Марк Грейни
Сивия (26)

24.

— По дяволите — измърмори Джентри и взе слушалката. — Да?

— Корт? Дон съм.

— Какво искаш?

— Не знаят, че ти се обаждам. Накарах Клеър да задигне телефона на един от пазачите на шатото. Метнала се е на… познай кого?

Джентри скръцна със зъби. Морис му подаде нова бутилка студена бира.

— Какъв ти е проблемът, Дон? Клеър не ти е някакво момиче от улиците на Белфаст! Не можеш да я въртиш като някого от агентите ти! Тя е малко момиче! От семейството ти!

— Тежките моменти изискват отчаяни мерки, момчето ми. Не се безпокой, тя се справи гениално!

— Това не ми харесва.

— Искаш ли информацията, която имам, или не я искаш?

— Как бих могъл да използвам каквото ми кажеш? Откъде да съм сигурен, че не си…

— Убиха Филип, Корт. Клеър се опитала да избяга. Ония мръсници застреляха момчето ми, докато се опитвал да спаси детето си.

— Господи…

— Дано да го има.

— Съжалявам — Корт помълча. — Откъде разбра, че съм тук?

— Лойд знае, че си в Женева.

— И аз реших, че престрелката по пътя от Цюрих може да му е подсказала това-онова.

— Именно. Измъчих си мозъка да измисля какво правиш там. Знаех, че си достатъчно умен, за да не отидеш при някой от Мрежата. После се сетих, че имаше някога един стар банкер на ЦРУ, някогашен кадър на ОСО, който обучаваше бъдещи агенти. Реших, че може да си имал вземане-даване с него. Обадих се на едни хора и ми дадоха номера му.

— А как можеш тайно да се обаждаш по телефона?

— Те мислят, че съм се предал. В момента лежа в легло с рани от нож и избити зъби. Дължа го на онова копеленце Лойд. Опита да се да ме смачка, но не му се удава… не е способен дори да изтезава като хората. Та… сметнаха ме за послушен изкукал старец, прикован за леглото. Но аз не съм се предал, Корт. Когато мислех, че единствената надежда за семейството ми е да им помогна да те убият… ами наистина го исках. Да, признавам го. Но сега знам, че единствената надежда за семейството ми е да те докарам тук. И сега с цялата си душа желая да ти помогна с всичко да удариш с всичка сила.

— Само засега не въвличай момичетата, окей? Можеш ли да го направиш? Те са деца.

— Имаш думата ми.

— Лойд наистина ли разполага с документите, за които ми каза?

— Има кадровото ти досие от ЦРУ, както и двайсет-трийсет други. На хартия и дискове. Докара ни тук от Лондон, за да те мотивира допълнително и да си осигури идването ти.

— Защо прави всичко това?

Фицрой разказа на Корт каквото знаеше за ЛоранГруп. За исканията на Абубакер. За Ригел, за охраната от Минск и за тротоарните артисти. За ешелонираната бариера от дванайсет екипа убийци от дванайсет разузнавателни агенции на дванайсет страни от Третия свят, всички състезаващи се за наградата от двайсет милиона долара за главата му.

Докато сър Доналд разказваше всички известни му подробности за операцията срещу Джентри, Морис извади някаква синя кутия от един шкаф и я донесе на масата. Възрастният финансист и бивш оператор на тайните служби почисти с антисептик порезните рани по китката на младото си протеже, после изстиска няколко пакетчета студен гел, за да ускори химическата реакция, която за секунди направи компресиращите марли ледено бели. Обви с тях отеклата лява китка на Джентри, превърза всичко с ластичен бинт, за да задържи всичко на място и да предотврати по-нататъшното отичане. Беше прекрасна работа, свършена от човек, който явно знаеше отлично как да се грижи за ранени.

Когато Фицрой приключи разказа си, Корт каза:

— Умът ми не побира, че са готови на всичко това заради някакъв договор. Ясно ми е, че десет милиарда са много пари, но Абубакер да постави с увереност такова изискване… мисля, че тук има и друг мотив.

— Прав си. Престрелката с швейцарските полицаи… е огромен риск за компания като ЛоранГруп, макар да са го направили чрез подставените венецуелски убийци.

— Не, залогът е по-голям от някакъв договор — замислено каза Джентри. — Виж дали можеш да разбереш нещо повече, Дон.

— Ще говоря с Ригел. Той е по с всичкия си от Лойд.

— Добре. Дръж този телефон до теб. Изключи сигнала за повикване.

— Има ли начин да се свържа с теб, докато си на път?

Джентри погледна Морис.

— Да ти се намира стар сатфон, който бих могъл да купя от теб?

Старецът се изсмя и изчезна по дългия коридор, сгънат на две от поредния задавящ пристъп на кашлица. След малко се върна със сателитен телефон — свръхсъвременен „Моторола Иридиум“, добре познат на Джентри модел. Използван от шпиони и авантюристи, той не беше по-голям от стандартен мобилен телефон и беше в удароустойчив, водоустойчив и практически бомбоустойчив калъф. Корт кимна оценяващо и го взе. Номерът му беше написан на гърба и Корт го прочете на Доналд, преди да го прибере в предния си джоб.

След като изцитира номера обратно, Фицрой замълча за момент и продължи:

— Корт, момчето ми… има още нещо. Когато всичко приключи, когато избиеш всички, представляващи някаква заплаха за теб, ще се свържа с теб и ще ти дам един адрес. Това е едно усамотено място, където можеш да отиваш и да си тръгваш, без да се тревожиш за нищо. Ще намериш една малка вила и аз ще бъда в тази вила, и ще седя по потник на един стол с ръце на масата, и… ще те чакам. След всичко, което ти причиних, след всичко, което си направил за мен… ще ти предложа живота си като компенсация. Това едва ли ще ти донесе голямо удовлетворение, но може да ти помогне. Съжалявам, наистина съжалявам за онова, което ти причиних през последните две денонощия. Но бях на ръба… не, отвъд ръба на отчаянието. Не съм го направил за себе си, направих го за моето семейство. Спаси ги и ще ти дам живота си, за да се успокоиш… Корт, чуваш ли ме?

— Опази момичетата, Дон. Направи това за мен. Ще си уредим сметките за останалото, когато му дойде времето.

И Корт затвори.

 

 

Корт върна слушалката на Морис и допи втората си бира. Избърса с кърпа от кухненския плот пръстите си от кондензираната по бутилката влага, отиде в задната част на дома и погледна през пуснатите до пода пердета.

— Когато си тръгна, ще можеш ли да се оправиш с наблюдателката?

— Тя просто си седи там. Мисля, че ще се справя… все пак още не съм умрял.

— Ти ще надживееш всички ни.

— Казано от теб, синко, не звучи особено окуражително. — Той смени тона си и малко по-бащински попита: — Как мога да ти помогна?

— Трябва да… свърша нещо в Северна Франция. Трябва да стигна там и да оправя нещата възможно най-рано утре сутринта.

— Не си в състояние да…

— Няма значение. Трябва да тръгвам.

— Трябват ли ти пари?

— Малко… ако можеш да си го позволиш.

— Естествено, че мога да ти дам известна сума в брой. Друго?

— Ще взема 45-ицата, ако намериш още няколко пълнителя.

Морис се позасмя и се задави от храчката. Разговорът видимо бе усложнил състоянието му.

— Страх ме е да не се нараниш с толкова мъжко оръжие. Вече не правят такива. Той си ми е като дете. Ще ти дам нещо по-съвременно.

— Надявах се да имаш сак за измъкване… сещаш се — за спешна нужда. Аз нямам нищо, така че всичко, с което можеш да се разделиш, ще е добре дошло за мен.

— Имам АРСУ склад на две преки оттук — нали знаеш, ако работата се усложни, както се казва. Като те слушам… ситуацията ти е от тази категория.

— Наистина ще съм ти благодарен.

— Всичко за най-добрия ми ученик. — Морис отново изчезна в задния коридор. След минута се върна с пачка евро в плик и ключ на ключодържател. Написа адреса на плика и го подаде на протежето си. — Нещо ми подсказва, че ще останеш доволен от екипировката.

Корт прибра нещата.

— Още една бира?

— Благодаря, но е по-добре да тръгвам.

— Разбирам. — Морис изсипа няколко болкоуспокояващи хапчета в шепата на Корт. Корт ги изпи на екс с последната глътка от бутилката.

Тръгнаха към задната врата.

— Бих искал да можех да кажа, че ще се видим пак — извинително каза Корт. — Но ако оживея след утре, ще трябва да изчезна за известно време от лицето на земята. Не знам… може би ако не платиш сметката си на доктора, ще можем да пием още веднъж по бира някой ден.

Морис се усмихна, но този път не се засмя на глас.

— Аз умирам, Корт. Кой слага червило на прасе? Не мога да представям нещата по-добри, отколкото са.

— А има ли нещо, което аз бих могъл да направя за теб? Някой, когото искаш да видя? За когото да се погрижа след като… вече те няма?

— Няма никого. Нямам семейство. Нямам приятели. Имах само Компанията.

— Чувството ми е познато — каза Корт. Прекараното с ментора му време беше добре дошло за Корт, защото и той просто нямаше близък, преживял същите неща, с когото да ги сподели. От друга страна, не беше хубаво. Беше депресиращо, защото Корт виждаше част от себе си в уморените стари цинични очи на мъжа срещу себе си в дневната и знаеше, че макар никой да не иска да остарява, в тази професия самото оцеляване е най-доброто, на което можеш да се надяваш.

Но беше ли успех това?

— Знаеш ли, можеш да направиш нещо за мен — усмихна се Морис. — Когато се измъкнеш от кашата, в която си попаднал, искам да отидеш на някакъв малък тропически остров някъде. И когато прочетеш във вестника за смъртта в Швейцария на престарял американски банкер, искам да отидеш в близкия бар, да си намериш някое прекрасно момиче и да се напиете заедно през нощта с нея. Не… сериозно! Свърши работата и забрави за този живот. Все още има кътчета по света, където на никого няма да му пука какво си правил. Иди там. Запознай се с някого. Живей като човек. Направи го заради мен, хлапе.

— Ще опитам.

— Някой ден ще го разбереш — всичко, което си направил, всички онези неща, които смяташ, че си заровил завинаги… не се получава така. Само си ги складирал дълбоко в паметта си. Останали са там за времето, когато ще бъдеш сам в една тиха стая заедно със спомените и проклетите демони на убитите от теб.

— Ще тръгвам, Морис.

— Не мога да ти попреча да направиш онова, което трябва да направиш. Но помисли за това, което ти казах. Всичките дивотии, на които те учих в Харви Пойнт. Колкото по-скоро забравиш каквото съм те научил, колкото по-скоро направиш каквото ти казвам сега, толкова по-скоро ще се справиш с убийствата и смъртта. Край на проповедта, хлапе.

Стиснаха си ръцете.

Корт си възвърна обичайното самоуверено изражение. Натъпка пачката в джоба на панталона си, прибра сатфона в якето си и тръгна към задната врата. По пътя си надникна през щорите на предния прозорец към средновековния калдъръм.

И веднага усети, че нещо не е наред.

— Какво има? — Морис също веднага усети безпокойството му.

— Провери отзад. Виж там ли е момичето.

Морис мина по коридора до задната стая и извика на Корт:

— Няма я.

— Изтеглили са я.

— Кой я е изтеглил?

— Убийците.

— Защото искат да не им се пречка, когато тук стане напечено?

— Точно така.

— Искаш да кажеш, че са тук? — попита Морис, когато се върна при Корт.

— Не тук, но са наблизо — потвърди Сивия. — Подушвам ги. — Присви очи. — Кажи ми, че не си ме предал, Морис.

— За нищо на света, Корт.

Къса пауза.

— Вярвам ти. Извинявай.

— Кои са? Някаква идея?

Барикадираха вратата с един шкаф и една библиотечка.

— Дявол знае. През последните три дни не са ме преследвали само марсианци.

— Може да са марсианци убийци. Чувал съм, че били големи гадняри. Е, ти можеш да се измъкнеш през тавана. Във вентилаторния отвор има дъски. Изблъскай ги навън и би трябвало да можеш да се провреш. Това ще те изведе в таванското помещение на детската забавачница зад къщата ми. Тя не работи в събота. Там има мазе, което води до студиото за педикюр, което е съседният вход. Като гледам, имаш нужда от педикюр, но не се поддавай на изкушението. Измъкни се през предния им вход на Рю дьо Пюргатоар и завий в малката уличка там, Рю д’Анфер. Оттам нататък нямаш грижи.

— А полицаите?

— Най-близкият участък е на Пале де Жюстис, но те не са войници от фронтовата линия. По-добре да не им се обаждаме, иначе тук ще стане кървава баня.

Джентри не помръдваше, забил поглед в Морис.

Старецът се засмя сърдечно и този път се пребори със задавянето.

— Погрижих се за този път за бягство преди много време. Беше за мен, когато може би щях да успея да го използвам. Преди само няколко месеца накарах едно съседско момче да пропълзи през шахтата. Нямаше проблем. Тръгвай…

— Ела с мен.

— Няма начин да избуташ немощния ми задник през онова тясно място. Не, няма да бягам от никого! Хайде, тръгвай…

— Морис, само след няколко секунди екип алфа-убийци ще нахлуят през тази врата. Те ще знаят, че си ми помогнал. И ще направят всичко, за да им изпееш каквото знаеш.

Морис пак се усмихна и сви рамене.

— Никога не ме е било страх от смъртта, Корт. Но мисълта да умра за нищо направо ме парализира. Ако бях получил куршум някога във Виетнам, както всички проклети приятели, които съм имал някога, тогава щеше да си е струвало. Ако бях умрял, вършейки нещо за Компанията, тогава щеше да е почетна смърт. Да де, в зависимост от това каква точно задача изпълнявам, нали се сещаш? Но да седя тук, в къщата си в Женева, да прищраквам каналите по телевизията и да чакам кога най-сетне ще си изкашлям белите дробове или на черния ми дроб ще му писне да се съпротивлява… не, в това няма нищо благородно.

— Какво искаш да ми кажеш?

— Казвам ти, че ще умра за теб, хлапе. Ти си извършил повече благородни дела, отколкото цялото Управление за последните четири години. И напълно заслужаваш някой да ти помогне, когато си в нужда.

Джентри не знаеше какво да каже, затова не каза нищо.

— Не проваляй нещата, момчето ми. Махай се оттук. Аз ще ги забавя, може дори да разкървавя някой и друг нос. Нищо не обещавам, но ще се постарая да намаля броя им… поне малко.

— Никога няма да те забравя.

Морис се усмихна и посочи с пръст нагоре.

— Ако мина през Портата и се озова в Рая, ще кажа една-две добри думи за теб на Шефа. Да видим дали няма да ти спася задника и в отвъдното.

Последва неловка прегръдка между двамата мъже, които се подготвяха психически за предстоящия екшън. Морис каза:

— Последно… Надявам се да ме запомниш с добро. Не си помисляй лоши неща за мен, ако… ако разбереш, че съм допуснал някоя и друга грешка по пътя си.

— Ти си моят герой и това никога няма да се промени.

— Благодаря ти, хлапе.

Отвън се разнесе шум от спирачките на тежка кола.

— Върви!

Джентри кимна. Стисна крехкото рамо на стареца, скочи към тавана и се хвана за решетката там. Бързо се изтегли нагоре в таванското помещение, стискайки зъби от болката в счупеното ребро и отеклата си китка. Едва успя да намести обратно панела, когато тежък ритник във вратата избута шкафа на крачка навътре в стаята.

Морис се извърна и се върна в кухнята с цялата бързина, която му позволяваха немощните му крака и болните му бели дробове. Нов удар спука вратата зад него. Той се хвана за голямата кухненска печка и дръпна маркуча за газ на няколко сантиметра. Отчаяно посегна зад печката, изпъна старото си тяло до краен предел, но не можеше да напипа каквото му трябваше. Потърси с поглед нещо в кухнята, което да му помогне.

 

 

Южноафриканците бяха командоси на служба в Националната разузнавателна агенция на страната си. Командирът на шестчленния отряд стоеше в предния двор на бялата къща, вдигнал на рамо пушката с рязана цев „Бенели“, докато останалите най-сетне се справиха с барикадата при вратата. Всички преминаха в добре отработена колона по коридорите на двуетажната къща. Разделиха се на две звена в средата на първата стая. Едното звено отиде в кухнята и завари там седнал до масата старец, сложил ръце на тила си и вперил поглед в стената, в поза на пълно примирение. Първият в колоната го свали грубо на пода и го обискира в тясната ниша за закуска. Намери пистолет в колана на стареца и го хвърли по парабола в умивалника.

— Това е антика, идиот такъв! — каза старецът, докато двама южноафриканци го вдигнаха под мишниците обратно на стола. Издърпаха го в основната стая и изчакаха идването на другите четирима, които обявиха останалата част на къщата за чиста.

Когато всички го заобиколиха, старият американец ги изгледа последователно и след като чу акцента им, констатира:

— Южноафриканци.

— Къде е Сивия? — попита командирът.

— Погледнете се, момчета — каза Морис, игнорирайки въпроса. — Трима бели и трима чернокожи. Абанос и слонова кост. Имаше време, когато белите щяха да ви съдерат задниците, чернилки, нали така?

Не последва отговор.

— Ей, бели момчета, не ви ли липсват дните на апартейда?

— Къде е Сивия? — повтори командирът.

— Аха, босът е бял. Историята не свършва, значи. Плантаторите пускат робите в голямата къща, но продължават да им заповядват. Прав ли съм?

Един от чернокожите оператори свали узито си и заби приклада му в челюстта на Морис.

— Спри! — извика командирът. — Той просто се опитва да ни забави, та неговият човек да се измъкне. Пак питам: къде е Сивия?

Морис се усмихна:

— Това е моментът, в който трябва да попитам: „Кой е той?“.

Командирът се свъси.

— А това пък е моментът, в който моят човек ти избива зъбите, защото се правиш на интересен, вместо да отговаряш.

Кимна на черния оператор, който се извисяваше над седналия старец, и прикладът пак се заби в челюстта му и отхвърли главата му назад.

— Сега, шибаняко, да опитаме пак. Къде отиде той?

Морис изплю кръв и парче от долната си устна на пода.

— Не си спомням. На моята възраст паметта започна да ми изневерява. Забравям, искам да кажа. Гадно нещо е старостта.

След няколко секунди чакане командирът изкрещя в лицето на Морис:

— Питам за последен път. Сивия беше тук. Къде е сега?

— Съжалявам, млади човече. Не се чувствам добре. Може ли да ползвам тоалетната?

Командирът се обърна към подчинения си.

— Удари го пак тоя шибаняк.

Морис побърза да обясни:

— Замина. И няма да го намерите.

Южноафриканецът се озъби на кльощавия старец.

— О, ще го намеря. Ще го намеря и ще го убия. Репутацията на Сивия е измислица.

Морис се засмя и се изкашля.

— Имаш ли някаква представа колко много мъже, изрекли същата фраза, сега почиват в чамов сандък?

— Не и аз, пич.

Морис кимна в съгласие.

— Виж, тук си прав. От теб няма да остане достатъчно, за да се напълни чамов сандък. Но не се безпокой, чувал съм, че погребалните услуги тук, в Женева, са страхотни. С малко късмет може да изровят достатъчно голямо парче от теб, за да се напълни една урна върху перваза на камината в дома на майка ти.

Южноафриканецът наклони любопитно глава.

— Какви ги дрънкаш, кукавелнико?

— Просто казвам, че бъдещето ти е безперспективно, но има и добра новина.

Южноафриканецът огледа подчинените си, за да провери дали всички разбират, че разговаря с побъркан старец.

— Добре. Каква е добрата новина?

— Безперспективното ти бъдеще няма да продължи дълго. — Морис се усмихна и зашепна молитва: искаше прошка за греховете си.

По радиостанцията се разнесе гласът на Техника. Шестимата мъже сложиха слушалките в ушите си, за да чуват по-добре.

— Наблюдател Четиридесет и три съобщава, че обектът е напуснал салон за педикюр една пряка зад къщата. Придвижва се пеша в посока запад.

Командирът на южноафриканците кимна и върна вниманието си върху Морис.

— Добрите новини нямат край, дядка. Няма да се наложи да те изтезаваме, за да научим къде отива.

Морис не вдигна поглед и продължи да шепне. Командирът сви рамене, насочи късоцевната си ловна пушка в гърдите на стареца и стреля с една ръка.

В мига, в който куршумът напусна цевта със струя от огнени пръски, южноафриканецът излетя във въздуха и се понесе гърбом в кухнята. Вратът му се счупи, а кожата по лицето и ръцете му се овъгли. Подобна бе съдбата и на останалите петима, макар че заради тясната дневна пространството им за летене бе ограничено.

Морис умря моментално от изстрела в упор.

След минути отзовалите се пожарникари щяха да разпознаят характерните следи на експлозия вследствие изтичане на голямо количество газ, вероятно вследствие на разхлабена връзка между крана в стената и голямата газова фурна. Явно ставаше дума за прискърбен, но често случващ се нещастен случай в дом на възрастен човек, което не бе изненада. Едва часове по-късно, когато пожарът бе изгасен и пяната спадна достатъчно, за може да се проникне в къщата, следователите започнаха да се чешат по тила. Седемте подгизнали и обгорени до неузнаваемост трупа не им дадоха никаква използваема информация. Но наличието в мирна Женева на такъв арсенал около всички жертви, с изключение на една, бе крайно нередно.