Марк Грейни
Сивия (23)

21.

Клеър Фицрой седеше на леглото и гледаше през прозореца към моравата и гъстата гора отвъд нея. Небето бе унило и сиво от предния следобед, когато бяха дошли в шатото, но сутринта ниската облачна покривка бе започнала да се разкъсва и сега тя можеше да вижда много надалече.

Обядът й беше до нея, но не го бе докосвала. Сестра й бе долу в кухнята с мама и тате и при хората с кожени палта, които следваха баща й навсякъде, но на Клеър бяха разрешили да не се храни с останалите — беше казала на родителите си, че я боли коремчето, и бе поискала да се качи в стаята си.

Това с коремчето си беше самата истина. Причината обаче бе безпокойството, загнездило се дълбоко в нея вече от цяло денонощие. Странното им извеждане от училище, тревожните лица на мама и тате, спорът по телефона между тате и дядо, пристигането на всички тези въоръжени мъже и накрая пътуването с големите черни коли до замъка в провинцията.

Нещо навън привлече вниманието й. Тя се наведе към прозореца и се взря. После възбудено се изправи. Виждаше в далечината камбанарии. Познаваше тези камбанарии! Те бяха на огромната катедрала „Нотр Дам“ в Байо, а тя знаеше, че в Байо има полицейски участък. Той беше до голямото водно колело, където веднъж тате ги бе водил с Кейт. Още помнеше как миналото лято полицаи с красиви униформи им се бяха усмихвали.

Ако можеше да се измъкне от къщата, може би можеше да изтича през обширната задна поляна до ябълковата градина, да мине през нея и да стигне до Байо в далечината. А там… там вече щеше да намери участъка и щеше да им разкаже какво става тук. Те щяха да дойдат и да помогнат и щяха да накарат мъжете с кожените палта, говорещи на онзи грозен език, да ги пуснат.

Мама и тате щяха да са щастливи.

Вярно, беше далече, но тя бе сигурна, че може да го направи — нали все пак беше най-бързата в класа. Щеше да се измъкне до избата и през малкото отворено прозорче, откъдето бе избягала снощи котката, която бяха подгонили.

Твърдо решена, осемгодишната Клеър Фицрой си закопча палтото, сложи си ръкавиците с един пръст и открехна вратата на спалнята. Излезе в дългия полутъмен коридор и веднага чу гласове по стълбището, но те идеха отгоре. Заслиза, като стъпваше внимателно, за да не изскърца някое стъпало.

Внезапно над нея някой извика. Това я закова на място и тя вдигна поглед нагоре. Викът се повтори… като че ли идеше от третия етаж. Клеър започна отново да слиза, но пак вдигна поглед нагоре и чу ниско гърлено стенание.

Беше дядо Доналд. Ридаеше ли?

Това я накара вече бързо да слезе на първия етаж, като подмина кухнята и трапезарията, защото в момента там бяха родителите и сестра й. Ако я видеха, баща й щеше да се ядоса и щеше да й нареди да се върне в стаята си.

Коридорът завиваше надясно към каменното стълбище за избата. Клеър вървеше бързо, като се стараеше да не вдига издайнически шум.

Зави и едва не се блъсна в гърба на огромен охранител.

Закова се на място. Мъжът бе с кафяво поло и отзад тя можеше да забележи черния ремък на висящата на гърдите му пушка. На колана му бяха закачени пистолет и радио. Той патрулираше по коридора, но беше с гръб към нея и вървеше абсолютно безшумно.

Малката Клеър не посмя да се обърне и да избяга. Остана на място, притихнала в коридора зад него. Мъжът вървеше бавно. Отдалечи се на метър… после на три… после на пет.

Отвори една врата отляво. От разходките със сестра си предната вечер Клеър знаеше, че зад вратата има баня.

Мъжът влезе в банята и затвори вратата.

Тя чу зад гърба си гласове на няколко души. Бързо мина покрай вратата на банята и заслиза по каменните стъпала.

След минута промуши малкото си тяло през прозорчето и се измъкна на задната ливада. Сниши се, огледа се и видя някакъв мъж да води голямо куче на каишка. Също като онзи в коридора и той вървеше в обратната на нея посока. Клеър се вгледа покрай белия каменен фонтан и ябълките към линията на хоризонта.

И… да… там бяха — камбанариите на катедралата в Байо.

Ново оглеждане и този път тръгна. Надигна се и се затича с цялата скорост, на която бяха способни малките й крачета. Беше студено и дъхът й излизаше на пара.

Мина на бегом покрай фонтана, стигна до другата страна и затича както никога не бе тичала през живота си.

Тичаше по зелената трева на идеално окосената морава, без да обръща внимание на щипещия въздух и болката в краката си. Стигнеше ли до ябълковата градина, лошите чичковци нямаше да я хванат. Трябваше да се добере до камбанариите и да намери полицейския участък. Трябваше да каже на някого какво става в шатото. Трябваше да спаси семейството им.

Оставаха й метри до началото на овощната градина и буквално усещаше аромата на сладките ябълки, когато откъм моравата зад нея се разнесе изстрел, ехото отекна от дърветата, тя се препъна, превъртя се презглава и падна в шубраците.

— Какво беше това, по дяволите? — кресна изненадано Лойд, не че не можеше да разпознае звука от изстрел. Подаде глава навън от командния център. Постовият в края на коридора явно също бе в неведение.

Лойд изтича покрай него надолу по стълбите. Беше съблякъл сакото си, вратовръзката му бе разхлабена, а яката му широко разкопчана. Ръкавите на ризата му бяха навити, а мишниците, лицето и косата му бяха плувнали в пот. По ризата му, където бе разтрил прясна рана, имаше следи от пот и кръв.

На втория етаж едва не се сблъска с беларусина, който се качваше да го вземе.

— Какво стана? Кой стреля? — попита Лойд.

— Моля побърза!

Лойд го последва до първия етаж. Там, в дневната, някой пищеше. Беше Елиз, гласът й се разнасяше откъм кухнята. Мъжете от Минск й крещяха нещо. Появи се г-н Феликс, попита Лойд какво става и бе сгълчан да се върне в библиотеката. Лойд понечи да влезе в кухнята, но охранителят, който до момента вървеше пред него, се обърна и го хвана за ръката. Каза му нещо, но английският му бе неразбираем. Лойд го последва навън през задната врата.

В първия момент американският адвокат не забеляза нищо особено — виждаше само белия фонтан, зелената ливада, ябълковата градина и сивото небе. Двамата заобиколиха фонтана и стигнаха до трима беларуси и куче, които бяха надвесени над нещо в тревата.

— Джентри? — Лойд не можеше да повярва. Как бе възможно толкова бързо да е…

Водачът на кучето отстъпи встрани и това позволи на Лойд да види кой лежи по очи в тревата.

Стисна зъби.

— Мамка му…! Това е последното нещо, от което имах нужда точно днес!

В този момент откъм градината се зададе нов охранител, следван от друг, който с мъка удържаше на каишка огромно куче. На гърдите му висеше ловджийска пушка, а с лявата си ръка държеше през кръста момиченце с кестенява коса.

Една от близначките. Лойд не се бе постарал да научи имената им, още по-малко да се опита да ги различава.

Лойд дръпна гневно радиостанцията от колана на беларусина, който го бе довел тук, и натисна бутона за предаване.

— Заведи я до предния вход. Няма да се занимаваме точно сега с истерични деца.

— Да, сър — отговори му мъжът, който водеше момиченцето. Дръпна го безцеремонно далече от трупа на баща й, който лежеше по очи в гъстата трева с дупка в тила.

Джентри се качи на магистралата в посока юг, към Лозана, покрай Женевското езеро. Зеленият му бус имаше няколко дупки от 9-милиметрови куршуми, но стрелките за налягане на маслото и ниво на горивото бяха успокоително в средата на индикаторите.

Зад него на гарата в снега лежаха труповете на поне четирима южноафриканци. Останалите бяха приковани от осмината пристигнали на помощ полицаи. Корт се бе измъкнал по релсите в мига, в който бе минал първият влак. Беше се качил на хълма и се бе вмъкнал в зеления бус.

И сега се махаше. Допреди петнайсет минути бе най-издирваният човек в Швейцария. Макар тази чест сега да се полагаше на испаноговорещите убийци, които още водеха престрелка със силите на реда в района на гарата, Корт знаеше, че твърдо държи второто място и че местните власти скоро ще обявят, че най-издирваният мъж пътува нанякъде в надупчен от куршуми зелен бус.