Марк Грейни
Сивия (20)

18.

Малко преди шест сутринта лондонско време сър Доналд Фицрой гледаше през прозореца на хеликоптера „Сикорски“ към зелената ливада долу. Понеже хеликоптерът летеше на височина под сто метра, пейзажът бързо се смени и се показаха зайчетата на вълни. Под тях бяха белите скали на Дувър, границата на британските острови и началото на Ламанша. Той, Лойд и господин Феликс — представителят на президента Абубакер, — заедно с Техника и четири „горили“ от ЛоранГруп летяха на юг, към Нормандия. Шейсет и осем годишният англичанин не знаеше защо. „Допълнителна мотивировка — неясно бе казал Лойд преди час. — Ако либийците се издънят в Швейцария и Корт размисли и ти каже, че ти и семейството ти можете да вървите по дяволите, тогава имам друга стръв, на която да го хвана“.

И преди Фицрой да започне да задава въпроси, Лойд вече разпореждаше по телефона на площадката в Батърси незабавно да бъде изпратен хеликоптер, подготвен за полет през Ламанша.

На сър Доналд често му се бе налагало да пътува до континента, понякога със самолет от Гатуик или Хийтроу, друг път с високоскоростния влак „Юростар“ през тунела, но предпочиташе вариантите по земя и по въздух. Влак на юг през Чатам до Дувър, после ферибот до Кале във Франция или Остенде или Зебрюге в Белгия. Така бе свикнал още от младини и никаква бързина и простота на съвременните полети, нито ефикасността на тунела под Северно море не можеха да се сравнят с гордостта и любовта, изпълващи сърцето му, когато се връщаше с ферибот в Англия и видеше белите скали на Дувър в цялото им величие.

Имаше ли по-красива гледка на света за един англичанин?

Над скалите се рееха бели птици, посрещащи пътниците през Ламанша, както бяха посрещали самолетите на Кралските ВВС преди седемдесет години, с надупчени от куршуми фюзелажи и пълни с младежи, които бяха убивали, умирали и рискували всичко за Нейно Величество^[1] във въздушната война срещу фашизма.

Сега Доналд гледаше с меланхолия надолу, съзерцавайки осветената от луната красота на Дувър да се скрива от погледа му в часовете преди разсъмване, и знаеше, че има голяма вероятност повече никога да не може да се наслади на тази гледка.

— Току-що получих информация от Ригел. Либийците са се издънили — обади се по интеркома Лойд с писклив глас, който проникна в слушалките под снопчетата бяла коса от двете страни на главата на сър Доналд.

Фицрой изви глава към Лойд. Погледите им се срещнаха под червеното сияние от плафоните в кабината. Фицрой забеляза, че костюмът на младия американец се е поизмачкал през последното денонощие, а вратовръзката му бе разхлабена около врата.

— И колко са загиналите? — попита англичанинът.

— Изненадващо, нула. Има само един ранен. Казват, че Сивия бил като призрак.

— Сравнението не е лишено от известно основание — коментира англичанинът.

— За нещастие не е така. Призраците по дефиниция вече са мъртви — изсумтя Лойд. — Изпращам либийците в Байо в подкрепа на охраната там, ако по чудо Джентри се промъкне през кордона ни.

Фицрой поклати глава.

— Не. Аз бях единственият, който знаеше за арсенала в Швейцария. Той вече е разбрал, че аз съм насочил убийците. Ще се досети, че през цялото време съм го мамил, и ще изгуби желание да спасява семейството ми.

Лойд се усмихна и каза:

— Подготвен съм за подобно развитие.

— Толкова ли не можеш да схванеш? Той няма да дойде да ме спасява. Разбери го.

— Планът ми вече е друг — отсече Лойд и се обърна да говори с Техника.

Хеликоптерът летеше над Ламанша и лунната светлина се отразяваше от водата долу сякаш от тепсия с нахвърляни в нея диаманти. В седем сутринта хеликоптерът прелетя над Омаха Бийч — мястото на най-голямо кръвопролитие при десантите по време на войната. Почти три хиляди млади американци бяха загинали във водата, по пясъците и под отвесните скали по брега. Лойд не гледаше през прозореца — разговаряше с Техника по интеркома на хеликоптера, а сър Доналд слушаше, без да се намесва. Лойд авторитетно даваше заповеди и манипулираше ходовете на експертите по проследяване, сякаш бяха фигури на шахматна дъска. Нареди на Техника да изпрати всички екипи, които в момента се намираха източно от Гарда, на запад от селцето: Цюрих, Люцерн, Берн, Базел. Понеже разстоянието между отправната точка на Джентри и него се бе скъсило, десетте екипа, които все още бяха в играта, имаха по-малко площ за покриване.

— Да прехвърлим венецуелците от Франкфурт в Цюрих. Южноафриканците да тръгнат към Берн, за да имаме решение в малко вероятния случай той да тръгне на юг. Кой е в Мюнхен? Джентри вече е подминал ботсуанците. Да ги изтеглим в Париж — да бъдат в помощ на шриланкийците, които вече са там. Казахстанците са в Лион, нали? Лион е твърде на юг, но нека останат там, докато не получим конкретни сведения. Но да чакат до магистрала и да бъдат в готовност да поемат на север. Изпрати друг екип наблюдатели в Цюрих и провери отново списъка с познати на Джентри. Кой друг е в Париж? Е, не ме интересува колко е добър — един човек е малко. Джентри е вършал там дълго, затова искам в Париж три екипа плюс корееца. Кореецът още не се е регистрирал? Не се безпокой за това. Той е единак. И няма да ни се обажда.

 

 

Клеър седеше разтревожена на ръба на леглото си. Беше седем и половина сутринта. Развиделяваше се, но щеше да се съмне чак след половин час.

Беше спала само понеже снощи майка й я бе накарала да изпие някакъв гаден зелен сироп за кашлица. Когато се бе събудила, все още бе тъмно. Първоначално бе объркана и се чудеше къде се намира, но после малко по малко си спомни ужасните събития от предния ден, краткото пътуване от семейната вила в Байо до голямото шато с огромния портал и просторната зелена морава. Спомни си и за грамадните мъже, говорещи на странен език, и изплашените погледи на мама и тате, макар да не спираха да я убеждават, че всичко било наред.

Клеър се огледа, за да се увери, че сестра й спи до нея. Да, Кейт беше тук — и тя бе пила от противния сироп.

Така че Клеър седеше на ръба на леглото и гледаше през прозореца. Единственото раздвижване долу бе на едрия мъж на паркинга от едната страна на замъка. На врата му висеше голяма пушка и той вадеше цигара след цигара от палтото си.

От време на време се обаждаше по радиостанцията си. Клеър знаеше какво е радиостанция — тя помнеше американеца Джим, който бе гост на семейството им, когато бе още съвсем малка. Той беше имал радиостанция и бе показал на нея и на сестра й как да натискат бутона и да говорят като по телефон, а майка им отговаряше от задната градина.

Само че тези мъже изобщо не приличаха на Джим американеца. Макар да не помнеше всичко за престоя му при тях, отлично помнеше колко мил бе той и колко приятелски се бе държал с тях, докато тези мъже бяха сърдити и навъсени.

Снощи, преди мама да им даде да пият сиропа за кашлица, Кейт поиска да разгледа замъка. Клеър тръгна с нея, но не си игра като глупавата си сестричка. Сърдите мъже не им обърнаха внимание, когато минаха през кухнята. Кейт започна да бие с лъжица по тенджери и тигани като барабан, защото звукът диво кънтеше из огромния замък. После вървяха из безкрайни коридори, застлани с дюшеме, но в някои не влязоха, защото им се сториха тъмни и страшни. Откриха изба, пълна с прашни бутилки, и намериха голяма библиотека, пълна с огромни книги с кожени подвързии, където по стените висяха глави на грамадни ужасни животни с рога и криви остри зъби. Някаква оранжева котка изтича по един от коридорите и те я последваха и се озоваха в мазето, където котката бутна малко прозорче високо в стената и се измъкна в задната градина.

След това откриха спираловидно стълбище, което се виеше нагоре и нагоре, и се качиха по него до върха на някаква кула. Там запалиха лампата и видяха един мъж да седи на стол до маса и да гледа през един от отворените прозорци навън в тъмнината. Пред него имаше радио и голяма пушка. Той им се разкрещя на гаден чужд език, а Кейт се разсмя и избяга надолу по стълбата. Клеър я последва със сърце на път да се пръсне. Мъжът излая нещо в радиото и след малко се появиха други мъже, които заловиха момичетата и ги отведоха в стаята на родителите им. Един от едрите мъже нареди на английски на тате да сложи момичетата да си лягат, а тате му се развика: каза му да не докосва момичетата и гневно излезе на балкона, а мама вкара Кейт и Клеър в спалнята да си изпият сиропа.

Денят бе ужасен, нощта също бе ужасна и сега, след като вече се бе събудила, тя знаеше, че не е било лош сън и че днешният ден сигурно също ще е ужасен.

Докато Клеър седеше в сумрака на ръба на леглото, й се стори, че чу странен шум в далечината. Звукът се засили и явно се приближаваше. Небето над дома им в Лондон винаги бе пълно с хеликоптери, така че не й трябваше дълго, за да разпознае характерния звук.

Отиде до прозореца. Хеликоптерът се зададе над гората откъм големия фонтан в голямата задна градина. Черните му витла се въртяха над белия корпус и той заходи към далечния край на застлания с чакъл двор, после се извъртя, кацна и замря. Вратата се отвори и слязоха четирима мъже с костюми.

Вихрушката под винтовете разтвори сакото на един от мъжете и Клеър видя пистолет върху бялата му риза.

Още мъже с пистолети.

Мъжете се измъкнаха изпод въртящите се витла. Първият бе чернокож, с кафяв костюм. Следващият носеше два куфара. Беше с дълга конска опашка и се затича към шатото. Третият носеше дипломатическо куфарче. Беше слаб, с черен костюм и шлифер. Блестящата му черна коса бе къса и разрошена от вятъра, но дори от това далечно разстояние Клеър разбра, че е важна личност — издаваше го начинът, по който се огледа, пружиниращата му походка и жестовете му към първите двама.

Последният, който слезе от хеликоптера, беше по-едър, по-стар, плешив с изключение на дългата коса покрай ушите му, вееща се под въртящите се винтове. Клеър притисна силно лицето си към стъклото и присви очи, за да го види по-добре.

После извика силно и събуди Кейт, която незнайно как бе продължила да спи въпреки грохота на приближилия си и кацнал хеликоптер.

— Дядо!

 

 

Позволиха на Фицрой да поговори минутка със сина си и снахата си в кухнята на приземния етаж на шатото. Филип и Елиз бяха умърлушени, объркани и прекалено изплашени, за да се карат с него.

Оттам го сбутаха да се качи на третия етаж в голяма стая, подредена като заседателната зала във филиала на ЛоранГруп в Лондон. Настаниха го в голямо кресло в стил „Луи XV“. Лойд имаше собствен стол — черен, лъскав, съвременен. Техника вече бе започнал да подготвя работното си място: разместваше оборудването по дълга банка от маси, донесени от други стаи и събрани една до друга, за да удовлетворят нуждите му. След малко започна да щрака превключватели, да включва лаптопи, да настройва радиостанции и да пуска в действие новия оперативен център.

В стаята имаше три врати — едната водеше към прилежащата баня, втората към основния коридор, а третата — Фицрой забеляза това, когато през нея влезе един от беларуските охранители, за да прошепне нещо тайно на Лойд, — бе изход към спираловидно стълбище, водещо нагоре, към кулата над тях, и надолу към долните етажи.

Новопристигналите от Лондон още се устройваха, когато телефонът на сър Доналд извибрира на масата до стола му. Проводник го свързваше с високоговорителя на масата. Лойд натисна бутона, за да приеме повикването, а Техника извика, че още няма готовност да проследи обаждането.

— Челтнам Секюрити — каза сър Доналд. Гласът му бе прегракнал от умора.

— Аз съм — каза Сивия.

— Как си, синко?

Дълга пауза. После:

— Казал си им за Гарда.

Фицрой не отрече. Вместо това уморено потвърди:

— Да. Наистина съжалявам.

— Ще съжаляваш много повече, когато избият семейството ти. Сбогом и късмет, Дон.

Лойд беше в центъра на стаята, но бързо се приближи, наведе се над телефона и каза:

— Добро утро, Кортланд.

Мълчанието продължи толкова дълго, че Лойд вдигна малкия телефон, за да се увери, че връзката не е прекъсната.

— Кой, по дяволите, си ти?

— Корт, може би не трябва да си толкова безкомпромисен към нашия общ приятел. Опасявам се, че не му оставих алтернатива.

— Кой си ти?

— Не позна ли гласа ми?

— Не.

— Работили сме заедно. Аз съм Лойд.

Тишина.

Лойд продължи:

— От Лангли, сещаш ли се?

— Лойд?

— Да. Как я караш?

— Не помня никакъв Лойд.

— Е, хайде сега, Джентри. Не беше чак толкова отдавна. Работех за Хенли, помагах му да води теб и няколко други агенти на терен по времето на Главорезите.

— Помня Хенли. Теб не те помня.

Фицрой забеляза, че Лойд е наистина засегнат.

— Както и да е, отдавна знам, че вие, коравите момчета, не сте известни с добрите си обноски. — Той погледна сър Доналд. Сконфузен може би? После махна пренебрежително с ръка. — Няма значение. Онова, което има значение, е, че макар да изглежда, че не искаш да дойдеш тук, в Нормандия, за да помогнеш на безстрашния си началник, бих те посъветвал да преразгледаш намеренията си за пътуване към момента. Защото, искам да те уверя, тук за теб има нещо, което желаеш.

— Няма нищо, заради което да вляза доброволно в капан. Сбогом, Флойд.

— Лойд, без Ф, и те съветвам да не затваряш, за да изслушаш малката ми рекламна презентация.

— Ти не беше ли онзи, който пусна съобщението, че мога да бъда похарчен, преди четири години? — попита Джентри. Тонът му бе премерено безстрастен, но Фицрой знаеше, че въпросът е зареден с емоция и напрегнатост.

— Не, не бях аз. Напротив, тогава изразих несъгласие с решението. Вярвах, че още можеш да ни бъдеш полезен.

— Кой тогава реши да ме похарчи? Хенли?

— Това не е разговор за сега. Може би ще го обсъдим, като дойдеш тук.

— Разбрахме се значи. Чао.

— В момента трябва да се безпокоиш по-малко за това кой те е похарчил през две и шеста и повече за това кой ще те похарчи утре, ако не се отбиеш да ни гостуваш.

— Няма как да ме похарчат два пъти — изсумтя Джентри.

— Има, има… Когато напуснах Компанията, реших да се застраховам. Видях какво се случи на теб и още няколко момчета. Знаеш на какво варварство са способни политиците, когато една успешна до определен момент операция стане нелицеприятна и започне да застрашава разни хора с изслушване пред разни комисии в Конгреса. И си казах: „Лойд, ти си прекалено умен, за да се сринеш като тъпия Корт Джентри и другите като него“. Така че направих каквото се налагаше, за да осигуря оцеляването си.

— Откраднал си тайни.

— Както споменах, аз съм от оцеляващите.

— Ти си предател.

— Все същото. Копирах документи с подробности за операции, източници и методи, кадрови досиета.

— Кадрови досиета?

— Да. Те са в мен в момента.

— Глупости.

— Момент така… — Фицрой видя Лойд да прелиства някаква листа в папка със златни корици на масата. Имаше купчина подобни папки до онази, която американецът избра. — Джентри, Кортланд А. Роден на 18 април 1974 в Джаксънвил, Флорида. Родители Джим и Лайла Джентри. Един брат, починал. Постъпил в основно училище в…

— Това е достатъчно.

— Имам още. Всъщност имам всичко. Трудовата ти биография в Отдел специални операции и в Програма за подготовка на автономно действащи агенти. Изпълненията ти в Главорезите. Известните ни твои контакти. Снимки, дентален статус и така нататък.

— Какво искаш?

— Да дойдеш в Нормандия.

— Защо?

— Това ще го обсъдим, когато дойдеш.

Паузата продължи достатъчно дълго, за да може Фицрой да чуе откъслечни реплики от разговор на втория етаж под тях. Елиз крещеше нещо на Филип. Сър Доналд знаеше, че бракът им е бурен и че стресът в момента е последното, от което имат нужда.

Накрая Джентри проговори.

— Знаеш ли… прави, каквото искаш, Лойд. Разкрий досието ми, не ми пука. Аз съм приключил с това.

— Добре. Ще направя информацията за теб достояние на целия свят. И само след седмица всеки мафиот, когото си настъпил, всяка вражеска агенция, срещу която си действал, всеки докачлив убиец, когото си изместил, за да получиш договор… всички те ще те подгонят. И това ще направи последните ти четиридесет и осем часа да изглеждат като райска почивка в спакурорт.

— Ще ги преживея някак.

— А Фицрой ще умре. И неговото семейство също. И това ли ти е безразлично?

Леко поколебаване.

— Той не трябваше да ме прецаква.

— Окей, корав мъж си, Корт, разбрах го. Но има още нещо, което пропуснах да спомена. Нали не мислиш, че съм измъкнал от Компанията само твоето досие? Ако не дойдеш в Нормандия, ще публикувам имената, фотографиите и личните контакти на всички оператори в ОСО — активни, неактивни, напуснали или нефункциониращи по каквато и да е причина. И всеки убиец на Компанията ще стане като теб: осветен, похарчен, преследван, изоставен, защото услугите им ще станат неизползваеми, тъй като имената им ще изплуват най-отгоре при всяко дори най-елементарно търсене в интернет.

Този път мина доста време, преди Джентри да отговори:

— И за какво, по дяволите, е всичко това? Ще го направиш само и само да се добереш до мен?

— Не става дума за теб, арогантно копеле! — кресна Лойд, изгубил търпение. — Ти си нищожна плюнка в контекста на истинската голяма цел. Проблемът е, че ми трябваш тук. Трябваш ми тук или ще изчистя земното кълбо от най-добрите тайни агенти на Америка. Ще се погрижа всички агенти на ОСО и свързаните с тях контакти да бъдат преследвани като крастави кучета!

Корт Джентри не каза нищо. Фицрой наклони глава, защото му се стори, че чува тракането на влакови колела на фона на разговора.

Лойд не издържа и наруши мълчанието:

— Разбира се, ще отнеме няколко дни кадровите ви досиета от ОСО да излязат в мрежата. Не за друго, а защото материалът е обемист. Затова ще се наложи да започна с нещо различно. Ако утре рано сутринта не цъфнеш тук, първите, които ще гушнат букета, ще са семейството на Фицрой. Мисля да започна с малките. По реда на пристигане, нали се сещаш? Разбираш ли ме? Ще убия децата, ще убия родителите и за десерт ще убия стария Фицрой, който сега се пули срещу мен тук.

— Ако само докоснеш Клеър или Кейт, ще те намеря и ще те измъчвам толкова бавно, че единствената ти молитва ще бъде за бърза смърт! — каза Джентри.

Лойд плесна с ръце.

— Ето това исках да чуя! Някаква емоция! Малко страст! Е, дано си тук за закуската с яйца и тост, защото първото, което ще направя след нея, ще бъде да извия шиите на малките!

През цялото време Фицрой бе мълчал свъсен. Беше седял встрани по време на разговора като забравено куче. Но след последната тирада на Лойд сър Доналд скочи от креслото, хвърли се върху американеца и го сграбчи за шията. Някакви компютърни кабели се оплетоха в краката им и свързаното към тях оборудване полетя на пода. Сър Доналд откъсна модните очила на Лойд и го заудря с юмруци.

Изминаха цели десет секунди преди двамата северноирландски охранители на Лойд да нахлуят в стаята и да издърпат тежкия англичанин от младия американски адвокат. Когато накрая ги разделиха, блъснаха Фицрой обратно на креслото. След това в стаята влетяха и двамата шотландци и го хванаха за главата и ръцете. Виковете и крясъците по целия трети етаж привлякоха и други и един беларусин се качи с вериги от гаража до зимната градина. Фицрой бе окован за креслото, но продължи да се съпротивлява, докато веригите около ръцете и краката му не го приковаха здраво. Студените брънки се впиха в шията му и през челото му.

Лойд все още лежеше на пода. След малко стана, пое си дъх, приглади косата си и оправи възела на вратовръзката си. Намери очилата си на пода, изви рамката, за да й върне първоначалната форма, и ги сложи на носа си. Лицето му бе леко одраскано, ръцете, брадичката и бузите му бяха ожулени, но като цяло му нямаше нищо.

Накрая седна на стола си и се плъзна с ролките обратно до масата с телефона.

— Извинявай, Корт. Тук имахме някои… технически проблеми. Да продължим сега. Чуваш ли ме?

Но Джентри бе затворил.

Лойд погледна Фицрой. Фицрой гледаше Лойд не за друго, а защото не можеше да помръдне прикованата си с веригата глава.

— Дано не се разколебае, Дон. Моли се да не се е разколебал, защото ти и семейството ти ще умрете бавно и кошмарно! Ти сигурно си ме взел за някой лигльо от Бръшляновата лига, нали? Същата грешка направиха и в ЦРУ. Занимавах се с деловодство, а цялата слава отиваше при убийците. Е, да им го начукам. Да ти го начукам и на теб! Аз мога да играя мръсно като най-мръсните им играчи. Мога и ще направя каквото е нужно всичко да завърши с успех. Абубакер ще подпише договора и ние ще подновим работата си на площадките за добив на природен газ до утре по пладне. Ти и онези като теб ще бъдете забравени. Дали междувременно ще оцелеете изобщо не ме интересува. Решението си е твое, Дон. Но извъртиш ли ми този номер още веднъж, ще видим дали ще имаш и трети шанс.

— Корт няма да се разколебае. Ще дойде. И ще те убие.

— Няма да се добере дотук. Но дори немислимото да се случи и Сивия да се довлече, той няма да има нищо общо с човека, когото си познавал. Ще бъде ранен, ще е притиснат от времето, ще е недоспал и неекипиран.

— Неекипиран?

— Да. Типовете като него са нищо без екипировката си.

Сър Доналд се засмя.

— Нямаш представа за какво говориш. Най-ценната екипировка на Корт е в главата му. Единственото оръжие, което му е нужно, е мозъкът му. Всичко останало — пистолети, ножове, бомби — са само спомагателни средства.

— Ха! Повярвал си на митовете за тактическите оператори. Той е просто облян в слава бандит.

— Няма никакви митове и няма никаква слава в онова, което прави той. Той е човек, който има работа за вършене и е също толкова студен, брутален и ефективен като касапин. Изпречи се на пътя му и ще се убедиш.

— О, няма да пропусна да се изпреча на пътя му.

Месестото лице на Фицрой беше пламнало като цвекло и плувнало в пот след боричкането с петимата охранители. Беше окован като опасен звяр за креслото с дебела верига, увита около главата му. Въпреки това той се усмихна.

— Разправял съм се с бъбривци като теб, гадни чекиджии, които хленчат, когато ги сгащят в ъгъла. Овластени гадняри. Идвате, изчезвате и на другия ден ви забравят. И ти ще изживееш петнайсетте си минути слава — и толкова. Изобщо не ме плашиш.

Лойд се намръщи и се наведе към Фицрой.

— Сериозно? Ами ако сляза долу и кажа: „Ала-ба-ла-ница, счупена паница…“ и се върна тук с малката си награда с плитка? А?

— Нещастник! Страх те е от един мъж във вериги и заплашваш дете? Колкото повече се мъчиш да ме увериш колко си страшен, толкова повече се вписваш в калъпа на онзи, за когото те взех, когато те видях за първи път — слаб дребен женчо. Жалък кретен. Не можеш да се справиш с вързан за стол старец, затова търсиш по-немощна цел. Шибан чекиджия.

Лойд присви очи. После бавно се изправи и се подсмихна. Вдигна паднал върху челото му кичур и го притисна обратно върху одраскания си скалп.

— Сега ще ти покажа какво мога да направя с теб. Само двамата — аз и ти. — Протегна ръка зад гърба си към охранителите от Минск при вратата. — Дайте ми нож!