Марк Грейни
Сивия (13)

11.

Корт Джентри бе работил като частен оператор четири години. Преди това бе в „Голф Сиера“ — отряд, известен и като „Главорезите“, — а още попреди бе изпълнявал соло операции за ЦРУ. С изключение на няколкото самотни вълци като него Джентри бе преживял по-голямата част от зрелия си живот в самота. Естествено, под прикритие бе влизал във връзки, нужни за изпълнението на мисиите, но те винаги се бяха оказвали мимолетни и се ограничаваха до лъжи в леглото.

Беше преживял живота си досега, без никой да държи на него.

През последните шестнайсет години бе имало един-единствен случай, когато Корт не бе шпионин, убиец или тайнствена фигура, сливаща се с пейзажа. Преди две години, за по-малко от два месеца, Фицрой бе използвал Сивия в уникално за трудовата му биография качество. Корт бе приел да работи като бодигард в „Охрана на лица“, за да се грижи за двете внучки на сър Доналд.

Баща им, синът на сър Доналд, бе доста успешен строителен предприемач. Вместо да последва баща си в сенчестото царство на разузнаването, той бе станал честен бизнесмен, който играе по правилата. И въпреки това Филип Фицрой бе успял да подразни някакви тъмни пакистански типове от подземния свят, понеже фирмата му бе лобирала активно срещу допускането на неквалифицирани работници на неговите строителни площадки. Филип Фицрой напълно логично бе изтъкнал, че е в интересите на всички жители на Лондон апартаментите и търговските обекти да се строят само от добре обучени строители, само че пакистанската мафия в продължение на години преди това бе изнудвала влезлите без документи мигранти и босовете бяха решили, че колкото повече такива постъпват на добре платена работа, толкова повече пари могат да се изцедят от тях.

Всичко бе започнало със заплашителни обаждания по телефона. Филип бе предупреден да отстъпи и да прекрати лобистката си кампания. После Елиз Фицрой — съпругата му — бе намерила в пощенската кутия няколко фалшиви самоделни бомби. Скотланд Ярд бе започнал официално разследване — четирима детективи замислено се бяха потрили по брадичките и бяха обещали да са бдителни. Филип бе продължил борбата си срещу трудовото право, бе последвала нова вълна от заплахи и от Скотланд Ярд бяха изпратили кола с вечно дремещ служител пред дома им в Съсекс Гардънс.

Един ден, докато оправяше ученическата раница на тогава шестгодишната Кейт, а момичетата гледаха телевизия, Елиз извади от външния джоб сгънат лист, който отначало прие за бележка, пратена й от г-жа Бийсли. Разгърна го — и прочете написано на ръка с големи главни букви:

МОЖЕМ ДА ГИ ВЗЕМЕМ, КОГАТО ПОЖЕЛАЕМ. ОТКАЖИ СЕ, ФИЛ.

Елиз извика истерично Филип. Филип, също толкова разтревожен, се обади на сър Доналд и след седем часа сър Доналд позвъни на вратата, придружен от един американец.

Янкито не бе нито едър, нито дребен, беше тих и избягваше да гледа хората в очите. Елиз реши, че е под 30-те, но според Фил гонел 40-те. Беше с дънки, на рамото си носеше раница, която впоследствие остана като залепена там, и бе облечен с развлечен пуловер, под който според Филип можело да се скрие бог знае какво за причиняване на неприятни неща на лоши хора.

Сър Доналд седна да поговори с Елиз и Филип в дневната, докато мъжът чакаше в коридора. Обясни на обезпокоените родители, че този човек се казва Джим, просто Джим, и че вероятно е най-добрият на света в онова, с което се занимава.

— И какво по-точно е това, татко? — поинтересува се Филип.

— Нека ти го кажа така: с него до вас ще сте по-добре, отколкото ако цялата ви улица отпред е задръстена с полиция. И не преувеличавам.

— Не ми изглежда внушителен, татко.

— Това е част от работата му — да не бие на очи.

— И как, по дяволите, да се държим с него, татко?

— Хвърляйте му по един сандвич веднъж дневно, гледайте в кухнята винаги да има кана с горещо кафе и забравете, че е тук.

Само че Елиз бе отказала да се отнася с мъжа като с неодушевен предмет. Държеше се с него вежливо и установи, че и той й отговаря със същото. И никога не я поглеждаше, подчерта тя, когато веднъж съпругът й я попита.

— Гледа през прозореца към улицата, през другия — към задната градина, и не изпуска от поглед вратата на децата. Но никога не гледа мен. Също като теб, Филип — вие двамата би трябвало да си допаднете страхотно.

Само че присъствието на още един мъж в домакинството на Фицрой бе довело до търкания между съпруг и съпруга.

Клеър и Кейт харесаха Джим. Имитираха американския му акцент, което той прие добродушно. Той ги караше до училище ежедневно със сааба, а Елиз ги придружаваше. Малката Кейт веднъж го подкачи, че бил лош шофьор, а той изненада и майката, и дъщерите й, като се разсмя и призна, че обикновено пътувал с влак или карал мотоциклет. След което се изчерви, извърна поглед към огледалата и повече не продума.

Два месеца бе неотлъчно до момичетата, още след като станеха сутрин, и лежеше на кушетка в коридора до вратата на спалнята им, когато спяха. Единственият момент на леко вълнение през тези два месеца бе когато една неделя на път за пазара се бяха натъкнали на пътен инцидент, блокирал улицата. В мига, в който движението спря, Джим качи без замисляне колата на тротоара, разкопча спортното си сако и Елиз видя под мишницата му кобур със стърчаща дръжка на пистолет. Подкара по тротоара, като държеше волана с лявата си ръка, право през разбягващата се пред тях тълпа, а дясната му не изпусна пистолета, без да го вади. След десет секунди бяха минали през задръстването. Не каза нито дума на пътниците си, сякаш това бе поредното неделно излизане за мляко и кексчета. Майката и децата го гледаха ококорени през цялото време.

А една сутрин изчезна. Постелката бе оставена грижливо сгъната под възглавницата на кушетката. После вестниците писаха, че пакистанските мафиоти били арестувани от хора на Скотланд Ярд. Опасността бе преминала и сър Доналд бе отпратил своя янки.

Филип и Елиз бяха въздъхнали с неимоверно облекчение, че вече нищо не ги заплашва.

Но момиченцата се бяха разплакали, когато баща им им каза, че чичо Джим трябвало да се прибере в Америка и, не, нямало да се върне.

Само час след като приключи разговора си с Фицрой Корт купи мотоциклет. Беше „Хонда CM450“ от 86-а година със запазен двигател и гуми, които изглеждаха способни да издържат няколко дни интензивно пътуване.

Продавачът бе местен младеж, който работеше в бензиностанция на шосето в Себеров, южно от Прага. Нямаше никакво пререгистриране, само плащане в брой, с няколкостотин крони доплащане за каска и карта. След това Корт пое по пътя.

Не се беше колебал и за миг след разговора с Дон. Знаеше, че го чака около ден пътуване до Нормандия. Можеше да измисли план, докато караше, и можеше да се чуе с Фицрой, без да спира. Не, нямаше нито време, нито смисъл да седи на някаква пейка в парка тук, на хиляда километра от целта си, и да размишлява.

След като се снабди с мотоциклета, мина през склада си — беше малко затворено под ключ помещение за отдаване на дългосрочен наем на шест-седем километра южно от центъра на града. Отдавна бе загубил ключа, така че отключи с подръчни средства. Можеше да съобщи номера на кредитната карта, с която плащаше месечния наем, ако някой го попиташе какво прави тук, но всъщност никой не го обезпокои. Бе организирал този склад преди три години, бе го посетил само веднъж и сега малката неосветена стаичка беше прашна, мухлясала и студена. Представляваше квадратно помещение със страна два и половина метра, празно, с изключение на четири сака, натрупани един връз друг, всеки опакован в прашасал бял чувал за боклук. В тях имаше пистолети, пушки, муниции, дрехи, вакуумно пакетирана храна и пакет с аптечка. Той хвърли в един от саковете пистолета CZ, който бе взел при сблъсъка в тунела за метрото, и взе малък „Валтер Р99 Компакт“ с два резервни пълнителя. Оръжието бе чисто и добре смазано, но той провери за всеки случай работата на затвора и ударника. Не взе други оръжия — нямаше как да пресича границите на ЕС с арсенал на гърба си.

Пистолетът трябваше да му е достатъчен.

Разкъса опаковката на аптечката, събу си панталона и седна на студения мръсен под. Драскането на плъхове по алуминиевите стени му напомни колко далече от санитарни са условията тук. Огледа с професионален интерес раната, която вече бе на цял ден. Досега не го бяха прострелвали, макар да бе раняван десетки пъти в хода на работата си. Кракът му болезнено пулсираше, но той бе преживявал изгаряния, счупване на кости и веднъж дори парче шрапнел в шията — все неизбежни неща в неговия занаят.

Изля щедра доза йод върху входната и изходната рана. Разпечата ролка бинт и отвори кутийка антисептичен крем, смени превръзката колкото можа под слабата светлина, прибра каквото остана в малък пазарен плик и го натъпка в джоба си. От втория сак извади облекло за студено време. Обу дебел панталон, облече изцапана с машинно масло дебела риза и непромокаемо брезентово яке. Сложи си ръкавици и веднага усети как пръстите му започват да се стоплят. Избра кожени туристически боти и черна шапка, която можеше да се спуска като маска върху лицето му. Дръпна циповете на всички сакове, подреди ги, затвори и заключи вратата и яхна мотоциклета.

След минути бе на кръстовище на южния изход от града. На няколко часа на запад бе германската граница, след нея идеше френската, после Нормандия.

Въздъхна тежко. Парата от дъха му мина през порестата микрофибърна ски маска, покриваща устата му.

Де да беше толкова лесно.

Налагаше се да направи няколко ключови спирания по пътя. Трябваше да вземе някои неща, преди да стигне до Нормандия. Знаеше откъде да вземе каквото му трябваше, но това означаваше половин ден по-дълго пътуване.

На първо място му трябваха нови фалшиви документи за самоличност. Още имаше паспорта, с който бе влязъл на територията на Чехия, и той щеше да му свърши работа из Централна Европа, където паспортният контрол все още не беше изцяло компютризиран и интегриран, но веднъж го бяха „осветили“ като „Мартин Болдуин“ — канадски журналист на свободна практика. Само безнадежден оптимист или пълен глупак би го използвал, за да влезе в Европейския съюз, а Джентри не бе нито едното, нито другото. Но повече от влизане в ЕС му трябваше безопасно напускане, когато димът от пукотевицата се разсееше. Беше наясно, че след онова, което предстоеше да направи в Нормандия, за него ще е най-здравословно да изчезне някъде далече и чистите документи за самоличност щяха да са жизненоважни.

Познаваше един мъж в Унгария, който бързо можеше да го снабди с такива документи. С добре изработени документи щеше да пътува бързо из ЕС, а щеше да е безопасно да ги използва и за други цели, ако се наложеше. А след като свършеше работата, щеше да изхвърли всички оръжия и специалната екипировка и щеше да скочи на самолет за Южна Америка, Южния Пасифик или дори шибаната Антарктида, ако около него продължеше да е толкова напечено както през последните два дни.

След Нормандия щеше да е немислимо да търчи насам-натам и панически да купува компрометирани документи и да рискува да напусне континента с тях.

От запад духаше студен ноемврийски вятър. Джентри излезе на Е65 — магистралата, която щеше да го преведе покрай Бърно, после в Словакия, покрай Братислава и след това на юг, към унгарската граница. Шест часа път, включващи две бързи спирания за зареждане и пресичане на две калпаво охранявани граници.

Настъпи педала на газта, наведе се напред в студения вятър и се насили да мисли за предстоящите четиридесет осем часа. Беше мрачно, но необходимо занимание, при това много по-приятно, отколкото ако размишляваше за изминалите четиридесет и осем часа.