Марк Грейни
Сивия (24)

22.

Никой не бе предупредил беларусите в Шато Лоран за хеликоптера. Това съответно доведе до истинска суматоха, когато над гората на юг се показа един „Сикорски S76“, наклони остро и кацна на хеликоптерната площадка до застлания с чакъл паркинг.

На горния етаж Лойд бе информиран за предстоящото пристигане на хеликоптера от Париж. Седеше в контролната зала и слушаше вихрушката от винтовете на летателната машина да се блъска в прозорците пред него. Беше изпратил Техника да обядва на втория етаж и бе избутал креслото със завързания в него сър Доналд в банята.

Така че сега Лойд седеше сам и гледаше каменната стена пред себе си.

След три минути вратата зад него се отвори, но Лойд не се обърна към нея веднага.

— Лойд…? Лойд!

Американецът бавно се завъртя със стола си към новия гост. Ригел бе едър блондин, висок почти два метра. Започващата му да посребрява коса бе сресана идеално, веждите му бяха космати и руси. Беше със спортно велурено сако, ризата му бе с разкопчана яка. Беше двайсетина години по-възрастен от Лойд, но не бе допуснал тялото му да омекне, а мощният му глас и сърдитото му изражение подсказаха на Лойд, че предстоящият следобед ще е труден и опъващ нервите.

Лойд не стана.

— Господин Ригел… добре дошли в Шато Лоран.

Ригел обаче беше ядосан.

— Не ти ли мина през ума да споменеш на охраната си, че пристигам? Трима беларуси ми казаха, че едва са се сдържали да не започнат да стрелят по хеликоптера.

— Щеше да е печално недоразумение.

Ригел изглеждаше готов да продължи спора, но се отказа.

— Къде е представителят на Абубакер?

— Господин Феликс е долу. Настанихме го в стая до библиотеката. Казах му, че ще му се обадя, ако има новини.

— Чул си, предполагам, че Джентри пак се е изплъзнал.

— Чух.

— Но сме покрили Женева. Появи ли се там, наш е.

— Продължаваш да ми казваш едно и също.

— Може и да не сме успели да го застреляме на улицата с един точен изстрел, но го изтощаваме непрекъснато. В един момент, и то не след дълго, той ще изчерпи оръжията, мунициите, пътищата за бягство, времето и кръвта си.

— Надявам се да си прав. Защото аз изчерпвам заложниците си.

Ригел седна на стола на Техника.

— Както ти казах по телефона, докато пътувах за насам, Марк Лоран ми нареди да дойда тук, за да съм на разположение за консултации на място. И не ме гледай така. Искам да съм тук толкова, колкото го искаш и ти. Шибаната каша, която ти не само забърка, а и продължаваш да усложняваш, няма да помогне на кариерата ми, както и да завърши. Така че аз съм само чистачът — онзи, който трябва да се погрижи тази ужасна ситуация да не се скапе още повече. Когато Лоран чу, че имаме заложник, застрелян от охраната… ами просто ми каза: „Курт, иди там и направи каквото трябва да направиш“.

Отговорът на Лойд бе с едва доловим сарказъм:

— Мосю Лоран не е нужно да се безпокои. Съмнявам се, че това ще се повтори. Други татковци тук няма да умрат.

— Къде е сега семейството на Фицрой?

— Заключени са в стая на втория етаж.

— Знаят ли за случилото се?

— Децата не. Майката — да.

— Тя как го прие?

— Един от моите хора й инжектира достатъчно успокоително, за да миряса поне за малко.

Ригел само кимна, после попита:

— А сър Доналд?

Лойд кимна към вратата на банята.

— Там.

— Как се стигна до застрелването?

Лойд сви рамене. Изглеждаше така, сякаш цялата операция му бе станала безразлична.

— Една от пиклите се опитала да избяга. Снайперистът на покрива я забелязал и съобщил по радиото долу. Тогава бях зает и радиостанцията ми бе изключена. Когато охраната тръгнала след нея, Фил побеснял, защото вероятно решил, че ще й направят нещо лошо. Разблъскал двама въоръжени беларуси в коридора, изскочил през задната врата и хукнал да прибере дъщеря си.

— И?

— И снайперистът му теглил куршума.

Ригел погледна през прозореца.

— Нещастникът просто се е опитвал да защити семейството си. Щял е да я върне, абсурдно е да е намислил да бяга. Кой баща би изоставил децата си?

— Предполагам, че снайперистът не е семеен.

— Сър Доналд знае ли?

— Да, казах му.

— Как го прие?

— Без никакви емоции. Просто седеше на стола.

— Добре, ще говоря с него и ще се опитам да му обясня, че е било нещастен случай.

— Дано успееш.

— Защо не си починеш малко, Лойд? Изглеждаш ужасно.

Лойд стана. Ригел забеляза кръвта по ризата му, но не коментира.

— Продължавам аз да командвам — отбеляза Лойд.

Курт Ригел поклати глава.

— Както кажеш. Нямам никакво желание да поемам отговорност за тази катастрофа повече от абсолютно необходимото. Тук съм само за да те консултирам. И може би да предложа нещо полезно… Като например да не изпускаш от поглед осемгодишни момиченца, да не застрелваш заложници и да не пропускаш да предупредиш охраната си, че ще каца хеликоптер на своите. Ей такива дреболии.

Лойд тръгна към стълбището за кухнята, без да каже нито дума.

Ригел мина през стаята и отвори вратата, зад която Лойд бе казал, че се намира сър Доналд. Изненада се от голямата облицована с керамични плочки баня. Фицрой седеше на стол в средата на осветеното с имитация на свещи помещение. Вдигна поглед към Ригел. Очите му бяха кървясали. Главата, ръцете и глезените му бяха здраво хванати за стола с железни вериги, ризата му бе хвърлена нарязана на ленти на пода до него, а самият той бе само по окървавен потник. Лицето му бе смазано от бой, а по разкъсаните му панталони се виждаха кървави петна. Курт Ригел ги взе за дупки от пробождане.

— Scheisse — прошепна Ригел. Подаде глава в коридора и извика двамата шотландци на пост до стълбището. — Свалете оковите на затворника веднага и го почистете. Бинтовайте краката му. И му намерете чисти дрехи. Действайте!

След петнайсет минути Ригел седеше на табуретка до легло с балдахин в главната спалня на втория етаж. Сър Доналд лежеше на леглото и го гледаше безмълвно. Англичанинът бе почистен и с чисти дрехи. На лявото му слепоочие имаше лепенка, където удар бе разкъсал кожата му. Синините по брадичката и под очите не бяха заслужили внимание.

Фицрой бе отказал предложеното му кафе с поклащане на глава. Погледът му беше зъл.

Накрая Ригел прекъсна двубоя с погледи.

— Сър Доналд… Казвам се Курт Ригел. Първо ми позволете да ви се извиня за начина, по който са се отнесли с вас. Нямах никаква представа, че Лойд ще… Добре, за това просто няма подходящо извинение. Аз поемем отговорността и аз ще оправя нещата.

Фицрой не каза нищо, а погледът му не показа, че е готов по някакъв начин да одобри промяната в отношението към него.

— Наредих да ви донесат храна и вода. Може би ще желаете нещо по-силно? Бренди например? Вие, англичаните, цените следобедната напитка. Прав ли съм?

Възрастният затворник продължаваше да не реагира словесно.

— Така-а… най-искрените ми съболезнования за сина ви. Нищо, което бих казал или направил, не би могло да…

— Тогава изобщо не опитвай, по дяволите! — Гласът на Дон беше дрезгав.

— Разбирам. Просто исках да знаете, че… че никой не е искал това да се случи. И отново… няма извинение. Трябваше да съм тук от самото начало. Веднага щом научих за случилото се потеглих за насам. Вашият син е постъпил така, както би постъпил всеки баща. Не е трябвало да го застрелят. — И повтори: — Направил е онова, което всеки баща би направил в подобни обстоятелства.

Фицрой като че ли обмисли казаното, но не отговори.

— От сега нататък ще наблюдавам как се грижат за вас и за вашето семейство. Господин Лойд ще координира откриването и неутрализирането на Сивия. Аз ще поема и ръководството на охраната, за да имаме някаква готовност за крайно невероятната възможност господин Джентри да премине през ловците, които сме подготвили да го пресрещнат.

— Той ще дойде съвсем скоро, германче.

Ригел се усмихна криво и стана.

— Той успя да неутрализира албанците, индонезийците, венецуелците, а либийците дадоха една случайна жертва по време на изплъзването му от тях. Това означава, че е успял напълно да унищожи три екипа убийци и да намали донякъде числеността на четвърти. И все пак остават още девет екипа между него и нас. Плюс, грубо казано, стотина тротоарни артисти, които интензивно го издирват. Плюс четиринайсет души ешелонирана охрана около шатото. Плюс техник тук, който дежури на телефоните и следи за познатите на Джентри по вероятните му маршрути. Говори се, че е ранен. Със сигурност е изморен. Ресурсите му свършват.

— Ще дойде — каза Фицрой.

Германецът се усмихна сговорчиво.

— Е, ще видим. — После очите му се присвиха. — Сър Доналд, вие сте професионалист. Убеден съм, че разбирате ситуацията, в която сте поставен. Няма да оскърбявам интелигентността ви с приказки, че ще ви освободим, когато проблемът със Сивия намери решение. Разбирате отлично, както го знам и аз, че няма начин да ви освободим. Не искам да звуча мелодраматично, но… както казват във филмите, просто знаете прекалено много. Така че няма да се случи. Каквато и да бъде съдбата на Джентри и каквото и да се случи с лагоския договор, вие няма да напуснете Шато Лоран жив. Знаете го, нали? Радвам се, че го прочетох в погледа ви… Но мога да ви обещая нещо като между двама професионалисти. Близначките и снаха ви няма да пострадат. Те вече преживяха достатъчно стрес. Просто се налага да ги задържим тук до пристигането на господин Джентри. След това са свободни. Ако Сивия не влезе в контакт с други, не доведе полиция или армията в малкото ни шато тук, за жената и дъщерите й няма да има опасност, независимо дали президентът Абубакер ще подпише договора, или не… И ви обещавам още, че спрямо вас няма да има повече унижения от страна на господин Лойд.

Фицрой кимна и повдигна брадичка.

— Искам тялото на сина ми да не бъде осквернявано.

— Това се подразбира. Ще се погрижа да докарат достоен за него ковчег. Ще пренесем Филип обратно във Великобритания с хеликоптер. Той ще бъде доставен според указанията на неговата вдовица веднага щом тя се прибере в дома си.

Фицрой бавно кимна.

— Ако направиш това и удържиш на думата си момичетата да не попаднат под кръстосан огън, когато Сивия се появи тази нощ, аз ще съм ти задължен и няма да създавам проблеми за мисията ти.

„Когато Сивия се появи тази нощ“. Ригел се пребори успешно с усмивката си.

— Имате джентълменската ми дума. Има ли нещо друго, което да направя за вас до започване на битката за замъка? — Не успя да се пребори с лекото саркастично убождане.

— Много бих искал да поговоря с Клеър, ако е възможно. Тя има склонност към пристъпи на безпокойство. Не бих искал да си представям какви мисли й се въртят в главичката. Просто искам да си поговорим като дядо с внучка… насаме.

— Клеър е едната от близначките, предполагам? Сигурен съм, че мога да го уредя.

— Би било прекрасно, благодаря.

 

 

След десет минути Ригел стоеше срещу Лойд в кухнята. Двамата пиеха кафе, без да забелязват сандвичите на плато върху големия гранитен остров пред тях.

— Защо си изтезавал Фицрой?

— Не гледаше сериозно на ситуацията.

— Ти си ненормален, Лойд. Предполагам, че лудостта ти е била официално диагностицирана… може би в ранното ти детство, но си успял някак да прикриеш това дребно психическо отклонение от ЦРУ и Марк Лоран.

— Приеми го както искаш, Ригел.

— Остави Фицрой на мира.

— Ти май имаш по-голям проблем от мен, Курт. Трябва ни ресурс в Швейцария да оправим кашата, в която ни натопи Сивия.

— В смисъл…?

— Техника току-що се чу с наблюдател в Лозана. Той съобщи, че двама от венецуелските оператори са заловени живи от швейцарците. Нужни са ни гаранции, че няма да проговорят.

— И искаш да бъдат убити?

— Как иначе можем да сме сигурни, че ще мълчат? Ригел сви рамене.

— Без ЛоранГруп венецуелският петрол секва да тече. Без ЛоранГруп петролът, който са подготвили за експорт, няма да пресече морето до рафинериите. Чавес се нуждае от нас в същата степен, в която ние се нуждаем от него. Шепа стрелци, неспособни да успеят в мисията си или да умрат опитвайки, няма да застрашат добрите ни отношения с този безумец. Ще се обадя на директора на Общото разузнавателно бюро и ще му кажа, че въпреки провала им ще му преведа утешителна награда за усилията, ако се погрижи устите им да останат затворени. Когато швейцарците разрешат на служителите на венецуелското посолство да се срещнат в затвора с двамата оцелели, не се съмнявам, че те ще бъдат подробно запознати какво ще се случи с техните роднини и близки, ако не поемат вината за операцията. Дори един намек пред полицията за наемането от една известна многонационална компания на услугите на няколко разузнавателни агенции на страни от Третия свят с цел убийството на човек, който пресича Европа и… ами, съпругите, децата, родителите, братята, сестрите и съседите на тези двама ще свършат във венецуелската версия на Гулаг.

Лойд бе видимо впечатлен.

— Това, предполагам, е една от причините да не използваш наемници?

— Наемниците не са отговорни пред никого освен пред себе си. Предпочитам да работя с хора, податливи на повече начини на въздействие, отколкото аз лично мога да манипулирам.

Лойд кимна.

— Значи сега остава само да намерим Джентри.

— Имаме ресурси на ЛоранГруп на всяка пряка в Женева, на всеки адрес на негов познат, пред всяка болница. Техника контролира телефони и подслушва полицейските честоти. Южноафриканците са в центъра на града, готови за предислокация. Ако някой от наблюдателите ми зърне Сивия, отрядът ще го удари до петнайсет минути.

 

 

Фицрой не бе ял, но бе ударил две брендита и бе пил малко бутилирана вода. „Обработката“ на Лойд го бе поразклатила, но не го бе пречупила. Боденето с нож в бедрата, шамарите по главата… това бяха само действия, породени от отчаяние, нищо повече.

Като млад офицер от разузнаването, командирован в Ълстър през 70-те, веднъж Дон се бе оказал отвлечен на стоянка за такси от група закачулени провоси^[1]. Бяха го откарали в някакъв склад и бяха загубили деветдесет минути от времето си да го налагат с метална тръба. Когато бързо реагиралите командоси на специалните въздушни сили се бяха спуснали на въжета от хеликоптера, бяха убили в престрелката трима от петимата ирландци, а останалите двама бяха екзекутирали до стената на склада, 26-годишният шпионин се бе отървал с шест счупени ребра и трайно увредено ляво око.

Това, което Лойд бе направил с него, не можеше да се сравнява с другото. Американецът бе имал стръвта, но не и таланта да причинява болка. Деменция и безпокойство, породено от отчаянието на ситуацията, в съотношение 1:2. По време на преживяното дотук Фицрой бе стигнал до заключението, че може би само Джентри е по-застрашен от младия Лойд. Фицрой предполагаше, че Лоран най-вероятно ще нареди на Ригел да убие американския адвокат, ако до утре 8:00 сутринта президентът Джулиъс Абубакер не е подписал договора.

Сър Доналд гледаше на себе си като на пребит, но не и смазан. И имаше свой план — смяташе да използва ума си, уменията си в занаята и дългия си жизнен опит в манипулиране на хората около себе си за постигане на онова, което не можеше да постигне сам. Макар и прикован към легло, сър Доналд Фицрой замисляше жестоко отмъщение на дръзналите да застрашат лично него, семейство му и най-добрия му убиец.

Вратата на голямата спалня бавно се отвори. Фицрой доизпи последната капка бренди в чашата си и побърза да я остави на нощната масичка до себе си.

Клеър влезе бавно и неуверено. После видя дядо си и изтича през стаята до него. Прегърна го през дебелия врат.

— Здрасти, миличка. Как си?

— Добре съм, дядо. Но ти си ранен!

— Спънах се по стълбите, миличка. Ще ми мине. Как е сестра ти?

— Добре е. На нея й харесва тук.

— А на теб не ти ли харесва?

— Не… страх ме е.

— От какво те е страх?

— От всички тези мъже. Държат се лошо с нас. Държат се лошо и с мама и тате.

— А ти държиш ли се добре?

— Да, дядо.

— Браво, моето момиче. — Фицрой погледна за момент през прозореца. После каза: — Клеър, миличка, искам да си поиграем на една малка игра. Какво ще кажеш?

— Игра?

— Да. Един от мъжете тук ни… наблюдава. Пристигна с хеликоптер тази сутрин. Чух колегите му да го наричат Лиъри. Ирландец. Сещаш ли се за кого говоря?

— С червената коса?

— Точно така.

— Да, дядо. Той седи на стол долу на стълбите.

— Така ли? Добре, Клеър… видях, че той носи телефона си в джоба на синьото си яке. Не мисля, че облича якето си, когато е вътре. То сигурно е в някакъв гардероб или на пода, или е хвърлено на някой от диваните долу. Та си мисля… защо да не се позабавляваме с господин Червенокоско, ако ти можеш като котенце да се промъкнеш и да измъкнеш телефона от джоба му. Мислиш ли, че ще можеш да го направиш?

— Якето му виси на закачалката. Видях и телефона му. Може би ще мога да го извадя, когато той влезе в кухнята за чай.

— Точно така, момичето ми. Опитай се да го направиш за дядо Доналд. След като му го вземеш, искам да го скриеш в джоба си или под пуловера си, а после кажи на пазачите, че искаш да дойдеш да ме видиш.

— Ами ако не ми позволят?

— Можеш да им кажеш, че си Кейт. Можеш ли да се престориш на нея? Кажи им, че сестра ти вече е говорила с мен и не е честно да не ме видиш и ти.

— Но аз не приличам на Кейт, дядо!

— Повярвай ми, миличка, за тези хора вие изглеждате еднакви. Само се преоблечи, кажи им, че си Кейт и че искаш да си поговориш със стария си дядо.

— Добре. Ще се опитам да открадна телефона и да ти го донеса.

— Това не е кражба, а само игра, момичето ми.

— Не, не е никаква игра. Аз не съм малка. Знам какво става.

— Разбира се, че знаеш. Но не се безпокой, всичко ще е наред.

— Къде е тате?

Фицрой направи микроскопична пауза, без да променя изражението си. Бе лъгал агентите си вече почти половин век. Не беше кой знае какво да излъже и внучка си.

— В Лондон е, миличка. И вие скоро ще се приберете там. Бягай сега, но внимавай.