Марк Грейни
Сивия (14)

12.

Джентри влезе в столицата на Унгария в три следобед. Ниски сиво-бели дъждовни облаци гъделичкаха заоблените зелени хълмове на Буда по западния бряг на река Дунав, разсичаща на две четиримилионния град. Корт бе идвал в Будапеща преди четири години за първата си задача, възложена му от Фицрой — проста операция срещу сръбски убиец, поставил бомба в квартален ресторант с цел да убие търговец на оръжие, но вместо това премахнал брата на американеца. Оцелелият брат бе имал и пари, и връзки в подземния свят, така че не било проблем да се свърже с Фицрой и да наеме отмъстител. За Фицрой пък било съвсем проста работа да изпрати най-новия си „работник“ в Будапеща със задача да открие проблемния сърбин в един пристанищен бар, да го напие, да му забие нож в гърба и да остави трупа му тихо да се плъзне в тъмните води на Дунава.

Но Джентри познаваше Будапеща и отпреди, от времето си в Компанията. Бе идвал тук и си бе тръгвал може би веднъж на две години в продължение на десетилетие: следеше дипломати, издирваше съмнителни руски бизнесмени в имения из Буда или по хотели в Пеща. Веднъж дори му бе възложено да прогони таджикски убиец, заплашил резидента на ЦРУ, просто защото не бе имало друг по-подходящ за такава задача.

По време на работата му тук му се бе налагало много пъти да има вземане-даване с един местен аферист, Ласло Сабо. Сабо беше лишен от всякакъв морал, хитроумен мръсник, готов да направи всичко за всекиго, ако му размахат в лицето достатъчно дебела пачка форинти. Специалността му бе фалшифициране, купуване и продаване на документи за самоличност и промяната им за хора, нуждаещи се от тази услуга спешно. Беше помогнал на десетина сръбски военнопрестъпници да напуснат Централна Европа под носа на издирващите ги сътрудници на Международния съд на ООН и бе натрупал цяло състояние, разчиствайки авгиевите обори на тази и други войни. Но през 2004 година бе настъпил Корт по пръстите, като се бе съгласил да изготви документите на чеченски терорист, измъкнал се от свития юмрук на руснаците около Грозни и стигнал до Будапеща по пътя си на запад. Корт и другите „главорези“ се бяха добрали до чеченеца в склад на Сабо в предградията. Ударът не бе протекъл дискретно и по време на мелето бе избухнала вана с фотохимикали на Сабо и бе убила терориста. Наложи се Корт и екипът му да изчезнат преди пристигането на пожарната, което бе позволило на Ласло да се изпари. Веднага след това бяха пратили Корт на лов за още по-едра риба, но той не бе забравил за Сабо и беше продължил да го държи под око, понеже знаеше, че някой ден може да му се наложи да прибегне до услугите му. Обикновено използваше отдела за изготвяне на документи в Мрежата на сър Доналд Фицрой, но не беше зле да има в Будапеща човек, който на добра цена може да го превърне във всекиго, поне на хартия.

Ласло Сабо бе непоправим подлец и Корт знаеше това без никакво съмнение. Но знаеше също, че Сабо е дяволски добър в онова, което прави.

В три и половина Корт зареди гориво, купи си дюнер и лимонада от една турска сергия на улица „Андраши“ и спря на една пряка от бърлогата на Ласло в Пеща, на около километър от Дунав. Вече бе започнал да вали леденостуден дъжд, но Джентри не направи нищо, за да се защити от него. Мускулите го боляха от сторилия му се безкрайно дълъг ден, а дъждът се просмукваше в косата, брадата и дрехите му, но поне го държеше буден.

Вратата на къщата на Сабо заблуждаваше: беше ръждясала, бе покрита с окъсани пожълтели бележки и бе не по-висока от метър и половина. Изглеждаше сякаш никой не бе минавал през нея от Втората световна война, но докато Корт довършваше подгизналата си от дъжда питка с агнешко, тя се отвори с изскърцване и от нея излязоха двама чернокожи. Сомалийци, предположи Корт. Явно намиращи се в Европа нелегално, защото никой с легални документи не би дошъл да посети Ласло току-така. Корт знаеше колко лесно бе станало за африканци и араби от Близкия изток да имигрират легално в Европа. Двамата тъпанари, с които току-що се бе разминал в дъжда, изглежда, не бяха покрили изискванията за получаване на въжделения печат за влизане в страната, което за Корт бе индикация, че нещо около тях е съмнително.

В този миг осъзна, че вероятно на земята има малко хора по-издирвани от него в момента, което по дефиниция го правеше по-съмнителен дори от тези двама сомалийци.

Удари с лявата си длан малката желязна врата. Дясната държеше в готовност над дръжката на валтера под колана си, скрит под мокрото яке.

Близо минута не се чу никакъв звук, затова той удари повторно. После видя малкия пластмасов бутон на домофона в горния ляв ъгъл на касата на вратата. Натисна го и каза:

— Сабо…? Трябва ми помощта ти. Ще платя.

Домофонът изписка в отговор:

— Кой те праща? — В гласа звучеше върховна досада, все едно Корт просто бе следващият клиент в дълга опашка, чакаща за някаква стока.

— Аз съм от хората на Доналд Фицрой. — Сабо може и да не бе ресурс на Мрежата, но със сигурност бе чувал за сър Доналд.

Проточилата се пауза обезпокои Корт, но тогава се разнесе щракване на отваряща се електронна ключалка. Корт предпазливо бутна желязната врата, влезе в тъмен коридор и тръгна към мъждивата светлина на поне петнайсет метра напред. Светлината идеше от друг коридор и по него Корт стигна до голяма работилница, част от която бе библиотека, а друга част — фотостудио. Там видя Ласло, седнал зад бюро до стената.

Косата му беше дълга до раменете. Дрехите му бяха унгарски боклук — черни дънки и полиестерна риза, разкопчана до средата и разкриваща кльощав гръден кош. Беше на шейсет, но шейсет според стандартите на Източния блок, което означаваше осемдесет за лицето и трийсет за физиката. Личеше му, че не е галеник на съдбата. На Корт му приличаше на застаряваща рокзвезда, която още гледа на себе си като на як пич.

Ласло се взря в Корт, гледа го дълго и накрая каза:

— Познато лице. Без брадата и сплъстената от дъжда коса може би щях да се сетя по-бързо.

Корт обаче знаеше, че Сабо никога не е виждал лицето му. По време на операцията срещу бърлогата му през 2004 той бе носил маска, а освен това тогава бе тъмно, а действията на „главорезите“ — бързи и объркващи.

— Не мисля — каза Корт и огледа стаята за някакви заплахи. Кабели се виеха по стените като бръшлян, имаше маси и рафтове с оборудване, кашони и книги, стените бяха скрити зад заключени кантонерки, а в ъгъла бе подредено истинско фотостудио, с фотокамера на тринога срещу вдигнат на пиедестал стол.

— Американец. Трийсет и пет годишен, ръст метър и осемдесет, тегло седемдесет и седем килограма. Не се държиш като войник или полицай, което е хубаво.

Корт още помнеше части от досието на този човек. Сабо бил обучен от Съветите за провеждане на електронно наблюдение, фалшификация и други „черни“ умения, извън категорията на леталните, бил използван да шпионира в полза на руснаците, но в действителност тъкал на два стана и макар да снабдявал Москва с разузнавателни сведения срещу сънародниците си, едновременно с това осигурявал заможни унгарци с документи, позволяващи им да избягат през желязната завеса.

Тази маргинална, съмнителна и лишена от всякакъв ентусиазъм помощ за народа му се бе оказала достатъчна, за да му спести нож в гърдите след падането на Съветския съюз, макар Джентри да помнеше отнякъде, че Ласло бе понесъл известни последици от физическо естество за колаборацията си с Москва.

— Аз съм просто човек, който се нуждае от продукта ти. Човек, който бърза — подчерта Корт.

Ласло стана и посегна за бастуна, подпрян отстрани на бюрото му. Подпря се тежко на него и тръгна към посетителя си, като накуцваше. Нещата се бяха влошили след последната им среща преди пет години.

След сякаш цяла вечност Сабо стигна до Корт, спря, наведе се, хвана го за брадичката и завъртя главата му наляво и надясно.

— Какъв продукт?

— Паспорт. Чист, не фалшив. Трябва ми веднага. Ще платя за допълнителните усилия.

Ласло кимна, после попита:

— Как е Норис?

— Норис?

— Синът на сър Доналд Фицрой.

— Имаш предвид Филип.

— Да. Сър Доналд има ли още лятната си вила в Брайтън?

— Нямам представа.

— Честно казано, и аз. — Сабо сви рамене малко смутено.

— Ясно ми е, че искаш да провериш дали съм онзи, за когото се представям — въздъхна Корт, — но малко бързам.

Сабо кимна и изкуцука до една малка пейка — една от десетината в стаята, всяка от които пред различна маса или бюро, покрити с компютри, микроскопи, документация, камери и всякакво оборудване.

— Фицрой има подръка собствена мрежа с манипулатори на документи. Защо си дошъл при мен?

— Имам нужда от добър специалист. И то такъв, който може да работи бързо. Всички знаят, че си най-добрият.

Унгарецът кимна.

— Може и да е ласкателство, но си напълно прав. Аз съм най-добрият. Ще направя най-доброто за теб, а ти може да подхвърлиш някоя добра дума за мен пред Фицрой, нали?

— Ако до един час си тръгна оттук с чисти документи, може и да го направя.

Това, изглежда, се хареса на Сабо.

— Съвсем наскоро ми попадна партида белгийски паспорти. Нови серийни номера, а освен това още не е съобщено за открадването им. Напълно законни.

Корт обаче енергично поклати глава.

— Не! Две трети от откраднатите паспорти на пазара са белгийски. Вече се отнасят към тях с повишено внимание. Трябва ми нещо по-малко забележимо.

— Информиран клиент. Уважавам това. — Ласло стана, подпря се на бастуна си и се премести пред друга маса. Побарабани с пръсти по малък бележник, чиято корица бе надраскана с различни моливи. Взе решение и вдигна поглед: — Да. Предполагам, че можеш да минеш за киви. От доста време имам няколко новозеландски паспорта. Напоследък повечето от клиентите ми са африканци или араби… очевидно няма как да се представят за кивита. Както казах, имам ги отдавна, но мога да подправя серийния номер, когато впиша твоята информация, без да повредя холограмата. Няма начин да бъдат проследени към липсваща партида.

— Чудесно.

Сабо седна и въздъхна облекчено, което подсказваше, че движението го изморява.

— Пет хиляди евро.

Джентри кимна, извади парите от раницата си и ги показа на Ласло, без да му ги дава.

— Какво ще правим с външния ти вид? Мога да те снимам и така, но можем да направим нещо по-професионално.

— Бих желал преди това да се измия.

— Имам душ. Бръснач. Сако и вратовръзка като за теб. Подготви се, докато работя над документите.

Корт мина по коридора и влезе в банята. В нея се стелеше тежка телесна миризма и воня на мухъл. Към душа имаше полица със сапун, самобръсначки, ножици — всичко нужно за оператори, нелегални имигранти или престъпници, желаещи да маскират за няколко минути издайническата си външност, за да могат да позират за фотография, способна да ги представи на полицаи и инспектори по граничен контрол. За първи път от три месеца Корт избръсна брадата си, след като остави валтера на полицата с шампоана и самобръсначките.

Почисти избръснатите косми. Всяко косъмче можеше да бъде източник на ДНК доказателство, затова той прекара повече време в събиране на космите от брадата си, отколкото за избръсването им.

Погледна се в огледалото и се среса. Лицето му изглеждаше състарено — бръчиците, дължащи се на слънце, вятър и живота като цяло, му се сториха по-дълбоки от последния път, когато се бе вглеждал. Беше отслабнал няколко килограма след започване на сирийската операция. Под очите му се виждаха меки безцветни торбички отпусната плът.

Когато беше на двайсет и шест му се бе наложило да прекара четири денонощия без сън. Тогава бе следил вражески агент в Москва и по пътя към една дача в провинцията скапаната лада просто бе изгаснала и затънала в снега. И на Сивия му се бе наложило да върви пеша, за да не умре от замръзване.

Сега, на трийсет и шест, му се струваше, че изглежда по-зле, отколкото след онези четири кошмарни денонощия, преди екипът по изтегляне да го бе открил и изтеглил от леда, за да го натовари в хеликоптера.

Избърса се и обу мокрите си панталони. Беше внимавал при къпането да не разбута подгизналата превръзка на бедрото си. Облече бялата риза, която му бе оставил Ласло, макар да го стягаше около врата, и внимателно направи голям възел на вратовръзката, за да прикрие разкопчаната яка. Синьото сако му стоеше на раменете като кашон с дупки за ръцете. Дори не опита да го закопчае. Мушна пистолета в колана си, пъхна резервните пълнители и джобното ножче в джоба си и се върна в лабораторията на Ласло.

Сабо седеше в инвалиден стол до работна маса, надвесен над разтворен паспорт с бръснач в ръка. Изгледа продължително клиента си.

— Сериозна метаморфоза.

— Да.

— Седни за снимката, ако обичаш.

Имаше малък пластмасов стол на пиедестал, поставен пред спуснато от тавана синьо платно за фон. Цифровата фотокамера на триножник бе свързана с кабел към компютър на една съседна маса.

Корт стъпи на пиедестала, представляващ малко странен дървен обръч, и седна на столчето. Пооправи сакото и вратовръзката си, а Сабо придвижи инвалидния си стол зад фотокамерата.

— Трябва да измислим име за паспорта. Хубаво, достойно за киви име.

— Оставям това на теб. Каквото избереш.

Светкавицата светна и Корт се надигна да стане.

— Трябват още две.

Той седна.

— Имам име. Но не знам дали ще ти хареса.

— Все ми е едно.

— Впечатляващо е. Драматично. Мистериозно.

— Всъщност не мисля, че е добре да…

— Защо не те наречем… Сивия?

Джентри гледаше в обектива на камерата. Светкавицата блесна в лицето му.

По дяволите…

Сабо го гледаше с яростен поглед.

Джентри се надигна пак.

Усети някакво движение в седалката. Беше пренесъл тежестта върху ходилата си, но петите му… сякаш пропадаха. Преди да успее да реагира, ръцете му изхвръкнаха встрани, чуждото сако се набра високо на врата му. А коленете му се вдигнаха пред очите. Падаше назад и пластмасовият стол се плъзгаше заедно с него. Светлината изчезна и той полетя в мрака… Падането му бе омекотено от нещо еластично и влажно.

Ударът, макар и смекчен, изкара въздуха от дробовете му. Той реагира мигновено, скочи на крака, извади пистолета и се завъртя във всички посоки, търсейки мишена и за да се ориентира.

Намираше се в облицована с тухли цистерна с неизвестно предназначение. Погледна нагоре и видя, че е паднал от три и половина метра височина след като подиумът се бе разтворил, за да го погълне. Преди да успее да посегне за стола, той се издигна във въздуха на тънка верига, закрепена към един от краката му. Тя издрънча по ръба на подиума и изчезна. Над дупката се затвори плексигласов капак.

Сабо бавно се наведе над ръба и погледна усмихнато през капака пленника си.

— Това някакъв майтап ли е? — извика Джентри напълно объркан.

— Предполагам, че си въоръжен. Зверове като теб обикновено са. Но помисли, преди да стреляш там вътре. — Почука с върха на бастуна си по прозрачния капак. — Пет сантиметра закален плексиглас… ще се наложи да се криеш от собствените си рикошети. — Почука се по челото с костеливия си пръст. — Не бъди глупак.

— Нямам време за това, Сабо!

— Напротив. Всичко, което ти остава, е малко време.

И Сабо се скри от погледа му.