Марк Грейни
Сивия (18)

16.

По време на полета Сон Парк Ким седеше неподвижно и медитираше, но очите му бяха отворени и той остана напълно съсредоточен до кацането на „Шарл дьо Гол“. Беше единственият пасажер на самолета „Фалкон 50“, бизнескласа, малките му ръце почиваха на коленете му, а очите му бяха скрити зад стилните слънчеви очила. Излетият по тялото му костюм на фино райе идеално подхождаше на мястото, където се намираше. Салонът беше създаден за ВИП-ове, а той приличаше на млад, макар и невпечатляващ азиатски бизнесмен.

Фалконът рулира встрани от пистата, изнесе се по коридора, мина покрай редица паркирани фирмени самолети и зави в отворената врата на хангар. В центъра го чакаше лимузина, все още мокра от дъжда, с работещ на празен ход двигател. До нея стоеше изправен шофьор.

В мига, в който самолетът спря окончателно и двигателите му бяха изгасени, вторият пилот отиде в седемместния салон за пасажерите с найлонов сак в ръка. Седна пред Сон Парк Ким и остави сака на махагоновата маса между тях.

Ким не каза нищо.

— Беше ми наредено да ви предам това след кацане. Преминаването през паспортния контрол е уредено. Митницата няма да се интересува от вас. Чака ви кола.

Кратко, едва забележимо кимване от страна на ниско подстригания кореец.

— Наслаждавайте се на Париж, господине — каза вторият пилот и излезе.

Парк дръпна ципа на сака и извади картечен пистолет „Хеклер и Кох МР7А1“. Без да обръща внимание на телескопичния приклад, хвана оръжието като пистолет, изпъна ръка и погледна през простата прицелна система.

Имаше два тънки дълги пълнителя, всеки с по двайсет 4,6х30мм патрона с кух връх, хванати с найлоново тиксо.

Прибра оръжието в сака.

След това извади мобилен телефон със слушалка към него. Вкара слушалката в ухото си и я включи. Включи и телефона, преди да го прибере в джоба на сакото си. Ръчният джипиес отиде в другия му джоб. Другите пълнители МР7, супресорът и комплектът дрехи за смяна останаха в чантата недокоснати.

Там обаче имаше сгъваем нож с черно острие и черна дръжка, който взе и пъхна в джоба си.

След две минути седеше в лимузината. Шофьорът гледаше право напред в очакване и Ким му нареди да кара към центъра на града.

Лимузината потегли и мина през вратата на хангара.

Ким беше южнокореец, убиец към Националната разузнавателна служба.

Беше най-добрият. Пет „мокри“ поръчки в Северна Корея, повечето от тях без никаква поддръжка, му бяха създали в отряда ореола на истинска легенда. Други седем операции в Китай против нарушители на санкциите срещу Северна Корея, две в Русия срещу доставчици на ядрени тайни и няколко удара срещу сънародници, нуждаещи се от трайна корекция на отношението спрямо северните им съседи, бяха направили Сон Парк Ким още на 32 години очевидния избор, когато от началниците бе поискано да осигурят и изпратят в Париж убиец, който да издири друг убиец срещу заплащане в твърда валута.

Ким никога не бе изказвал мнение относно задачите си. Понеже работеше сам, нямаше с кого да го сподели, но ако някой успееше да го убеди да сподели мислите си, щеше да каже, че тази, последната, мирише на гнило, ама много. Двайсет милиона долара за главата на Сивия, бивш оперативен работник на ЦРУ — слухът бе стигнал и до него — не заслужаваха продажничеството от страна на началниците му. Двайсетте милиона бяха предложени от някаква европейска корпорация. Това не беше нищо сравнимо с националистичните операции, които Ким бе изпълнявал през цялата си кариера.

И все пак той знаеше, че е инструмент на вътрешната и външна политика на Южна Корея, че не му искат мнението, а онези, чието мнение той ценеше, бяха решили да го изпратят тук, в Париж, където да чака съобщение къде се намира Сивия, след което да изпразни пълнител с горещи куршуми в гърба на бедния нещастник.

 

 

Граубюнден е източен кантон на Швейцария, сгушен в малка извита долина в извивка на югозападната австрийска граница. Известен е като кантонът на сто и петдесетте долини, една от които се простира от изток на запад в областта Долен Енгадин. Малкото селце Гарда се намира на стръмен хълм високо над долината на само няколко километра от австрийската и италианска граница. До селцето има само един стръмен виещ се път и той свързва спирката долу, покрай която преминават влаковете, приветствани със свирка от страна на кантонера, с дървените къщи горе. Труден за туристите път, отнемащ четиридесет минути здраво ходене.

В селцето почти няма коли, а добитъкът е по-многоброен от жителите. Тесни застлани с чакъл пътеки се вият между белите постройки и минават покрай издълбани от потоците корита и високи плетове. Селцето свършва като отрязано с нож, а след него стръмният хълм продължава с ливада, опираща в гъста борова гора, която на свой ред отстъпва пред голи канари, издигащи се над селцето като часови на долината под тях и пазачи срещу всеки, който се приближава или преминава.

Селяните разбират немски, но говорят между себе си на романш — език, използван от само един процент от седемте и половина милиона швейцарци, и практически от никой друг по света.

В четири сутринта над пътя от долината до Гарда се виеха снежинки. Един мъж, облечен с дебели дънки и яке и нахлупил черна плетена шапка, куцукаше по стръмните серпантини. На гърба му имаше малка раница.

Десет часа преди това, минути след разговора с Доналд Фицрой от розов мобилен телефон, който ловко бе прибрал от отворената чантичка на залитаща студентка, тръгнала да се прибира сама по тротоара, Джентри бе намерил сергия за дрехи в Будапеща и си купи цял гардероб, като започна с кожени обуща и стигна до черната плетена шапка. По-малко от час след напускането на сградата на Сабо той вече бе на автогара „Неплигет“, за да вземе автобуса за унгарския граничен град Хегешалом.

Слезе от автобуса километър преди границата, тръгна на север, излезе на някаква поляна и зави наляво.

Нощта беше безлунна — той имаше тактическо фенерче в раницата, но не го използва. Вместо това тръгна на запад, извървя мъченически километър и половина на изранените си ходила, като усещаше щипането от топлата жвакаща кръв в чорапите между студените му пръсти.

Накрая, малко преди осем вечерта, пресече поле, пълно със съвременни вятърни мелници, и се озова в австрийския граничен град Никелсдорф.

Беше попаднал в Европейския съюз^[1].

Трябваше да извърви, всъщност с прострелната рана в бедрото и порязванията на ходилата и коленете да изкуцука, още километър и половина, докато намери пътя. Вървя на запад с вдигнат палец няколко минути. Един камион му спря, но пътуваше на север и не можеше да му помогне. После втори и след него трети все пътуваха в друга посока.

В девет и четвърт го качи швейцарски бизнесмен, който беше за Цюрих. Корт се представи като Джим. Бизнесменът искаше да поупражнява английския си и Корт нямаше нищо против. Поговориха за живота и семействата си по време на пътуването през Австрия. Историята на Корт бе изцяло скалъпена, но той беше професионалист. Разказа за неприятния си развод във Вирджиния, за отколешното си желание да посети Европа, за уличния грабеж в Будапеща, при който загубил личните си вещи, но и за късмета да запази портфейла и паспорта си, както и за приятеля си в източната част на Швейцария, който се съгласил да го подслони до обратния полет за Щатите следващата седмица.

Докато пътуваха в нощта и разговаряха, Корт от време на време поглеждаше в страничното огледало — проверяваше дали не го следят. През цялото време, докато бе разправял небивалици за места, където кракът му изобщо не бе стъпвал, и за измислени хора, с които никога не се бе срещал, той не забравяше за предстоящата задача. И се опитваше да предугади как ще се развият събитията през следващите трийсет часа.

Беше петъчна нощ, трафикът по А1 бе натоварен, но аудито на бизнесмена бе бързо. Заобиколиха Залцбург от север. Корт предложи да шофира и швейцарският бизнесмен поспа няколко часа.

Аудито се качи на магистралата Енгадинер-Бундесщрасе и пресече североизточната граница на Швейцария в три през нощта. Нямаше митнически контрол, макар Швейцария да не бе официално член на ЕС. Швейцарецът отби на денонощно отворено място за почивка и настоя Джим да опита швейцарската бира и да му каже честно какво му е мнението. Корт се съгласи, възхити се в многословна тирада от цвета и вкуса, подхвърли няколко похвали, които някога бе дочул в мюнхенска бирария за качествата на германската бира, и това убеди вече очарования бизнесмен да откара Джим направо до дестинацията му, вместо да го остави в точката, където пътищата им се разделяха.

Така че поеха по 180 на юг, после и по 27 на запад през някаква долина, макар облачната нощ да не позволяваше да видят нищо встрани от осветеното от фаровете платно. Накрая, в Лавин, Джентри избра къща от дърво и камък встрани от пътя и я обяви за мястото, за което бе тръгнал. Всъщност след като слезе от аудито му оставаха три километра ходене през снега, но той бе решил, че ако на финала го чакат неприятности, няма защо този симпатичен човек да страда за стореното от него добро дело.

— Благодаря, че ме хвърлихте дотук. Auf wiedersehen.

Корт стисна ръката на господина през прозореца. Остана изправен на пътя и му помаха с ръка за довиждане.

Габаритите на аудито се скриха на следващия завой, а Сивия се обърна и бавно пое на запад през лекия снеговалеж.

Вървеше целеустремено, но беше изморен до мозъка на костите. Единствено адреналинът и желязната самодисциплина го бяха движили напред през последните двайсет часа, но сега адреналинът бе на изчерпване и оставаше само дисциплината. Трябваше му почивка и той се надяваше да я намери след няколко часа в края на стръмния път за Гарда.

В четири и десет снеговалежът се засили. Корт бе изкачил хълма и вече се намираше в селото. Не бе видял жива душа, макар в малкия хотел да светеха някакви лампи. Иначе всички къщи бяха тъмни, а пастири, ковачи, съдържатели на ханове и пенсионери можеха да разчитат на още няколко часа здрав сън. Продължи да се изкачва през селото покрай древните каменни корита за овчите стада, които минаваха успоредно на предназначените само за пешеходци улици, и покрай миниатюрните градинки, оградени от ниски плетове пред малките къщички, докато накрая излезе на другия край и тръгна да се изкачва по черен път по стръмния хълм. Пресният сняг се трупаше върху стария и почти бе застлал склона, макар дори в безлунната нощ Корт да виждаше тук-там тъмни голи петна, които все още очакваха бялата покривка.

След като се изкачи около триста метра през заснежените ливади, Джентри най-сетне включи малкото си тактическо фенерче. Бе оставил зад себе си пасища, но сега навлизаше в борова гора, снегът се завихряше между дърветата, а черната нощ правеше пътеката невидима. Но лъчът на фенерчето помагаше. Той продължи упорито още стотина метра и откри дестинацията си — малко бунгало.

Намираше се на трийсетина метра от пътя, който продължаваше през видимо неизползван частен имот. Нямаше никаква причина оттук да мине някой, а дори случайно да минеше, нямаше защо да се вглежда надясно през стволовете и да забележи малката постройка. Огромен ръждясал катинар висеше негостоприемно на предната врата, трите прозореца на едностайното бунгало бяха заковани с дъски отвътре, а боровете се издигаха, без нищо да им пречи, до самите стени на постройката.

Джентри мина през дърветата и огледа с лъча за следи от нечие идване. Зад бунгалото имаше складова пристройка, също заключена с тежък катинар. Той го провери и установи, че никой не го е пипал. Продължи обиколката си отвън, огледа стените и вратата. Свали си ръкавиците, бавно прокара пръсти по ръбовете на вратата и намери каквото търсеше в горния десен ъгъл — дървена клечка за зъби, забита в процепа с касата. Ако някой беше отварял вратата, тя щеше да е паднала и това щеше да покаже на Сивия, че бунгалото му е компрометирано.

Удовлетворен, че всичко изглежда както го бе оставил, Корт застана с гръб към вратата, после отмери трийсет крачки в боровата гора, като си пробиваше път под бодливите клони. На трийсетата извървя пет метра вдясно и клекна.

Ключът беше в метална кутия от кафе, заровена на петнайсет сантиметра в килима от борови иглички, парченца кора и замръзнала почва. Той го извади, върна се при бунгалото и отключи.

Въздухът вътре бе сух, застоял и точно толкова мразовит, колкото бе навън. В ъгъла имаше висока до коляно подвижна пещ на въглища, но Джентри не й обърна внимание. Вместо да се занимава с нея, запали фенер на масата в центъра на помещението и мъждивата светлина се превърна в единствения източник на топлина.

На стелаж до стената имаше кашони с армейски порциони, готови за консумация, и след като посети набързо химическата тоалетна, 36-годишният американец разкъса един от пакетите. Седна до масичката и нападна солетите и бисквитите в него.

Приключи с храненето за трийсет секунди. Стана и избута ниската четвъртита пещ от ъгъла, а после повдигна дъските на дюшемето под нея.

Захапа фенерчето и заслиза по дървената стълба в неизмазаната изба, която бе два метра дълбока и три на три широка. Когато се извърна от стълбата, се изправи пред три високи до гърдите му натрупани един връз друг черни сандъци. Те заемаха половината площ, а вдясно от него имаше метален работен тезгях. Свободното място позволяваше единствено използване на стълбата и разместване на сандъците. Корт вдигна най-горния от първата купчина, стовари го на масата и щракна ключалката.

Когато бе казал на Фицрой, че ще спаси семейството му, бе взел решение да дойде в Гарда, Швейцария, при големия си оръжеен склад в гората. Имаше още няколко такива из континента, но никой от тях не можеше да се сравнява с Гарда.

Гарда бе златната жила.

Тежката артилерия.

В първия сандък имаше картечен швейцарски пистолет „Брюгер и Томет МР9“. Той го извади от дунапреновото му легло, вкара с щракване зареден пълнител, закачи ремъка за приклада и го вдигна над главата си, за да го избута встрани над капака в тавана. В друг сандък имаше комплект найлонови калъфи с пълнители към оръжието, които можеха удобно да се закопчаят на бедрото му или за колана му. Хвърли и тях през капака над себе си.

През следващите пет минути прегледа всички сандъци. Натъпка огромен сак с всякакво леко огнестрелно оръжие и експлозиви. Сложи в малка чанта черен тактически костюм, маска за лице, предпазни очила за стрелба, малък разузнавателен скенер, който щеше да му позволи да прехваща радиокомуникации на къси разстояния, и бинокъл.

Накрая, малко преди пет сутринта, излезе от избеното помещение при двата вече готови сака. Остави входа за склада отворен. Пи вода от полузамръзнала бутилка, глътна две хапчета болкоуспокояващо, посети за втори път химическата тоалетна и дръпна от един рафт спален чувал. Разгъна го на пода, отключи предната врата, подготви бунгалото за отбрана и се вмъкна в спалния чувал. Нагласи алармата на часовника си за седем и половина. Два часа сън щяха да са му достатъчни, за да преживее следващия дълъг ден.

 

 

Дойдоха малко след пет. Бусът спря в полите на хълма. На пътниците им се бе струвало, че шофьорът се бори с колата по хлъзгавите улици през цялото време на почти тричасовия им път от Цюрих. Но липсата на умения за шофиране в подобни условия бе разбираема. Шосето бе застлано с черен лед, а на някои места видимостта бе почти нулева. Освен това заповедите на арабите бяха да се доберат до мигащата червена точка на джипиеса им възможно най-бързо, а Техника им се бе обаждал през десет минути по сатфона за отчет докъде са стигнали.

Бяха петима — либийски офицери, експерти по външна сигурност в Организацията за безопасност на Джамахирията, екип стрелци, подбрани измежду най-добрите хора на Кадафи. Всички бяха бивши командоси и познаваха автоматичните си пистолети „Скорпион SA Vz 61“ както се познава интимна приятелка. Командирът им бе 41-годишен, със сурово лице, брадат, облечен в цивилни дрехи за туризъм по трудни места, както бяха и подчинените му. Седеше на предната седалка и не спираше да дава сърдити указания на командоса зад волана, без грам съжаление към него, макар за всички да бе ясно, че шофьорът е повече свикнал да преодолява пустинни дюни в брониран военен джип, отколкото заледени планински серпантини в пътнически бус.

Все пак се добраха до Гарда доста бързо и спряха колата в паркинг до влаковата спирка в дъното на долината. Шофьорът вдигна капака, свали ротора на разпределителя и го прибра в раницата си, с което си гарантира, че никой няма да помръдне колата, докато не се върнат. След това откриха пътеката, водеща нагоре по хълма, разгърнаха се в ширина, колкото позволяваше тя, и започнаха да се изкачват.

Всеки бе прибрал малкия скорпион в раницата си със сгънат приклад, а в кобури под мишниците носеха пистолети. Някои носеха гранати и експлозиви за разбиване на врати. Всички бяха с плетени шапки, дебели памучни панталони, черни якета от същата плътна тъкан с логото на скъпа марка, предпочитана от елитни атлети.

В раниците им имаше очила за нощно виждане, но те щяха да почакат засега.

Петимата либийци изкачваха в мрака стръмния виещ се път. Движеха се бързо и без усилие. Всеки случаен минувач щеше да разбере по сходния им външен вид, суровите им изражения и ритмичното изпускане на пара от устата им, че тези хора не замислят нищо добро. Само че в пет и половина сутринта, по време на снежна виелица високо в планината няма случайни минувачи, така че либийците минаха незабелязани по чакълените улички на швейцарското селце.

Всички носеха прикрепена за колана малка ръчна радиостанция със слушалка на кабел. По къса команда на командира им те се разделиха в западния край на Гарда и продължиха поотделно на изток по различни улички. Тази тактика осигуряваше, ако жител случайно погледне през прозореца в този ранен час, да види само един човек. И ако случайно се вдигнеше тревога и селяните започнеха да обсъждат забелязани пришълци, всички в крайна сметка щяха да решат, че говорят за един и същи човек.

В другия край на града отрядът се събра като биологичен организъм, чиито разделени клетки се обединяват на предметното стъкло на микроскопа. Командирът направи справка с джипиеса и зави наляво по черен път, който продължаваше от скалистия перваз, на който бе разположено селцето, нагоре по склона и към гората, която можаха да видят едва след като си сложиха очилата за нощно виждане.

Командирът съобщи на подчинените си информацията от джипиеса:

— Четиристотин метра.

Снеговалежът се бе засилил — вихрушката от единични снежинки допреди малко се бе превърнала в стена падащ сняг. Либийците бяха виждали сняг и преди, по време на тренировки в Ливан и на други мисии в Европа, но телата им бяха тотално непривикнали на студ, още по-малко на такъв студ. Само преди четиридесет и осем часа същият този отряд бе стоял в апартамент в Триполи зад оборудване за електронно проследяване, мъчейки се да открие излъчваща любителска радиостанция някъде в града, заради критични коментари по адрес на полковник Кадафи. В онази претъпкана стая бе четиридесет градуса, така че студът на швейцарските Алпи бе истински шок за телата им.

Без малко не подминаха бунгалото. Единствено предоставените им от Техника точни джипиес координати ги спасиха от часове лутане из гората. Но сега скорпионите бяха извадени от раниците, раниците бяха на гърбовете им, сгъваемите приклади бяха разгънати, оръжията бяха в готовност, опрени в раменете, с прицели под линията за стрелба в очилата за нощно виждане. Всеки зае внимателно избрана позиция около бунгалото. Докладваха поединично.

Командирът беше първи:

— Първи на позиция, десет метра от предната врата. Не забелязвам движение. Капаците на прозорците са затворени.

— Втори. С Първи съм.

— Трети. На западната страна съм. Един прозорец. С капаци.

— Четвърти. От източната страна. Един прозорец. С капаци.

— Пети. Отзад съм. Няма прозорци, но има складова пристройка към основната сграда. С катинар. Няма нищо друго.

— Пети, оставаш отзад — заповяда командирът. — Намери прикритие и бъди в готовност. Трети и Четвърти, елате отпред. Влизаме заедно.

 

 

Джентри спеше като къпан в спалния си чувал до отвора в пода, който водеше към избата. Болкоуспокояващите бяха притъпили гложденето в бедрото и това му бе позволило да се отпусне и да заспи. Сънят му бе здрав и спокоен.

И кратък.

 

 

Командирът откачи една осколочна граната от колана си. Изтегли щифта и бавно се придвижи към предната врата. Втори вървеше напред и вече приготвяше експлозива за разбиване, когато забеляза, че вратата не е затворена. Обърна се към командира и му кимна към нея.

Командирът кимна в отговор, обърна се към следващите ги двама и им прошепна:

— Отворена е. Пригответе си…

Втори бързо бутна вратата и клекна, за да могат онези зад него да се прицелят в евентуалните мишени вътре. Беше съвсем тъмно — дори очилата за нощно виждане не можеха да различат нищо.

Първи подхвърли с движение от долу нагоре гранатата в стаята. Втори, Трети и Четвърти отстъпиха встрани от касата.

Гранатата изчезна в мрака, но звукът от удара й в твърда повърхност дойде прекалено скоро. В мига, в който командирът се извърна от вратата, тя се появи в полезрението на очилата му, изтърколи се подскачайки от бунгалото и тупна в снега.

За щастие на либийците всички я видяха навреме. Хвърлиха се в различни посоки на земята. Експлозията претовари електрониката на очилата и всички бяха заслепени, защото гледаха към гранатата, а Четвърти бе поразен и повален от шрапнел в лакътя. Командирът смъкна безполезните очила от очите си, върна се при вратата, влезе и почна да стреля напосоки в мрака. Последваха го Втори и Трети, но само след две секунди викът на командира ги смрази по местата им.

— Бариера!