Марк Грейни
Сивия (12)

10.

Джентри се събуди в пет сутринта. Прострелната рана в бедрото му щипеше и болката в нея пулсираше, така че изобщо не се чувстваше отпочинал. Седна, наведе се напред, за да разпъне мускулите на гърба си и сухожилията на краката си, стана и направи няколко странични наклона. Щеше да прекара деня в движение. Още не бе избрал дестинацията, но знаеше, че е желателно да напусне хотела възможно най-скоро.

След отбиване в банята, за да се облекчи и да превърже раната, се облече в същите дрехи от предната нощ. Надникна през прозореца за някакви признаци за наблюдение. Не забеляза нищо подозрително, затова слезе по стълбите и напусна сградата малко преди пет и половина.

Вече имаше в главата си списъка на задачите. На първо място в него бе да отиде до тайния си склад в Прага и да вземе някакво леко огнестрелно оръжие. Беше се зарекъл повече да не ползва самолет — тези полети през последното денонощие бяха истинска аномалия в живота му, защото Корт мразеше да се придвижва невъоръжен. Ползваше граждански полети само в краен случай и за последните четири години бе летял не повече от десетина пъти. Докато вървеше невъоръжен по безлюдните павирани улици на Прага, се чувстваше буквално гол. Единствената утеха за оръжейните му мечти бе малкият сгъваем нож „Спайдерко“, затъкнат под колана му, който бе купил от един кюрдски полицай. Беше по-добре от нищо, но отстъпваше пред всякакво огнестрелно оръжие.

След склада трябваше да напусне града — щеше да плати в брой за евтин мотоциклет и просто щеше да се изнесе от Прага. Може би щеше да прекара седмица в обиколки из селата на Чехия или Словакия. Надяваше се да е в безопасност и да доживее президентът на Нигерия да слезе от власт и може би да го остави на мира.

Никой не можеше да изчезне по-бързо и по-чисто от 36-годишния американец.

Докато вървеше към метрото, Корт реши да изтегли по-напред в списъка на задачите нещо важно: беше подушил миризмата на кафе от малко заведение, което току-що отваряше. В този момент изпита същата нужда от кафе, каквато изпитваше от оръжие.

Беше грешка.

Гъста мъгла изпълваше тъмната уличка пред кафето и дори започна да ръми, когато Корт изкачи няколкото стъпала на входа и влезе в заведението. Беше пет и половина и той бе сигурен, че ще се окаже първият посетител за деня. Знаеше достатъчно чешки, за да поздрави младата руса жена зад щанда. Посочи й димящата кана и я загледа как му налива картонена чаша с гъстата ароматна напитка и слага закуската му в торбичка.

И тогава камбанката на входната врата звънна. Той погледна назад и видя да влизат трима мъже, които затвориха чадърите си и отръскаха дъждовните капки от палтата си. Изглеждаха местни, но Корт не можеше да е сигурен. Първият погледна към него точно когато Корт отнасяше покупките си до масичката с мляко и захар.

Корт хвърли поглед на покритата със стъкло листовка на стената, рекламираща сборник с поезия, после го премести към витрината вдясно, гледаща към тъмната дъждовна улица.

След няколко секунди вече беше навън, под студения дъжд, на който не обърна внимание, и тръгна към метростанцията при Мустек. Нямаше други пешеходци — студът, дъждът и ранният час обясняваха това. Щипещият бузите мразовит въздух не му пречеше — точно обратното, на Корт му харесваше как той влива живот в уморените му мускули и все още замаяния му мозък. Минаха няколко камиона за зареждане на заведения и магазини и Корт не пропусна да погледне в предното стъкло на всеки, с който се разминаваше. Стигна до входа на метрото и слезе по стълбите. Все още уморените му очи бавно се адаптираха към болезненото електрическо осветление. Студените бели плочки отразяваха светлината.

Последва знаците по извития тунел към пероните. Друг ескалатор го закара дълбоко под спящия град, а следващият завой го отведе още по-навътре в ярко осветения търбух на метростанцията.

Малко преди поредния десен завой мина покрай контейнер за боклук. Хвърли в него недокоснатата чаша кафе и незапочнатата закуска. Зави зад ъгъла, направи още две крачки и спря.

Сви и разпусна мускулите си пробно. Ръцете, краката, вратът и дори челюстите му се напрегнаха.

Бръкна под колана си за ножа. Извади го и го отвори с щракване с непостижима бързина и ловкост.

Извъртя се, върна се една крачка назад, скочи във въздуха, за да покрие максимално възможната дистанция и заби седемсантиметровото острие до дръжката в гърлото на първия, който го следваше.

Мъжът бе набит, корав и широкоплещест. Месестата му дясна ръка стискаше лъскав стоманен автоматичен пистолет. Джентри сграбчи китката на ръката с пистолета и натисна цевта надолу и встрани, за да попречи на спазмите на умиращия да предизвикат оръжието да стреля.

Не загуби време да погледне мъжа в очите — ако го беше направил, щеше да забележи шока и объркването дълго преди началото на паниката и болката. Вместо това тласна мъжа назад към ъгъла и го блъсна във втория кандидат-убиец точно когато той завиваше и изваждаше оръжието си. Корт държеше с дясната си ръка дръжката на забития в гърлото на първия нож и го използва, за да тласне първия във втория, докато се мъчеше да измъкне с другата си ръка пистолета му. Но той не го изпускаше. Корт вече виждаше третия зад падащото тяло на втория — и пистолетът на този трети вече се прицелваше в него.

Джентри завря главата си в гърдите на човека със забития в гърлото нож, изблъска го през падналия на пода втори и скочи към третия…

В облицования с плочки тунел проехтя раздиращ слуха изстрел. Джентри усети как куршумът се забива в гърба на окървавения мъж, когото използваше вместо щит. Последва втори изстрел и куршумът също попадна в прегърнатия като в танц от Джентри мъж. Той продължаваше да го тласка с гърба напред, но в следващия момент го изблъска с всички сили. Окървавеното тяло полетя към третия, а Джентри изтегли ножа от гърлото на първия и направи последен опит да изтръгне пистолета от дясната му ръка. Мъртвецът обаче отказа да го пусне.

Сега Джентри се намираше между двама още живи убийци, и двамата въоръжени, и двамата на по-малко от три метра от него. Зад Корт бе въоръженият на пода. Той несъмнено сега се превърташе, за да може да стреля. А пред него бе още правият, който блъскаше от себе си стоварилия се върху него мъртвец, за да може да се прицели. Корт прехвърли ножа в ръката си, хвана го за острието и светкавично го запрати към правия. Острието се заби перфектно в лявото му око; пръсна кръв и мъжът изпусна пистолета си, за да хване с две ръце ножа. След това падна на колене.

Джентри не погледна към заплахата зад себе си. Вместо това се хвърли напред, протегнал ръце в отчаян опит най-сетне да отнеме нечие огнестрелно оръжие. Миг преди да падне на земята в тунела отекна нов пистолетен изстрел. Джентри не усети попадение и предположи, че операторът зад него се е целил в гърба му, но не го бе улучил заради хвърлянето му на пода.

Стовари се на плочките, плъзна се напред и вдигна изпуснатия пистолет на третия нападател. Мъжът с ножа в окото вече умираше, но все още беше жив — крещеше като обезумял. Когато стигна до него, Корт се превъртя по гръб и се обърна, за да отговори на огъня на последния оцелял. Той бе имал последен малък шанс да го застреля, но се бе поколебал, защото Корт се намираше редом с партньора му.

Сивия обаче не се поколеба — както беше легнал, започна да изстрелва между разтворените си крака куршум след куршум във въоръжения мъж и той се свлече и умря.

Когато се увери, че единственият жив е онзи с ножа в окото, Корт опря дулото до слепоочието му и дръпна спусъка без нито миг колебание.

После се изправи над трите трупа в ярко осветения бял коридор. Стените бяха изплескани с кръв, а около труповете в краката му вече се образуваха локвички. Ушите му пищяха, а раната в бедрото му продължаваше болезнено да пулсира.

Бяха се издали в кафето. Беше ги разпознал като оператори в мига, в който бяха минали през вратата и бе забелязал издайническото трепване на лицето на първия влязъл, когато погледите им се бяха срещнали.

След като бе идентифицирал заплахата в тяхно лице, Корт ги бе наблюдавал в отражението на рекламната листовка на стената, във витрината на заведението, в предните стъкла на няколкото камиона, с които се бяха разминали, беше усетил как скъсяват дистанцията по стълбището на метрото, което бе продължило и в тунела към пероните. И след последния завой бе решил, че е дошъл моментът да действа.

Беше се оказал по-бърз, по-добре трениран, по-хладнокръвен, но докато стоеше над трите трупа и учестеният му пулс продължаваше да помпа адреналин в тялото му, разбираше, че има една-единствена причина сега те да са окървавена пихтия.

Най-обикновен тъп късмет.

Тримата убийци бяха решили да се отбият в кафето, преди да заемат позиции около хотела, а Корт случайно се бе озовал в същото заведение, също толкова случайно избрано от тях.

И после всичко останало се бе подредило както трябва.

Корт бе извадил късмет.

Знаеше, че е хубаво да си късметлия. Но знаеше също, че късметът е коварно нещо и че всеки миг може да се обърне срещу теб. Късметът е мимолетен, случаен и превратен.

Претърси бързо труповете без никакви угризения. Знаеше, че всеки момент тук в едната от двете посоки ще се появят рано отиващите на работа. По-малко от трийсет секунди след последния изстрел Сивия бе прибрал пистолет CZ, чешки модел, и малка пачка банкноти в евро и крони.

Минута след това беше обратно на улицата, облечен в плътното яке, което бе съблякъл от единия от нападателите. Кръвта по тъмнокафявите му панталони се маскираше от петната от утринния дъжд. Тръгна през мъглата целеустремено, но без да бърза, към автобусната спирка в съседство с Карловия мост. Накуцваше леко, но нищо друго не го отличаваше от все по-многобройните хора по улиците, всеки забързан към началото на работния си ден.

 

 

Предложиха на Фицрой малка стая с кушетка за отдих, но той отказа по принципни причини. Вместо това придрема на пресекулки до заседателната маса във високия си тапициран стол. Междувременно Техника се движеше покрай терминалите, а Лойд непрестанно звънеше по мобилния си телефон. През цялата нощ охраната пред и зад вратата не мръдна от постовете си.

Сър Доналд се събуди в шест и половина и тъкмо бе започнал да пие кафе, когато Техника извика през стаята на Лойд:

— Сър! Албанците пропуснаха контролното обаждане.

В този момент Лойд седеше на стол срещу Фицрой, също пиеше кафе и изучаваше картата на Прага. Вдигна поглед към своя човек, сви рамене и изсумтя:

— Е, това е малко трудно, когато си мъртъв.

Техника обаче хранеше надежди.

— Няма начин да сме сигурни, че…

Но Лойд вече не го слушаше. Вместо това промърмори повече на себе си:

— Един падна. Остават единайсет. Но не му отне дълго…

Фицрой се подсмихна зад чашата си, но Лойд го забеляза. Стана, заобиколи махагоновата маса, приклекна пред сър Доналд и тихо му каза:

— Двамата с теб може да сме противници, но имаме еднаква цел. Може тайно да празнуваш след победата на Сивия, но не забравяй, че колкото повече той се приближава до своята мишена, толкова по-висок става залогът. Така че колкото по-бързо гушне букета, толкова по-добре ще бъде за теб, твоя син, твоята снаха и скъпоценните ти внучки.

Усмивката на сър Доналд повехна.

 

 

След около час сатфонът на Фицрой изчурулика. Лойд и хората му веднага млъкнаха. След третия сигнал сър Доналд натисна бутона за включване на говорител.

— Корт? Опитвах се да се свържа с теб. Как си?

— Какво става, по дяволите?

— Какво имаш предвид?

— Нов отряд убийци току-що се опита да ми види сметката.

— Шегуваш се.

— Шегувал ли съм се някога?

— Признавам, не. Кои бяха?

— Сигурен съм само, че не бяха нигерийци. Трима бели. Изглеждаха ми като централноевропейци. Нямах време да им търся документите за самоличност. Но ако са разбирали нещо от занаята, едва ли са носели документи.

— Абубакер може да използва наемна сила. Не би било изненадващо, след като има дълбоки джобове. Ранен ли си?

— Да, но не от тези некадърници. Получих куршум в бедрото още вчера сутринта в самолета.

— Простреляли са те?

— Не е кой знае какво.

Лойд бързо посегна за бележник и си записа информацията.

— Момко… има усложнение.

— Усложнение? Наложи ми се да ликвидирам осем души през последното денонощие заради някакъв проклет пробив в твоята Мрежа. Адски си прав, че има усложнение!

— Нигерийците знаят, че работиш за мен.

Сателитната връзка онемя за кратко. Накрая Джентри проговори:

— Мамка му, Дон. Как се случи това?

— Казах ти — усложнение.

— Тогава ти си в същата опасност като мен. Въпрос на време е да дойдат и за теб. — В гласа му звучеше загриженост.

— Вече дойдоха.

Пауза.

— Какво е станало?

— Прибраха семейството ми… Сина ми, снаха ми, двете ми внучки.

— Близначките — прошепна Корт.

— Да. Държат ги във Франция и ми нареждат да те предам или иначе ще ги убият. Преди трийсет минути ми дадоха срок от четиридесет и осем часа някак да те връча в ръцете им жив или мъртъв. Разпратили са екипи, които да те издирят, но очакват от мен използваеми сведения къде се намираш.

— Което явно вече си направил.

— Не, синко. Не съм им казал и дума. Да, бил си компрометиран някак в Ирак, но нигерийски агент те е засякъл да се качваш на самолета в Тбилиси. Не съм им казал нищо и не смятам да го правя.

— Но семейството на сина ти…

— Не предавам своите хора. А и ти си част от семейството ми.

Лицето на Фицрой се разкриви от отвращение от изречените от самия него думи, но Лойд одобрително разшири очи от двуличието, с което възрастният англичанин можеше едновременно да предава и да утешава своя най-добър убиец. Фицрой виртуозно свиреше на тънките струнки в душата му.

Лойд познаваше живота на Джентри по-добре от своя. Затова знаеше какво ще последва.

— Къде ги държат?

— Някакво шато в Нормандия, Франция, северно от Байо.

— Четиридесет и осем часа?

— Без трийсет минути. Крайният срок е осем сутринта в неделя. Твърдят, че имат свои хора във френската Национална полиция… и всякакъв знак за някаква операция спрямо тази локация ще доведе до кръвопролитие.

— Да, разбира се. Полицията би била безполезна. Имам много по-добър шанс соло.

— Корт… не знам какво замисляш, но ще е крайно опасно за теб да опиташ каквато и да е…

— Дон, трябва да ми се довериш. Най-доброто, което мога да направя, е да отида там и лично да разчистя тези мръсници. Само ми дай някаква информация как е структурирана охраната и аз ще ти върна семейството.

— Как?

— Някак.

Този път помълча сър Доналд. Разтри очи с дебелите си пръсти и бавно каза:

— Ще ти бъда вечно задължен, момчето ми.

— Нека не избързваме, шефе. — И линията заглъхна.

Лойд заби тържествуващо юмрук във въздуха.

Фицрой се обърна към него и каза:

— Ще ти дам скалпа, който искаш. Но ти ще трябва да спазиш условията на сделката ни.

— Сър Доналд, нищо не би ме направило по-щастлив от това да прибера хората си и да оставя вас и семейството ви на мира.