можеше да спре за окомплектоване или помощ.

На Курт Ригел не му оставаше нищо друго, освен да чака.

Но нещо продължаваше да го безпокои.

Бе започнало като дразнещо глождене по периферията на съзнанието му, което се бе засилило осезаемо в мига, в който бе осъзнал, че е направил каквото е могъл за момента. Точно това бе дразнещото, защото не можеше да си представи за какво още може и трябва да се погрижи.

Накрая логически стигна до първопричината за безпокойството си: нещо, което Сивия бе казал на Лойд! Да, Джентри, разбира се, можеше да се досети, че операцията срещу него е свързана с покушението срещу Айзък Абубакер. Но какво бе искал да каже с онова подмятане, че Лойд е подлога на Абубакер? Откъде би могъл Джентри да знае, че Лойд не е просто на служба при Абубакер или дори в ЦРУ? И че не изпълнява някаква специална задача? Че зад онова, което прави, има друга причина. Някаква сделка. Ригел бе прочел прехвърления на хартия от Техника запис на по-ранния разговор между Лойд и Джентри още преди Ригел да пристигне тук. И там нито Лойд, нито Фицрой бяха споменали за ЛоранГруп и истинската причина зад цялото начинание. Защо, за бога, Джентри бе решил, че зад тази операция стои някаква сделка между замесените страни, което предполагаше думата „пазари“? И как така Сивия правилно бе заключил, че животът на Лойд зависи от успеха или неуспеха?

Трябваше му цяла минута размисъл и когато отговорът го осени, това стана както по време на лов или сафари. Когато проследява дивеч, опитният следотърсач може да открие в следите признаци, че животното е усетило, че е следено. Че е надушило нещо. Че е забелязало раздвижване. Когато жертвата надуши неприятности, нейният бяг се променя и само възможно най-опитният ловец може да забележи това в следите.

Курт Ригел бе такъв ловец.

Джентри не просто бе надушил каква е истинската операция срещу него — той разполагаше с конкретни подробности, до които можеше да се добере по един-единствен начин.

Курт Ригел се извърна и влезе в шатото. Подмина излизащият от банята Лойд и продължи по коридора като щурмовак.

Лойд долови решимостта му.

— Какво има? Какво не е наред?

Ригел не му отговори. Продължи по коридора и слезе по извитото застлано с мокет стълбище към втория етаж. Взе така бързо мина по долния коридор, подмина вратата за стаята на Елиз Фицрой и спалнята, в която бяха заключени децата. Следван по петите от Лойд, мина покрай Лиъри — един от северноирландците, докарани тук от Лойд от офиса на ЛоранГруп в Лондон. Петдесет и две годишният германец блъсна с рамо охраняваната от Лиъри врата и тя с трясък се отвори. В голямата стая, легнал по гръб на застланото с бял чаршаф легло, с лице към вратата, сър Доналд Фицрой изгледа нахлуващата при него процесия.

Все така целеустремено Ригел прекоси стаята до леглото на сър Доналд. Този път не показа нищо от учтивостта на предишната им среща. Изражението му бе на човек, който е бил изигран и сега идва за възмездие.

С тих, несъответстващ на езика на тялото му глас, Ригел зададе въпрос от една дума:

— Къде?

Лойд и Лиъри стояха по-назад в средата на стаята. Спогледаха се недоумяващо, защото нямаха представа за причината за случващото се.

— За какво говориш? — попита Доналд.

Ригел извади щаера си, опря го в плешивото теме на сър Доналд и каза:

— Последен шанс. Къде е?

След кратка пауза сър Доналд Фицрой бавно размърда ръце под чаршафа. След малко се появи мобилен телефон. Той го подаде на грамадния германец.

Ригел дори не го погледна. Пусна го в джоба си и попита все така тихо и заплашително:

— Кой?

Сър Доналд не каза нищо.

— Мога да разбера за секунди кой е собственикът, но ще си спестите страдания, ако ми отговорите.

Сър Доналд отмести поглед от Ригел, погледна първо Лойд, после северноирландеца.

— Падрик Лиъри работеше за мен в миналото, когато бях в Белфаст. Ти беше един от най-добрите ми информатори, Пади. — Пак погледна Ригел. — Няма да повярваш колко ме одра този чекиджия за две обаждания.

Гневът на Ригел се насочи от англичанина към смаяния охранител, а Фицрой каза:

— Съжалявам, друже. Но и без това няма откъде да ти намеря десет хиляди. Ще трябва да живееш с утехата, че си служил вярно на благородник на Короната.

Лиъри погледна Ригел и викна:

— Това е гадна лъжа! Тоя скапан британец те мота. Допреди два дни не бях виждал лицето му.

— Твой ли е телефонът? — Ригел го извади от джоба си и го вдигна.

Лиъри го гледа няколко секунди, после тръгна към леглото на Фицрой.

— Как, да ти го начукам, си се добрал до…

Изтрещя изстрел и Лиъри рухна по очи в краката на Ригел. Германецът светкавично падна на коляно и извади пистолета си.

Лойд стоеше в средата на стаята, изпънал ръка — държеше малък сребрист автоматичен пистолет.

— Nein! — изкрещя Ригел на немски.

Лойд размаха пистолета като показалка и каза:

— Имаме предостатъчно други проблеми, за да се занимаваме с врагове сред нас. — След това направи жест към Ригел, който все така наблюдаваше снишен движенията на ръката му. — Ти искаше да се отнесеш с Доналд по джентълменски и ето как ти се отплаща той. Беше прекалено мек с него и той го използва срещу теб. Този човек манипулира хора отпреди аз да съм се родил. Това му е работата! Открий на кого се е обадил и какво е казал. Или го направи веднага, или ще се обадя лично на Марк Лоран и ще му кажа, че саботираш мисията ми!

Лойд свали пистолета, обърна се и излезе. Ригел прибра оръжието си в кобура, погледна Фицрой и каза:

— Разочарован съм.

Гласът на Фицрой прозвуча изненадващо силно:

— Виждам отчаянието ти, Ригел. Виждам го в очите ти и в очите на Лойд. Тук изобщо не става дума за някакъв договор да източвате и транспортирате природен газ. Абубакер има нещо друго, с което държи ЛоранГруп в шах. Някаква мръсотия в миналото ви, в практиките ви. Нещо, което, ако излезе на бял свят, ще ви разпердушини.

Ригел се погледна в огледалото над големия скрин. Оправи с пръсти посивяващата си коса.

— Да, сър Доналд. Допуснахме да ни заклещят в незавидна позиция. Баща ми казваше: „Ако си лягаш с кучетата, ще се събудиш с бълхи“. Е, ние лягахме с много, много кучета в течение на много, много години. Абубакер беше един от най-лошите и знае прекалено много за това докъде е готов да стигне Марк Лоран за пари и власт. От деколонизацията на Африка насам континентът е на разположение на всеки склонен да купува местни деспоти. Държахме Абубакер в задния си джоб години наред… сега той ни държи в неговия. Заплашва да разкаже с подробности докъде е стигнал Марк Лоран в алчността си да източва ресурсите на Африка. Много гадна история. Нямате представа на какво сме готови само и само отиващият си президент да си държи езика зад зъбите. — Ригел тръгна към вратата и без да погледне назад, подхвърли на затворника си: — Ще пратя някой да изнесе трупа.

— Не се безпокой. Когато дойде Корт, ще има трупове навсякъде.