Кон Игълдън
Синовете на Спарта (9)

7

Тисаферн се просна на черния мраморен под в Царската зала в Персеполис. Беше се научил да не се изправя, преди да му бъде казано — пресните ивици по гърба му бяха свидетелство за това. Артаксеркс не прощаваше нито една простъпка, нито една обида.

Младият цар седеше на трона си и приемаше данъците на владетели и васали, сякаш всички хора му бяха роби. Тисаферн беше забелязал мрачните лица на благородниците, докато излизаха, принудени да се откажат от достойнството си. Всички двайсет и осем народа на империята бяха пратили свои синове и големци за погребението на Дарий. Четирийсет дни империята бе оплаквала загубата му, хиляди роби припяваха молитви към Ахура Мазда на всеки час, за да помогнат на душата му да стигне до небето. Пищната гробница беше покрита със злато, а стражите бяха избрани колкото заради уменията си да боравят с оръжие, толкова и заради красотата си. Всеки се беше изправил с готовност, за да бъде убит с един-единствен удар в гърдите. Телата им бяха поставени на златни тронове, обърнати към входа на гробницата, за да охраняват царството на мъртвия. Имената им щяха да бъдат записани до това на царя, а семействата им щяха да бъдат обсипани с почести.

През онзи последен ден в гробницата Тисаферн бе изпитал чувството, че планината е рухнала около него и го е оставила в пълен мрак, ако не се броеше трептящата светлина на факлите от двете му страни. Артаксеркс беше влязъл в гробната камера да се прости с баща си, като плачеше и шепнеше някакви тайни в ухото на трупа. След като излязоха, дървената стълба, използвана от каменоделците и работниците, беше махната. Гробницата остана недостъпна, високо в отвесната стена на царските скали, подобно на изсечен в камъка прозорец.

Тисаферн усети как някакъв мускул на гърба му се опъва от напрежение, докато чакаше бившия си ученик да забележи присъствието му. Беше вече над шейсетте и позата му създаваше неудобства, но той разбираше нуждата на младия мъж да наложи авторитета си в двора. Говореше се, че всички слуги в двореца ходят по вълнени терлици, защото знаят, че и най-малкото неодобрение от страна на царя заплашва главите им да се търкулнат по полирания под. Всеки нов цар се вглеждаше за мързел у онези, които му служеха — и наказваше бързо и безмилостно и най-малката простъпка.

Тисаферн погледна нагоре към една факла. Хвана ръката на слугата, който му помогна да се изправи, и го последва през тронната зала. Стражи бяха подредени покрай широката колкото улица пътека с полирани гранитни колони, докарани с кораби от Египет преди повече от век. Капителите и постаментите им бяха покрити със злато — богатството на империята, стекло се в дворците и храмовете на нейните владетели.

В другия край на залата Артаксеркс се беше разположил удобно и отпиваше от златна купа нещо, от което очите му се бяха изцъклили. Вдигна купата с рязко движение и течността остави червени петна по ъгълчетата на устата му. Когато Тисаферн приближи и понечи да падне отново на колене, царят подхвърли купата на един роб и се изправи. Две млади робини бързо се дръпнаха, за да му направят път. Тисаферн видя как едната гневно ощипа другата, макар че Артаксеркс не забеляза. Огледа ги тайно с окото на ценител. Когато две млади жени се избират от множество кандидатки и бъдат обучени да доставят удоволствие на цар, красотата им е очаквано поразителна. Онази, която ощипа другата, беше с късо подстригана черна коса, разкриваща шията й. Точно тя привлече вниманието му, тъй като лицето й бе живо и изразително. Другата приличаше по-скоро на съвършена кукла.

— Приятелю — топло рече Артаксеркс. — Мисля, че можеш само да се поклониш. Може би трябва да ти дам правото да се кланяш всеки път, когато те извикам. Като знак на моето уважение към годините и опита ти.

Тази идея много допадаше на Тисаферн, но отговорът му се диктуваше от обичая.

— Стига да мога да ти отдавам почит, велики царю, възрастта ми няма никакво значение.

Артаксеркс се намръщи замислено, отстъпи назад и свали протегнатата си ръка.

— Добре тогава, стари приятелю. Можеш да останеш проснат. Традицията оковава всички ни, като се замисля. Дори аз съм зависим от нея.

— Разбира се, велики царю — отвърна Тисаферн и се просна на пода. Поне беше чист.

Изправи се и откри, че намусената робиня го гледа. Забеляза, че устните й са тъмни и пълни. Знаеше, че ако бъде хванат да я зяпа, ще плати не само с живота си, затова отмести поглед. Когато се изправи, видя, че вниманието й се е насочило към медальона му. Махна я от мислите си. Артаксеркс си беше седнал на мястото и отново се опитваше да копира строгия поглед на баща си, но с далеч по-малко авторитет.

— Велики царю, получих доклади за брат ти Кир. Не мога да ги обясня.

Тисаферн направи пауза. Познаваше царя достатъчно добре, за да хвърли стръвта и да го чака да я лапне цялата. И наистина, при споменаването на името на Кир вялата атмосфера се изпари. Артаксеркс не беше говорил за брат си от унижението от намесата на майка им. За известно време Кир сякаш изобщо не се бе появявал тук. Империята продължаваше напред и от всичките й двайсет и осем провинции пристигаха вести. Действията на Кир на запад, на границата с Гърция, се докладваха винаги, но без особено наблягане върху тях. Повърхността на езерото изглеждаше напълно неподвижна, но Тисаферн познаваше прекалено добре синовете на Дарий, за да повярва на това.

— Какво те тревожи? — попита Артаксеркс. Погледна нервно към множеството роби и слуги, които можеха да чуят личните семейни проблеми, но пък, от друга страна, беше цар и бе в тронната зала на столицата си. Махна с ръка, за да пропъди тези дребнави мисли.

— Царю, знаеш, че обучавах Кир, когато беше момче. Ето тези ръце го напляскаха, когато остави черна кобра в стаята ми.

— И един щраус — отвърна Артаксеркс и се засмя. — Да, помня.

Тисаферн определено не споделяше веселбата на царя от спомена.

— Познавам го добре, царю. Достатъчно добре, за да подозирам, че не би простил с лекота загубата на спартанските си гвардейци, нито как за малко щеше да изгуби главата си. Ако не беше намесата на майка ти…

— Да — отвърна царят. — Макар че смъртта му щеше да ни остави слаби. Народите се надяват на нас за стабилно управление, Тисаферне. Кир познава войските ни по-добре от всеки друг човек на тази земя. Може би след време ще го заместя с друг, но както каза майка ми, да се направи това толкова скоро след смъртта на баща ни ще означава пълен хаос. — Признанието като че ли стегна гърлото му. — Пощадяването на живота на брат ми беше мъдро решение.

Артаксеркс се наведе напред. Робинята беше опряла бедро в голия му крак. На Тисаферн му се стори, че чува шепота на кожата й, докато се плъзгаше по царската. Не смееше да сведе поглед, не и докато Артаксеркс го гледаше така напрегнато като кобрата, която момчетата бяха сложили в стаята му преди толкова много години. Тисаферн открай време изпитваше ужас от змии. Тогава беше пищял като жена, след което чу как двамата царски синове едва не се задушават от смях.

— Освен ако нямаш някакви нови сведения, Тисаферне…? Какво съобщават шпионите ти? Брат ми верен ли е?

— Кой може да каже какви са тайните на сърцето, велики царю? Научих обаче, че от хазната се теглят огромни суми. Шейсет, осемдесет хиляди дарика, че и повече.

— Какво от това? Може би строи нови казарми или обучава повече мъже. Войската е силната ръка на империята, Тисаферне. Не си даваш сметка каква е цената за поддържането й. Мисля, че всяка година за изхранването на войниците отиват половината пари от хазната, ако не и повече. Ами конете, доспехите, стрелите! Помня гордостта на баща ми от огромния брой мъже, който можем да изкараме на бойното поле. Разбираш ли? Баща ми не се оплакваше от цената, а й се наслаждаваше! Кой друг би могъл да си позволи подобно множество на множествата? Кой друг, ако не моето семейство? Тисаферне, ако това е всичко, с което разполагаш, разочарова ме.

Тисаферн кимна. Царят го слушаше внимателно, напълно забравил за робините си. Време беше да дръпне въдицата.

— Може би си прав, велики царю, макар че сумите, изисквани от принца, са два пъти по-високи, отколкото миналата година. Загрижен съм обаче от броя гръцки войници, които е наел.

— Като помощни войски ли? Знаем, че харесва онези наемници, и най-вече спартанците. Какво от това? Няколко хиляди тук-там, които да тренират и вдъхновяват нашите Безсмъртни. Тисаферне, брат ми командва войските от години. Каквито и… разногласия да имаме по някои въпроси, той не би изложил на опасност империята, дори ако му се дадат милион спартанци.

— Царю, имам сведения за много хиляди. Изпраща ги на север и на изток. Тренира някои в Тракия, други на Крит. И в същото време всичките са му подръка. Някой по-подозрителен би казал, че прилича на завоевателна войска, царю. Не зная колко гърци е привлякъл, но е свикал под прякото си командване трийсет или четирийсет хиляди персийски войници, всичките от западните градове. Може би вече са дори повече.

Артаксеркс понечи да отговори, но се спря и се замисли. Тисаферн не го прекъсна, но зачака с повдигнати вежди. Имаше още един последен камък, който да сложи на дъската.

— Велики царю, знаеш, че не бих отправил просто така празни обвинения. От години поддържам из цялата империя по няколко зорки очи и писари. Някои от тях са в близост до Кир. Никога не са споменавали нито дума, че се съмняват в мотивите му. Никога.

— И сега това се е променило ли? — попита Артаксеркс, а чертите на лицето му сякаш се втвърдиха.

— Не, царю. Сега те не казват нищо. Птичките вече не ми пеят. И се питам какво ли може да се случва на западната ни граница.

Артаксеркс погали косата на седящата до коляното му робиня, сякаш беше любимата му хрътка. Тисаферн рискува да я погледне крадешком и откри, че тя го гледа сърдито, с почти презрително изражение. Той се изчерви и отмести поглед.

— Добре, Тисаферне. Познавам достатъчно брат си, за да уважа предчувствията ти. Щом казваш, че във въздуха витае нещо, трябва да съм глупак, за да не ти обърна внимание. Иди на запад лично. Вземи само неколцина души, но се срещни с брат ми. Прецени дали ми е все още верен.

Тисаферн се размърда притеснено; мислеше си за месеците, които трябваше да прекара по пътищата.

— Царю, последния път, когато видях брат ти, беше когато трябваше да го изведа за екзекуция. Той няма да ме погледне с добро око, независимо на кого е верен. Може би…

— Изпълнявай каквото ти казах — прекъсна го Артаксеркс. — Позволих на брат ми да си върне старите титли и власт. Отмених заповедите, които дадох в момент на мъка от смъртта на баща ми. Ако те убие, ще разбера, че е все още ядосан. Виждаш ли? — Артаксеркс се усмихна и белите му зъби лъснаха. — Дори със смъртта си можеш да ми бъдеш полезен.

Тисаферн благоразумно реши да не възразява повече и се просна в краката на царя.

— Оказваш ми огромна чест, велики царю. Ще замина и ще се върна при теб с истината. Или ще умра. Така или иначе, ще служа на империята.

 

 

Ксенофонт стоеше на слънцето и гледаше как вбесеният гръцки моряк напряга всичките си сили, за да удържи един уплашен кон. Човекът се беше показал достатъчно вещ в морето, но докато останалите новобранци стояха подредени на кея, Ксенофонт можеше само да го зяпа как се мъчи да подчини цвилещото животно. Конят беше облещил очи и морякът ругаеше люто и го шибаше с ремък — сякаш яростта и болката щяха да накарат коня да дойде при него! Той беше запънал крака на мостчето от палубата към кея и теглеше назад с цялата си тежест. В обратната посока теглеше само разяреният моряк и изглеждаше, че животното ще си остане на мостчето до вечерта.

Двеста млади мъже от гръцките градове все още слизаха по второ мостче на кея, за да се присъединят към няколкото десетки, които вече бяха стъпили на земята на чуждоземното пристанище и чакаха някой да им каже какво да правят. Ксенофонт стисна зъби и се огледа за офицерите, които трябваше да са тук. За съжаление, те не бяха от същия сой като онзи, при когото се беше записал. Ксенофонт беше разочарован, че не бе видял отново онзи човек. Вместо това беше предаден на грижите на двама дърти пияници с трийсет години служба и карти на пътуванията им, изрисувани с вените на бузите и носовете им. Веднага щом корабът пристана, двамата слязоха, без да погледнат назад, и се запиляха нанякъде, най-вероятно към любимата си пивница. Младите гърци, които бяха дошли да се бият за принц Кир, бяха оставени да се оправят сами.

Пристанището беше оживено, безброй кораби разтоварваха и товареха стоки. Ксенофонт бръкна под новия си кожен нагръдник в опит да се почеше. Беше видял как някои войници пъхат камъчета между нагръдника и туниката под него и сега, когато сърбежът го разсейваше, разбра защо го правят. Опитните мъже знаеха къде да се намажат със зехтин, как да опушват дрехите си, за да прогонят бълхите, и колко е важно да си носиш вода. Ксенофонт не знаеше нито едно от хилядите малки неща, от които зависеше разликата между несгодите и удобството. Учеше се с цялата бързина, на която беше способен, но… Изруга под нос.

Морякът съвсем беше излязъл от кожата си и закрещя на коня, когато започна да се събира тълпа зяпачи. Ксенофонт тръгна към него и стигна навреме да види как конят тръсна силно глава и подметна мъжа, сякаш беше перце. Веднага щом възстанови равновесието си, морякът отново вдигна ремъка.

Ксенофонт рязко му го изтръгна от ръката и го захвърли настрани.

— Плашиш животно, което е по-силно от теб. Да не искаш да ти счупи крака на кея?

Морякът беше така погълнат от яростта си, че му идеше да удари изпречилия му се млад мъж. Ксенофонт го виждаше в очите му, после видя подтикът да избледнява. Морякът нямаше представа кой е той, но знаеше, че ще си изпати жестоко, ако удари или оскърби офицер. Това беше достатъчно да го накара да спре за момент и Ксенофонт взе повода от ръката му, без да срещне съпротива.

— Хайде първо да го успокоим, а? — каза Ксенофонт по-меко: колкото за коня, толкова и за моряка.

Мъжът измърмори под нос някаква псувня, която Ксенофонт пусна покрай ушите си. Всъщност си личеше, че морякът изпитва облекчение от намесата му, макар че остана наблизо със скръстени на гърдите ръце и подигравателна физиономия. Ксенофонт разбра, че ще чака, за да съди усилията му, както бяха съдили неговите. Разликата беше, че на Ксенофонт не му пукаше какво е мнението на моряка за него.

Конят беше наблюдавал с облещени очи предаването на повода. Много пъти Ксенофонт се бе питал доколко разбират тези животни. Подозираше, че конете са достатъчно интелигентни, за да бъдат злобни и дори да го показват.

— Така. Я да те огледаме, а? — предложи той. — Каква чудесна козина.

Държеше повода здраво, но не дърпаше и не хвърляше тежестта си върху жребеца, който беше способен да влачи човек мили наред. Докато говореше, се обърна настрани, сякаш се канеше да си тръгне.

Конят остана като закован на мостчето. С крайчеца на окото си Ксенофонт видя, че морякът се е ухилил. После се наведе да каже нещо на стоящия до него. Ксенофонт ги погледна и се намръщи, когато позна Хефест.

Младежът се беше записал същия ден като него и при същия набиращ. Несъмнено спартанецът си беше спечелил бонус. Ксенофонт беше зърнал Хефест на пристанището в Атина, когато се събираха, и още не беше сигурен какво да мисли. Двамата не бяха приятели, това беше сигурно. Не бяха разменили нито дума по време на пътуването, макар че и двамата си даваха сметка за присъствието на другия.

Ксенофонт още се питаше дали Сократ не е убедил Хефест да постъпи във войската, вместо да пропилява живота си по улиците. По-смущаващата мисъл бе дали старецът не е подбудил Ксенофонт да се запише, за да наглежда Хефест. Сократ винаги бе казвал, че войнишките му години били относително щастливи в живота му. Съвсем в стила му би било да ти препоръча няколко сезона походи и битки, за да погледнеш на живота и тревогите си от различна гледна точка.

— Хайде, Хипос^[1] — обърна се Ксенофонт към коня. — Не искаш да стоиш тук цял ден, нали? Зад теб има и други.

Вниманието на Ксенофонт беше съсредоточено върху коня и той не видя кога Хефест застана до него.

— Кажи ми какво да правя — рече младежът.

Ксенофонт повдигна изненадано вежди, но после кимна.

— Добре. Ще говорим спокойно, за да му покажем, че няма нищо опасно. Мисля, че е все още малко напрегнат от плаването. Конете не могат да повръщат, Хефесте. Те се разболяват — и понякога стават нервни. Иди и го потупай по шията, но внимавай да не се опита да те ухапе. Очите му са още малко диви.

Ксенофонт гледаше как младият атинянин с бръсната глава протяга ръка и докосва кон за първи път в живота си. Шията на животното потръпна, сякаш го бяха накацали мухи, но жребецът не щракна със зъби към Хефест, който започна да се смее тихо от удоволствието от допира.

— Виждам вените му — рече той с почуда.

Ксенофонт се усмихна.

— Да, но мисля, че огромното му сърце вече бие по-бавно. Те реагират на докосване. Продължавай да го галиш. Хайде, стари друже. Мисля, че можеш да се махнеш от тази дъска, нали? Сигурно е било ужасно да вървиш по нея, докато се тресе и подскача под теб, нали? Да, мога да си представя. Хайде.

Ксенофонт се обърна и конят го последва надолу, като почти не показваше доскорошния си страх. Ксенофонт го поведе по кея с Хефест, който не се откъсваше от животното и го потупваше, или просто държеше ръката си на хълбока му. От докосването мускулите под кожата заиграваха, но Ксенофонт виждаше, че животното се успокоява и започва да отпуска глава.

— Имаш усет — каза той.

Хефест го погледна изненадано, абсолютно уязвим в този момент, след което извърна поглед и каза:

— Благодаря. Иска ми се да можех да яздя. Винаги съм искал да се науча.

Гледащият ги моряк махна отвратено с ръка и се качи обратно по моста за следващия кон. Двамата офицери се връщаха, освежени и разквасили уста, готови отново да поемат командването. Видяха стоящите с коня Ксенофонт и Хефест и ги повикаха.

— Значи ти си онзи, който разбира от коне? — попита по-старият.

Ксенофонт кимна. Нямаше представа какво е отбелязано срещу името му, но знаеше, че конете могат да изглеждат плашещи за онези, които не са израснали около тях.

— Да. Баща ми отглеждаше коне.

— Добре. Момчета, които знаят какво правят, могат да се окажат ценни тук, повярвай ми. До Сарди има сто мили — четири или пет дни марш в жегата. Ако вие двамата се грижите за всички коне, може да откриете, че дажбите ви са по-добри. А в Сарди ще има и истинска конница. С добри коне, а не като тези стари кранти.

Ксенофонт видя как Хефест закрива с длан ухото на коня, сякаш за да му попречи да чуе коментара. Действието беше толкова нелепо, че Ксенофонт се усмихна. Сократ му беше обещал нови изживявания. Старецът, който твърдеше, че не знае нищо, беше по-мъдър, отколкото си даваше сметка.