Марк Грейни
Сивия (19)

17.

Точно преди да се отпусне изтощен в спалния чувал Джентри плъзна голямата ръждясала мрежа на мястото й на половин метър зад вратата. Двуметровото съоръжение тежеше деветдесет килограма и се плъзгаше по релса в пода. В двата края имаше скоби за захващане. На практика това представляваше барикада, способна да задържи за кратко екип за проникване, като принуди нападателите да се скупчат в най-опасния момент на най-опасното място при всяко разбиване — пред вратата. Бариерата съществуваше още когато Корт бе наследил мястото и той не бе залагал много на възможностите й поради факта че тя лесно можеше да бъде взривена или избита с таран, или дори с няколко силни ритника. Но когато изскочи от спалния си чувал след взрива на гранатата пред вратата, той веднага разбра, че ръждясалата стара бариера току-що е спасила живота му.

Трескаво изрита двата тежки сака до дупката за малката изба. Сграбчи пистолета си и изстреля с една ръка цял пълнител към вратата, преди да се плъзне надолу по стълбата. А когато се озова долу, посегна нагоре и затвори капака над себе си.

 

 

Номер Три коленичи в окървавения сняг вляво от входа за бунгалото. Куршумът го бе улучил в лакътя и бе преминал през плът и кости. Но той беше дисциплиниран войник, така че без да издава и звук натисна шепа сняг върху раната и само примижа. Знаеше, че истинската болка ще дойде след малко.

Първи игнорира ранения и заповяда на Втори да запали фитила на връзката експлозиви за разбиване на врати и да я хвърли вътре. След секунди блокчето „Семтекс“ спря в края на релсата на плъзгане на мрежата. Другите трима либийци пред входа се обърнаха, за да изтичат под прикритие, като Втори и Четвърти хванаха Трети под мишниците, вдигнаха го и го извлякоха настрани.

За няколко секунди се възцари пълна тишина. Единственият звук, който се чуваше сред падащите през боровите иглички снежинки, бе тежкото дишане на хвърлилите се на земята командоси.

А после в черната нощ избухна ярка светлина и се чу раздираща слуха експлозия, в сравнение с която гърмът на гранатата преди малко бе като отваряне на бутилка шампанско. Входът на бунгалото се разлетя на парчета, които заедно с изтръгнатите от корените млади борове отлетяха на цели трийсет метра.

По земята се посипаха отломки. Първи, Втори и Четвърти влязоха в разнебитеното бунгало: Първи отиде надясно, Втори — наляво, а Четвърти продължи право напред. Минаха покрай разбитата библиотечка и прекатурената маса, няколкото сандъка, кухненски прибори и десетки вече неразпознаваеми останки.

Когато се увериха, че в стаята и малката тоалетна няма жива душа, разритаха боклука по пода, търсейки останките от разкъсано тяло, които трябваше да са някъде тук. Пети се обади да провери дали всичко е наред, но тримата либийци вътре вече започваха да се тревожат. Нямаше никакво тяло — цяло или на парчета.

Първи погледна към тавана. Нямаше никакво таванско помещение. После свали поглед към пода.

— Трябва да има капак в пода. Открийте го.

Откри го Втори и Първи каза:

— Внимавайте… може да ни е заложил изненада. Но ако долу няма тунел, той е в ръцете ни.

Втори и Четвърти кимнаха — увереността им се възвръщаше. Несъмнено Сивия се криеше като плъх под краката им.

Пети стоеше на пост зад един бор от задната страна на бунгалото. На шест метра от него бе заключената с катинар складова пристройка. Тя беше метър и половина висока, залепена за бунгалото, но беше ясно, че липсва свързваща врата. Обади се на колегите си вътре. Те тъкмо се готвеха да вдигнат капака в пода с дълъг метален прът. Щяха да хвърлят няколко гранати в дупката, после щяха да изстрелят няколко откоса в нея и накрая щяха да слязат, за да отсекат главата на мишената.

Пети съжаляваше, че няма да участва. Изруга високо. Държеше оръжието си в готовност.

Изведнъж чу изкашлянето на мотор откъм бунгалото. Не… не беше откъм бунгалото. Идеше откъм склада. Чу се силно изтрещяване, катинарът излетя напред, а крилата на вратата се разтвориха широко. Пети вдигна оръжието си, но в същия момент изрева мотор и нещо огромно изскочи от тъмната вътрешност на малкия склад.

Младият либийски войник никога не бе виждал снегомобил.

Машината с форма на куршум се стовари в снега на метър от него, което го накара да се хвърли встрани, да се претърколи в снега и да забие гръб в едно паднало дърво. Вдигна поглед навреме, за да види човешка фигура в задния край на машината, наведена напред, с маска на лицето и с раница на гърба. Изображението в очилата му трепна и изчезна за по-малко от секунда.

Либиецът се хвърли да вземе изпуснатото в снега оръжие. Когато най-сетне го намери и го вдигна, за да се прицели, тъмният силует вече изчезваше зад малка неравност в терена, като изхвърляше зад себе си и встрани сняг и клонки.

— Пети! Докладвай! — изкрещя командирът в ухото му.

— Тук е! Тук… отзад. Насочва се нагоре в планината!

— Застреляй го!

Пети се затича нагоре по хълма.

— Елате да ми помогнете! Той е на мотоциклет със ски!

 

 

Сивия знаеше, че трябва да завие обратно и да мине покрай отряда убийци и после надолу по склона. Гората свършваше в огромна скала на самия връх на хълма. Може би щеше да намери място, където да се скрие за известно време, но знаеше, че вече всички в Гарда са будни и са извикали местната полиция, намираща се на няколко километра в Чур. На тях щеше да им отнеме известно време да се доберат дотук и поне още един час да извикат на помощ истински сили от Давос, но Корт нямаше намерение да чака дори минута, да не говорим за часове.

— Мамка му! — изкрещя той в ледения въздух. Беше оставил единия сак в бунгалото — не беше възможно да го пробута през тесния къс тунел от избата до склада, където държеше снегомобила. Беше сграбчил ловджийската пушка 12-и калибър с рязана цев, за да разбие отвътре с нея катинара, и сега мощното оръжие стърчеше пред него, подпряно между дръжките на кормилото на снегомобила.

Беше бесен, защото знаеше, че на света има само един човек, на когото бе известно за съществуването на този таен склад — шибания Доналд Фицрой! Сър Доналд бе предложил на Корт вече подготвеното за тази цел място, след като младежът се бе присъединил към групата му. Достолепният англичанин тогава бе признал, че този склад се предлага само защото собственикът и единственият използвал го човек вече не се нуждаел от него, понеже бил намерен разчленен в плитък гроб близо до Владивосток.

Корт не вярваше в лоши поличби и бе приел дара на Фицрой. Беше харесал местоположението — в самия център на Европа, — уединението на селото и околната долина, както и факта, че приближаването на каквото и да било превозно средство, стига да ползва двигател с вътрешно горене, би се чуло от стотици метри.

Оръжейният склад беше добър. И щеше да си остане такъв, ако Дон Фицрой не бе издал мястото му на хората, опитващи се да го убият.

Снегът свърши след само четиридесет секунди изкачване в планината. Джентри зави рязко, за да избегне гранитната стена, висока близо четири метра, и завъртя снегомобила обратно към гората, бунгалото по-долу и селото зад тях. Засега бе защитен от билото на хълма. Не можеше да види мъжете с пушките и бомбите, но и те не можеха да го видят. Само че те със сигурност сега търсеха път нагоре по заледения път. Нямаше представа двама ли са, петима, петнайсет или петдесет. Зърнал бе за миг само един от тях — онзи, когото бяха оставили на пост отзад, — но определено не бе видял други в гората, а и целият екшън се бе разиграл пред входната врата.

Обмисли възможностите. Огледа се — обстановката бе обезкуражаваща и определено бе приклещен. Можеше да се сражава за кратко с няколко от тях, но голямото празно пространство в посоката, откъдето щяха да дойдат, не бе в негова полза. Ако се разпръснеха по замръзналата ливада и започнеха да се приближават едновременно разгърнати в редица, нямаше начин да контролира разпръснати във всички посоки мишени и те без проблем щяха да го застрелят.

Това, че бе на по-високо място от тях, му даваше известно тактическо предимство, но Джентри разбираше, че конкретната обстановка е отчайваща.

Надясно от него започваше друг път за надолу. Стръмна пътека, малко над метър широка и абсурдно стръмна, се спускаше по права линия към ливадата от другата страна. Но наклонът бе просто невъзможен за снегомобила.

Дори опитът да тръгне надолу би бил самоубийство.

Чу гласове. Викове на мъже, възбудени от перспективата за края на лова.

Вървяха нагоре по пътя към него и се приближаваха към мястото, от което нямаше изход.

 

 

— Няма къде да избяга! — извика Първи. Дори не използва радиото. Експлозията и стрелбата бяха увредили слуха на целия им екип за до края на нощта. Затова просто викаше на тримата, които тичаха с него нагоре по хлъзгавия път. Трети беше оставен зад бунгалото. Бе превързал раната си, беше в съзнание, но трябваше да бъде обработен амбулаторно.

Четиримата либийци вече наближаваха билото на възвишението. Провериха дали в пълнителите на скорпионите им има достатъчно муниции, увериха се, че е така, и щракнаха отново пълнителите в оръжията си. Не бяха свалили очилата за нощно виждане. Постоянният снеговалеж раздвижваше зелената картина. Забавиха ход с наближаване до върха, разгърнаха се тихо по ширината на пътя, без да чакат указания за това.

Изведнъж моторът на снегомобила изрева отново. Грохотът му се засилваше и внезапно пред четиримата либийци се показа фар, който блесна като зелен призрак в полезрението им, докато се носеше надолу право към тях.

— Огън! — изкрещя Първи. Четиримата коленичиха в стрелкови пози и обсипаха връхлитащата машина с куршуми. От четирите дула излетяха откоси куршуми с кух връх — по двайсет в секунда. Трасиращите се извиха в небето като тласкани от ракетна струя светулки.

На трийсет метра от тях снегомобилът изхвърча във въздуха. Прелетя осем метра и се приземи тежко, отскочи нагоре и отново се приземи, този път странично. Фарът остана да свети, макар машината да се свличаше по склона. Спря на пет-шест метра зад тях.

Моторът продължаваше да работи.

Над него се издигна горещ дим и замъгли оптиката на нападателите.

Първи изтича до снегомобила, подхлъзна се на леда и падна на колене. Втори го подмина. Бърз оглед на пътя от четиримата потвърди подозренията им.

— Няма го!

 

 

В един момент Корт си мислеше, че се плъзга надолу с поне осемдесет километра в час. На нивото на земята всичко изглеждаше много по-бързо, разбира се, а снегът, ледът и клонките, които го шибаха през лицето, несъмнено добавяха към усещането за стремглава скорост.

Но каквато и да бе реалната му скорост, Джентри знаеше, че се пързаля по пътеката прекалено бързо.

Решението да се раздели и с втория сак, пълен с екипировка, бе трудно, но нямаше алтернатива. Беше изхвърлил оръжията, гранатите и далекогледите още горе, на леда. Завърза ловджийската пушка с рязана цев за ръчките на кормилото и фиксира с връв педала за газта на максимум. Загледа как машината отскача през ръба и се понася надолу по пътя и се затича с всички сили през снега покрай перваза на гранитната стена към мястото, където започваше пътеката, спускаща се стръмно през гората, после през ливадата и към селцето, където все още цареше тъмнина.

Скочи във въздуха с краката напред, като придържаше големия брезентов сак под задника си. Наклонът се оказа стръмен.

Откъм левия склон на хълма се разнасяха изстрели, но той не изви глава натам и остана съсредоточен върху онова, което се носеше към краката му и изчезваше под него.

Близо стотина метра бе доволен от плана си. Бе напуснал опасната зона с пързаляне. В интерес на истината планът изобщо не бе лош, но изпълнението му бе незадоволително. Когато се спусна до гората, пътеката се оказа насечена от показващи се над земята корени на борове, но скоростта му бе твърде висока, за да спре.

Излетя във въздуха на заледен участък, където от земята се подаваше някакъв корен, и падна на една страна. Превързаните му колене поеха тежестта му при сблъсъка с нещо, ходилата му се забиха в снежна пряспа и това го завъртя на деветдесет градуса. Сега се носеше с главата напред, сакът-шейна бе безвъзвратно загубен някъде назад и той излетя от гората в ливадата над селцето Гарда с ръце напред като Супермен и без никакъв контрол над инерцията.

Цялото пързаляне бе продължило четиридесет и пет секунди. Но на Джентри те се бяха сторили цяла вечност.

Когато приключи, се озова по гръб в снега. Изчака няколко секунди, за да се пребори със световъртежа, стана, провери доколко тялото му може да функционира и се изправи на подгъващи се крака в тъмната утрин. Вслуша се в източниците на болка. Раната в бедрото му пулсираше по-тревожно отпреди — беше сигурен, че е разкъсал наново всички успели да зараснат тъкани. Коленете го щипеха — най-вероятно кървяха. Глезените също го боляха, но изглеждаха функционално годни. Пое дълбоко въздух и го проряза остра болка в гръдния кош отдясно — беше много вероятно да е спукал някое от плаващите си ребра, което обещаваше болка, но не бе повод за особена тревога. Левият му лакът бе ударил нещо или може би няколко неща, или най-вероятно всичко намиращо се на проклетия планински склон.

Като се имаше предвид всичко това, Сивия знаеше, че е голям късметлия да е в толкова добро състояние. Пързаляне, търкаляне, отскачане по стръмен склон в тъмен облак можеха да завършат много по-зле, особено когато стрелят по теб.

Огледа какво е останало с него — и сърцето му се сви. Беше загубил всичко с изключение на малкия валтер в кобура на глезена, портфейла в закопчания заден джоб и сгъваемия нож в предния. От всичко друго — сатфон, аптечка, резервните муниции, пистолетите, гранатите, бинокъла — нямаше и следа.

Отне му още двайсет минути да слезе до най-ниската част на долината — до единствения път, единствената железопътна линия и единствената малка гара. Снеговалежът бе преминал в суграшица и той бръкна дълбоко в джобовете си.

Видя бус — единственото превозно средство на малкия паркинг. Вероятно бе колата на отряда убийци. Счупи прозореца откъм страната на шофьора и бързо се вмъкна вътре… но двигателят не запали. Бързо потърси под таблото секретен ключ за блокиране на запалването. Нямаше такъв. Слезе от буса, затръшна вратата и заби ножа си и в четирите гуми. Знаеше, че това ще разкрие на преследвачите му, че е стигнал дотук и че е тръгнал по пътя, но на тях щеше да им се наложи да напуснат Гарда по спешност — полицията щеше да пристигне всеки момент. Убийците нямаше да могат да претърсват гората за него необезпокоявани цяла сутрин, така че нямаше особен смисъл да ги заблуждава, че все още е горе в планината.

Прецени, че те изостават десет до двайсет минути зад него, в зависимост от това колко загрижени бяха, че са забелязани от селяните, и колко разтревожени са от евентуалния сблъсък с първите полицейски коли, идващи нагоре по пътя.

Счупи малкия прозорец на вратата на гарата, бръкна и отвори отвътре. Първата му работа бе да провери разписанието на стената. След това свали едно дебело кафяво палто от закачалката в ъгъла и го облече. Беше му малко тясно в раменете, но пък щеше да го пази от студа. До стената бе подпрян велосипед. Джентри го взе, излезе и примижа от режещата болка в ребрата, когато преметна крак, за да яхне велосипеда.

Трябваше да се добере до по-голямо село и оттам да вземе първия влак за сутринта до Цюрих.

Така че натисна педалите на запад по Енгадин, отдалечавайки се от розовата зора в планината зад себе си. Кръстът му, дясното му бедро и лявото му коляно протестираха енергично на всяко завъртане на педалите. Студът щипеше лицето му. Наведе се напред в снеговалежа, уморен, ранен и обезсърчен. Беше загубил цял ден за документи и оръжие, а се бе сдобил само с нови рани. И все пак малко бяха хората на земята, които можеха да съберат толкова решимост за преборване с трудностите, както измъчения и окървавен мъж с тясното палто на велосипеда. Нямаше план, нямаше екипировка, нямаше помощ, а вече нямаше и приятели — Фицрой го бе излъгал и го бе вкарал в капан. Корт знаеше, че е в правото си да изчезне и да го зареже в ръцете на похитителите му, без значение какво го бе накарало да похарчи най-добрия си служител.

Но реши да продължи на запад… поне засега. Трябваше да получи по-ясна представа какво всъщност става — и знаеше единствения начин да го направи.