Марк Грейни
Сивия (25)

23.

Корт паркира буса до централната гара в Женева, „Гар де Корневан“, разположена в по-занемарената част на града. Паркирането до гари бе от буквара на занаята. Когато откриеха колата — а Корт не се съмняваше, че това ще стане съвсем скоро, — преследвачите му трябваше да се съобразят с възможността той да е скочил на първия влак, напускащ града, а това щеше да им загуби време, докато проверят закъде може да е отпътувал.

Не беше кой знае какво, но поне паркирането пред гара избягваше издайническата грешка да паркираш пред входната врата на мястото, което те интересува.

Времето беше студено, но ясно, и по широките улици на града се гонеха последните есенни листа. От гарата Корт тръгна на юг, покрай следобедните проститутки и сексмагазините в квартала на червените фенери, после по моста, пресичащ канала над огромното езеро, където го пресрещна колона от банкери и дипломати на средна възраст, запътили се към същите онези проститутки и сексмагазини, които бе оставил зад гърба си. На пет минути южно от моста широките модерни булеварди отстъпваха пред неравни калдъръмени улички и пасажи, сексмагазините постепенно преливаха в средновековни каменни стени и на място на съвремието дойдоха древните живописни сгради на Стария град.

Джентри направи справка с туристическа карта, окачена на стената във фоайето на един хотел, като скри ожулената си и отекла лява китка от двамата японски туристи, стоящи до него, след което се върна на мразовитата улица. Една-две минути катерене по тясна уличка го изведоха до площада пред катедралата „Сан Пиер“. Решили да се възползват от съботния следобед туристи бяха насочили глави, камери и очи към впечатляващата хилядолетна фасада на катедралата. Корт мина зад може би над двайсетте такива любители на гледки и незабелязано се мушна в една странична уличка южно от църквата. Отляво се издигаше двуметрова бяла стена с голяма желязна врата в средата. Когато мина покрай вратата, той надникна вътре. Видя бяла къща с малка предна градинка и два големи кестена от двете страни на тясната алея, водеща до предната врата. Дърветата се бореха за светлина в сянката на издигащата се грамада на „Сан Пиер“. Корт мина по застланата с чакъл алея, започваща от тясната уличка, и влезе в тесен тунел, който го отведе до задната стена на бялата къща.

Тук стената вече се издигаше на височина два етажа. От двете й страни имаше модерни сгради: жилищен блок със салон за педикюр от едната страна, забавачница от другата. Неколцина туристи лениво вървяха към тясна пазарна уличка надолу по склона.

Джентри веднага забеляза наблюдателя: привлекателна жена с дълга сплетена на плитка руса коса седеше до масичка за пикник на малка детска площадка до пазарната уличка. Корт — бе на двайсетина метра от нея — видя, че погледът й не изпуска бялата къща отдясно на него.

Обърна се и зави към бялата стена на бялата къща. Тук в стената имаше железен парапет в помощ на пешеходците, решили да използват стръмния пасаж. Корт стъпи върху парапета и се покатери върху стената. Прехвърли през нея единия си крак, после другия, и се пусна така, че тежестта му да се поеме от здравия му ляв крак.

Въпреки взетите мерки болката бе неописуема.

Щом се озова в малката градинка, забеляза охранителната система зад прозореца. Знаеше как да преодолява подобни контрамерки, но тази система му се стори твърде сложна — изискваха се електрическа схема, инструменти и време.

Наведе се, за да мине под прозореца, и се изправи пред странична врата. Извади беретата, която беше взел от перона от трупа на убит швейцарски полицай малко преди да избяга от полесражението. Без да я насочва, опита страничната врата.

Беше отключена.

Влезе в коридор и стигна по него до добре обзаведена кухня. Осветлението беше изгасено, но от съседната стая се чуваше звукът на работещ телевизор. Светещият екран се отразяваше от огледало в коридора от двете страни на вратата за кухнята и Корт се възползва от светлината, за да се ориентира.

Видя на кухненския плот пистолет — огромен, 45-и калибър, модел от 1911 година.

Американско оръжие.

Мина предпазливо през дългата кухня. Взе пистолета и го пъхна под колана на кръста си. Отеклата му китка възнагради извиването на ръката му с прорязваща болка чак до лакътя.

Излезе в коридора вече по-уверен, изправи рамене и влезе в просторната дневна.

Първото, което видя, бе голям плазмен телевизор, окачен на стената над камина, в която пукаха борови цепеници.

На кожения диван с гръб към него седеше мъж. Други хора не се виждаха. Мъжът не откъсваше поглед от телевизора. По телевизора говореха на френски, но картината му бе позната. Преди по-малко от два часа бе стоял на същия влаков перон. Бе говорил с младия полицай, който сега лежеше мъртъв по очи на заснежения цимент и тъкмо покриваха тялото му с жълто платнище.

Корт прибра пистолета в кобура. Да, изглежда, тук нямаше други хора.

— Здравей, Морис.

Мъжът стана и се обърна. Беше блед и сбръчкан, над седемдесетте и видимо болен. Дори присъствието на Джентри в жилището му да го бе изненадало, той не го издаде.

— Здрасти, Корт.

— Не си губи времето да се оглеждаш — каза Корт. — Пистолетът ти е у мен.

Морис се усмихна.

— Не, у теб е един от пистолетите ми. — Извади изпод ризата си малък револвер и го насочи в гърдите на Джентри. — Този например не е у теб.

— Никога не съм смятал, че си параноик. Някога не беше толкова предпазлив.

— Въпреки това трябваше да продължиш да ме държиш на мушка, докато не се убедиш, че не съм въоръжен.

— Очевидно.

Старецът се поколеба за миг, но оръжието в ръката му не трепна.

— По дяволите, момче. Не съм ли те научил?

— Очевидно не — отговори Джентри.

— Изглеждаш ужасно.

— Преживях два тежки дни.

— Виждал съм те след тежки дни. Но никога не си изглеждал толкова зле.

Корт сви рамене.

— Вече не съм момче.

Старецът го изгледа продължително, после каза:

— Никога не си бил.

Морис извъртя револвера в ръката си и го хвърли изотдолу към Корт. Той го улови във въздуха и го огледа.

— Трийсет и осми, полицейски, с къса цев. Другият е от 1911-а. Знаеш ли, Морис, няма закон, който да казва, че ако си стар, трябва да използваш допотопно оръжие.

— Дрън-дрън. Бира?

Джентри хвърли револвера на дивана.

— Повече от всички друго на света.

След две минути Корт седеше на кухненския плот. Притискаше голям пакет замръзнали боровинки към лявата си китка. Студът изгаряше кожата му, но намаляваше отока. Вече можеше да движи пръстите си, следователно ръката му можеше да функционира, макар и зле.

Домакинът му се казваше Морис — просто Морис. Корт не знаеше истинското му име, но беше сигурен, че не е Морис. Беше стар кадър на Компанията и негов основен инструктор в тренировъчния център на Програмата за подготовка на автономно действащи агенти към Отдела за специални операции в Харви Пойнт, Северна Каролина. Корт знаеше само откъслечни неща за този човек и неговата история. Знаеше например че е натрупал опит във Виетнам, извършвал е убийства на зададени мишени в рамките на „Програма Феникс“ и че по време на Студената война е прекарал двайсет години като шпионин в Москва и Берлин.

Беше демобилизиран от години и бе работил в ЦРУ като инструктор, когато му бяха предали 20-годишен затворник, излежавал присъда за убийство. В класната стая, сглобена от готови алуминиеви модули с изглед към Атлантическия океан, бе пристъпил едновременно тих и наперен младеж, невъзможно незрял, но несъмнено природно интелигентен, дисциплиниран и амбициозен. Морис го бе обърнал наопаки за по-малко от две години и бе обявил пред началството, че този младеж е най-добрият диамант, който някога е шлифовал.

Това беше преди четиринайсет години и оттогава пътищата им се бяха пресичали съвсем рядко. Морис не бе устоял на изкушението да се върне в играта след 11 септември, както бяха постъпили повечето имащи хъс пенсионирани специалисти от най-високо ниво. Поради възрастта и здравословните му проблеми го бяха командировали в Женева, за да работи във финансовия сектор на управление „Тайни служби“ на ЦРУ. Дълбокото му познаване на механизмите на швейцарското банкиране и личните връзки с швейцарски банкери, създадени благодарение на четиридесет години използване в операциите на номерирани сметки за кухи компании на ЦРУ, го правеха незаменим касиер на агенти и за операции по целия свят.

Работата беше лесна — чиста в сравнение с нещата, които бе вършил на младини, — но не без опасности и не безконфликтна. Малко след прокуждането на Корт от Компанията началството бе нарочило самия Морис за злоупотреба със средства — нещо, в което Корт не искаше да повярва и за секунда.

Както и да е, от Лангли бяха разпространили новината, че Морис вече е пенсиониран и напълно извън играта. Корт не бе сигурен дали наистина е така и нямаше как да е сто процента уверен, че Морис няма да се обърне срещу него, което обясняваше първоначалната предпазливост на ученика спрямо учителя.

 

 

Морис подаде на Джентри бутилка френска бира, така че той пусна пакета замръзнали боровинки в скута си. Щипещият студ бе притъпил болката.

— Лошо ли си ранен? — попита старецът.

— Не бих казал.

— Винаги си бил корав пич.

— Научих се от най-добрите да не хленча. Този номер никога не минаваше пред теб.

— Не съм те виждал от шест години. В Кипър ли беше?

— Да.

— Забеляза ли наблюдателя навън?

— Да, момичето с плитката.

— Браво, момчето ми. Тя е доста добра, облечена като туристка. Тук, в Стария град, имаме доста туристи. Мразя туристите.

— Транзитни лица.

— Именно. Направи си услуга, Корт. Ако доживееш до пенсиониране, премести се някъде, където никога не стъпва крак на проклети туристи.

— Разбрах.

Морис се изкашля. Прочисти гърло.

— Говорят се някои неща… Засега без връзка, просто се подхвърлят в нета и чакат някой да свърже точките. Прага, Будапеща, а тази сутрин и до австрийската граница. Знаех, че става нещо голямо, но не предполагах, че познавам някой от играчите, преди днес към единайсет и половина да ми пратят наблюдател пред къщата. Около час след появата й всички местни станции започнаха да излъчват новините за престрелка северно от Лозана. И в този момент разбрах, че идваш насам.

— Как разбра, че съм точно аз?

— Свързах точките. Отказващ да умре преследван. Който при това сее смърт и унищожение след себе си. А когато труповете започнаха да се приближават, си казах: „Корт пристига“.

— Ето ме — потвърди Корт без емоция, гледаше бутилката в ръката си.

— Кажи ми, че не си застрелял бедните ченгета.

— Познаваш ме. Не бих убил полицай.

— Познавах те. Хората се променят.

— Аз не съм се променил. Полицията ме бе задържала, когато се появи черният отряд. Опитах се да ги убедя, че вече не съм големият им проблем. Но те не искаха да ме чуят.

— Много хора искат смъртта ти, Корт.

— Е, и ти не си най-популярната личност, Морис. Нали ЦРУ те похарчи и теб.

— Но срещу мен няма директива „Застреляй при срещане“. Ти си онзи, когото се постараха да прецакат тотално.

— И все пак… теб те натопиха доста гадно, Морис. Ти беше един от честните. Трябваше поне да не опетняват репутацията ти.

Морис не каза нищо.

— С какво се занимаваш сега? — поинтересува се Корт.

— Финанси. Работя в частния сектор. Край на шпионските дивотии.

Корт огледа луксозната обстановка.

— Явно се справяш доста добре.

— Пари при пари отиват, не си ли го чувал?

Корт долови в гласа му оправдателна нотка.

— Помниш ли един тип от Лангли… Лойд се казва.

— Разбира се. Елегантно облечено педерастче, завършил право в Лондон. Кингс Колидж, мисля. Набута се в една финансова операция, която провеждах на Кайманите малко преди да ме изритат. Умен, но гадняр.

— Той е в центъра на всичко, което ни е на главата сега.

— Сериозно? Тогава беше под трийсет. Сега трябва да е около трийсет и две. Чух, че напуснал Лангли преди година.

— Какво става с добрите хора? — риторично попита Корт.

— Преди 11 септември бяхме кошница с няколко развалени ябълки. След 11 септември станахме овощна градина. Сега можеш да пълниш кошниците с изгнили ябълки. Същия боклук, но в различен мащаб. Не се изненадвам.

Помълчаха, всеки напълно отпуснат в компанията на другия, сякаш бяха свикнали да прекарват съботните си следобеди заедно. Морис се разкашля и кашлицата му се превърна в задавено храчене.

Когато пристъпът отшумя, Джентри попита:

— Какво ти е?

Морис погледна встрани, после каза безстрастно:

— Дробовете ми — белите и черния… избери по желание.

— Зле ли е?

— Добрата новина е, че може да не умра от рак на белите дробове, защото черният дроб ще ме довърши първи. От друга страна, могат да ме погребат с работещ черен, защото ракът е изчакал твърде дълго. Пушене и пиене от петдесет, че и повече години.

— Съжалявам.

— Недей. Ако можех да повторя, нямаше да променя нищо. — Морис се изсмя и това доведе до нов пристъп.

— Колко ти остава?

— А… има един стар лаф на Хени Йънгман: „Докторът ми казва, че ми оставали шест месеца живот. Казвам му, че не мога да му платя. Той казва, че ще ми отпусне още шест месеца“. — Смехът на Морис премина в свистене и мощно изхрачване.

— Шест месеца, значи?

— Така ми казаха… преди седем.

— Не им плащай — опита да се пошегува Корт. Не беше лесно да разменя шеги с ментора си по повод предстоящата му смърт.

— Но да се върнем на теб. В какво си се забъркал?

— Свързано е със задача, която изпълних миналата седмица. Предполагам, нервирал съм някого.

— Онзи… цветнокожия в Сирия? Али Баба или както му беше името. Ти си бил, значи.

— Абубакер — поправи го Корт, но нито потвърди, нито отрече участието си.

Морис сви рамене.

— Той заслужаваше да си отиде. Следях кариерата ти в частния сектор. Всичките ти операции бяха черно върху бяло. Не безукорно изпълнено, но винаги етични.

— Кажи го на Лойд.

— Доста хора казват, че и онова в Киев е било твоя работа.

— Така се говори.

— Е?

Телефонът на Морис иззвъня. Старецът протегна тънката си като тръстиково стебло ръка до апарата на стената и отговори. Сивите му очи се разшириха леко и той вдигна поглед към младия си гост.

— За теб е.