Кон Игълдън
Синовете на Спарта (28)

26

Ксенофонт изруга, когато по бузата му се спусна пареща струйка пот. Стрелата едва го беше забърсала, но одрасканото не спираше да кърви. Всеки път, когато бършеше потта си, раната се отваряше отново.

Тисаферн беше хвърлил цялата си войска срещу гръцкото каре с надеждата да го смаже с един удар. За малко да успее. Ксенофонт се опитваше да не мисли за първите моменти на дивашкия сблъсък. Беше видял една жена да тича след пищящата си дъщеря точно пред атакуващите перси, които ги застигнаха и двете изчезнаха под краката на войниците.

Може би стотина души бяха останали, когато карето се подреди и пое напред, все още открито за удари. Персийските конници се хвърляха като вълци и сечаха старите и болните. Хващаха жени, мъже, всеки, до когото можеха да се доберат. Някои прекалено увлечени перси бяха повалени от хоплитите, които бързо се мъчеха да затворят редиците си, но това не носеше особено утешение за уловените. Мнозина от тях бяха убити на място, а други бяха оставени живи, за да крещят и да протягат безпомощно ръце, притиснати в седлата на смеещи се мъже.

Редиците се затвориха и гърците продължиха напред, ужилени от свирепата атака. Ксенофонт усети гневни погледи върху себе си и му се прииска да удуши Хефест с голи ръце, задето не го е предупредил навреме. Извика атинянина и видя, че се е намусил както навремето по улиците на града.

— Къде беше? — попита го Ксенофонт. Говореше тихо, отчасти защото отговорността беше негова, независимо как гледаше Хефест на нещата. Не можеше да вини неопитния водач на банда за това, че не може да поддържа подходяща охрана.

— Оставих съгледвачите на един час път от лагера — каза Хефест.

Наведе глава и за момент изглеждаше така, сякаш ще избухне в сълзи. Накрая се овладя с усилие на волята, което впечатли Ксенофонт.

— Излязох с тях, но после… препуснах обратно. Съжалявам.

Ксенофонт погледна младежа. Хефест не можеше да прочете, камо ли да напише дори името си. Беше се научил да язди по време на похода на изток. Ако имаше някаква вина, тя беше у онзи, който го беше оставил сам, без да има кой да го съветва.

— Кажи ми какво стана — рече той.

Хефест се извърна. Не можеше да го погледне в очите.

— Явно ни дебнеха в засада. Конници и стрелци. — Рязко разсече въздуха с ръка. — Някои момчета се измъкнаха, но изгубихме много хора. Атакуваха ни много бързо, Ксенофонте. И продължиха да ни преследват, докато препусках обратно. Когато извиках тревога, почти ни бяха настигнали. Съжалявам.

Млъкна, готов да посрещне наказанието, което ще го сполети.

— Не биваше да те оставям без по-опитни хора — каза Ксенофонт. — Грешката е моя, разбираш ли? Няма да виня теб заради собственото ми недоглеждане. — После заговори енергично, сякаш въпросът вече е забравен. — Така, за утре вечер ще трябва да пратиш съгледвачите по двойки, така че винаги да се виждат едни други. Ако някой съгледвач или двойка бъде нападната, останалите да обръщат веднага към лагера. Винаги да се виждат, Хефесте. Това е урокът от станалото.

— Съжалявам — отново каза Хефест.

Ксенофонт го погледна неразбиращо.

— Не трябва да съжаляваш. А да се учиш. Те са спечелили малък сблъсък, който е повдигнал духа им. Това не променя нищо! Колко далече стигнахме дотук? Достатъчно е само да оставаме пред тях.

Докато говореше, се чуха нови викове от онези, които гледаха следващите ги перси. От открития център на карето се надигнаха уплашени стонове, каквито Ксенофонт не беше чувал досега. Той стисна зъби, ядосан на себе си, но и на врага, който просто не искаше да ги остави на мира.

Докато се връщаше покрай карето, Ксенофонт видя конници да яздят в лек галоп, сякаш бяха на парад. Минаваха покрай гърците на достатъчно разстояние, за да са извън обсега на стрелите и копията. Разбира се, после се обръщаха да гледат противника си, но продължаваха напред, използвайки предимството на скоростта и подвижността си.

Хрисоф дойде при него. Изглеждаше добре и почти не беше задъхан въпреки нагръдника от бронз и кожа, който носеше.

— Някакви нови заповеди? — подвикна Хрисоф.

Ксенофонт вече започваше да разбира какво си мисли спартанецът. По го биваше в тънките намеци, отколкото Клеарх.

— Засега не — отвърна Ксенофонт. — Нещо да споделиш за онези конници?

— Предполагам, че ще ни направят засада — каза Хрисоф. Беше дошъл, за да е сигурен, че Ксенофонт ще разбере точно какво има предвид. — Ще намерят място, където пътят се стеснява, може би някъде сред хълмовете. Ще хвърлят по нас дървета, камъни и всичко, което им попадне подръка. В същото време онези отзад ще ни атакуват. Аз самият бих направил точно така.

— Не мога да им попреча да ни изпреварят — каза Ксенофонт. — Не можем да пръснем и онези, които ни следват. Ако спрем за битка, те ще се изтеглят. Или ако приемат предизвикателството, хората от лагера ще останат уязвими. В общи линии, това е положението ни.

Примигна от собствените си думи и изведнъж се почувства безнадежден. Даваше си сметка, че хората около него го гледат, и затова поклати глава и загърби тези страхове. Един командир трябваше да изглежда уверен дори пред опитни мъже като Хрисоф. Да е отвъд съмнението и слабостта.

— И все пак по-добре да не влизаме в бой с персите. Показахме им, че не могат да се сравняват с нас на бойното поле. Няма слава в това да ги тормозим повече. Не, задачата ни е да излезем от територията им. И аз възнамерявам да направя това, Хрисофе. Ако заемат по-високи позиции, ще продължим напред с вдигнати над главите си щитове. Ако ни атакуват с пехота, ще ги посичаме, докато не се откажат. Ще се бием, ако се налага, но победата ни ще бъде, когато стигнем Черно море. По брега на север има гръцки градове. Стигнем ли до тях, ще сме си все едно у дома.

Хрисоф кимна, без да забавя крачка.

— Да продължаваме напред в строй. Разбрано.

После се ухили като момче и Ксенофонт усети как собствената му маска се напуква и той също се усмихва. Беше изказал на глас проблемите, които ги очакваха, и сега виждаше, че те не са непреодолими. За първи път през този ден настроението му се приповдигна.

— Действай — каза той.

 

 

След десетина мили стигнаха до бърза река, над която беше прехвърлен дървен мост. Ксенофонт нареди войската да спре от двете му страни, за да контролира пресичането и да попълнят запасите си с вода. Спартанците застанаха с вдигнати щитове и копия, докато хората от лагера напълниха всички мехове. Пустините бяха зад тях и между реките в този район имаше повече живот.

През цялото време Тисаферн седеше на коня си на известно разстояние от тях, опрял ръце на лъка на седлото в средата на редица брадати персийски воини. Те гледаха враговете си, сякаш бяха вълци, а гърците — млади елени, дошли на водопой. При тази мисъл Ксенофонт се усмихна. Хората му бяха воини, нямащи равни на себе си, и го бяха доказали при Кунакса. Тази горчива глътка за персийските чувства беше единственото, което ги поддържаше живи.

Тисаферн позволи на хората си да приближат и да заплашат онези, които чакаха да преминат реката, но хората му не се строиха в боен ред и с насочени напред копия и мечове. Не и срещу спартанците с червените наметала, които седяха и си приказваха или ги гледаха безучастно. Някои гърци се плискаха със смях и се миеха в плитчините. Други пееха или рецитираха стихове пред малки групички слушатели. Те знаеха, че подобни сцени ще вбесят гледащия ги враг, но Ксенофонт откри, че собственият му дух се приповдига от безгрижието на хората му. Защо да свеждат поглед от страх дори пред толкова многоброен противник? Спартанците бяха арогантни, разбира се, но арогантността им беше напълно заслужена.

Дори без конницата персийските полкове се простираха на огромна площ — Тисаферн водеше със себе си десетки хиляди. Персиецът като че ли усети, че гърците са напълнили и последните си мехове и кратуни и се подготвят да продължат. Вълнението в редиците на врага се засили, войниците се настройваха със скандирания и викове. Някои приближиха достатъчно, за да хвърлят копията си, и Ксенофонт изруга, когато ги видя да описват дъги във въздуха. Даде заповед да приключват пресичането, която беше предадена на всички.

Бойната лудост обземаше персите все повече и две групи се втурнаха напред без предупреждение. Първата спря малко преди изпречилата им се гора от копия, която не можеха да преминат. Персите усетиха, че спартанците няма да помръднат от местата си, и затова останаха малко отвъд обсега на остриетата, като ревяха и размахваха заплашително оръжия.

На другия фланг двама конници се откъснаха от персийските полкове и препуснаха в галоп, приведени зад щитовете си, след което се изправиха да хвърлят с огромна сила копията си. И двете намериха пролуки между щитовете и повалиха двама души. Ездачите нададоха ликуващ вой и вдигнаха ръце към другарите си зад тях.

Един от коринтяните излезе от строя с три бързи крачки и хвърли дълго копие. То прониза единия ездач и той падна от коня си и остана да лежи безжизнен на земята.

Сега беше ред на гърците да се смеят и да се подиграват, докато останалите минаваха по моста. С всяка крачка персите приближаваха все повече и ги принуждаваха да продължат напред. Ксенофонт стъпи на моста с последните гръцки редици, като обърна гръб на стрелците и войниците с бронирани горни дрехи, които се зъбеха и скъсяваха разстоянието. Стигна другата страна, когато пресичането се превърна в диво хвърляне напред.

Персийските офицери изгубиха всякакъв контрол върху войниците. Предните им редици се втурнаха по моста с извадени мечове, докато последните гърци се оттегляха заднешком с вдигнати копия и щитове. Наложи им се да понесат стотици удари; железните мечове оставяха следи и огъваха златистия бронз, без да им бъде отвърнато.

Ксенофонт вдигна юмрук, когато мостът се изпълни с перси, рязко го свали и цялата дървена конструкция се срина с трясък в бързите води. През часовете преди пресичането гърците бяха прерязали подпорите на моста и сега само няколко резки удара бяха достатъчни те да се пречупят. Мостът се разпадна под собствената си тежест и рухна заедно с тичащите по него с пълна екипировка войници.

Ксенофонт откъсна поглед от настаналия ужас и паника и се обърна към Тисаферн, който продължаваше да гледа от другия бряг. Персиецът му отговори със залп от хиляди стрели. Беше извел тайно стрелците си напред, но разрушаването на моста бе развалило готвената изненада. Въпреки това стрелите полетяха във въздуха и всеки грък приклекна под щита си, когато върховете на стрелите затракаха оглушително върху бронз и дърво.

Самият Ксенофонт остана неподвижен, като се уповаваше на късмета, който го беше пазил до този момент. Тисаферн не беше рискувал да е сред опиталите се да пресекат реката. Ако го беше направил, денят щеше да е завършен. Вместо това персиецът и хората му трябваше да търсят брод нагоре или надолу по течението.

Ксенофонт присви очи към надигащия се терен и хълмовете пред тях. Земята на север беше по-зелена и не така враждебна. Знаеше, че ги очаква засада, но това беше проблем за друг ден.

— Бързайте напред! — завика той отново и отново, докато всички не го чуха. — Ще ги изпреварим…

Насили се да се усмихне и да покаже увереност, каквато не чувстваше. Виждаше, че мнозина от хората от обоза куцат и се препъват. Имаха вода, заради което той благодари на Посейдон, но запасите им от храна бяха оскъдни. Ксенофонт погледна напред, сякаш гледаше към някакво по-светло бъдеще. Не биваше хората да виждат ужаса му и страха от онова, което им е замислил Тисаферн сред хълмовете.

 

 

Вървяха с постоянно темпо през целия следобед и земята около тях показваше все повече признаци на живот. Гърлата на двайсет хиляди души никога нямаше да се нахранят достатъчно, но онези, които можеха да си служат с прашка или лък, се отделиха от общата маса и донесоха всичко, което успяха да убият за храна. Не беше много, но въпреки това вдъхна известна надежда на всички.

Всеки следващ час от похода разкриваше нови била и клисури, а слънцето започна да хвърля дълги сенки по широкия път през скалите. Ксенофонт изпрати Хефест с останалите конници да търсят други пътища, но наоколо имаше стотици дерета, които завършваха с отвесни скали — а проходът през планината беше само един. Не беше особено трудно да се досетят къде са им устроили засадата, но нямаше как да я избегнат. Трябваше да вървят на север.

Разположиха се на лагер в плитка долина. Пътят пред тях тънеше в мрак. Никой не искаше да продължи, преди слънцето да е изгряло.

 

 

Ксенофонт се събуди от нечий допир. Отвори очи и видя Палакис. Седна в мрака, давайки си сметка за спящия лагер — хиляди хора, чийто живот зависеше от него.

— Палакис — измърмори той. — Не ти трябва друг закрилник. Нима Хефест не те пази?

Тя беше толкова близо, че той усещаше дъха й върху лицето си.

— В живота има по-важни неща от безопасността — прошепна Палакис.

— Да. Разбира се, ти беше метреса на Кир — отвърна той и усети как тя се напряга в тъмното. — И видях, че беше поне спътница на Клеарх след това. А сега си тук до мен, макар да натоварих Хефест със задачата да се грижи за теб.

— И после го отпрати — отвърна тя с глас, в който неочаквано се беше появила неувереност.

Ксенофонт се намръщи. Положението беше станало доста неловко.

— Защото той е началник на конницата, Палакис. Командва съгледвачите и го пращам на задачи почти всяка нощ… Чакай, да не би някой да те е заплашил?

— Не. Хефест го уважават всички. И знаят, че съм под негова закрила. Помислих си… съжалявам.

Ксенофонт усети как лицето му пламва, но заговори преди тя да е изчезнала в нощта.

— Остани поне сега, така и така си тук. До изгрева не остава много.

Тя замръзна, загледана в него. После отново легна. Ксенофонт лежеше до нея и дълго остана съвсем буден.

 

 

На сутринта Палакис беше изчезнала. Ксенофонт за момент се запита дали не я е сънувал, но бързо пропъди тази мисъл, когато Хефест дойде с коня му. Всички коне бяха измършавели, макар че по тези места можеха поне да пасат трева, каквато преди нямаше. За разлика от хората, те не можеха да изкарат дълго, без да са добре нахранени — нещо, което предизвикваше тревога у Хефест и Ксенофонт. Истината бе, че без конница и съгледвачи нямаше да оцелеят.

Хефест изглеждаше намусен. Ксенофонт си помисли дали да не спомене за нощната си посетителка. Не беше обещавал Палакис на Хефест, нито имаше властта да го направи. Беше видял обаче, че младежът е влюбен в нея, и не искаше помежду им да има неприятности. Затова предпочете да замълчи. Щеше да стои настрана от Палакис и проблемът щеше да се реши сам.

Персите се приближиха още преди да вдигнат лагера и да се приготвят за път. На Ксенофонт му се прииска едва ли не да благодари на Тисаферн, че помага на най-мързеливите да скочат пъргаво на крака и да си съберат нещата за поредния ден поход. Тук не можеха да образуват каре в карето — проходът през планините беше твърде тесен, за да могат двайсет хиляди души да вървят в строй. Въпреки опасенията си Ксенофонт и Хрисоф се разбраха да продължат в колона. Спартанецът продължаваше да се държи като официален заместник на Ксенофонт и никой не оспори правото му на това.

Спартанците настояха да поведат колоната между отвесните скали. Ксенофонт нареди всички да държат щитовете си в готовност в случай че персите са заели позиции над тях. Яздеше отпред изпълнен с опасения, като се мъчеше да мисли за всичко, което може да тръгне на зле, и се безпокоеше, че ще пропусне нещо жизненоважно. Всички гледаха към него и той усети тежестта на отговорността си, но в същото време се наслаждаваше, че може да упражнява власт, каквато не беше познавал досега. Заемането на незначителен политически пост в Атина не можеше да се сравнява с прекарването на войска през планините.

Персите продължаваха да ги притискат отзад и яздеха в непосредствена близост. Тази сутрин стимфалците бяха поели тила заедно с прашкари и повечето конници, за да могат да отразят евентуална атака на врага.

Отпред Ксенофонт чу вик и препусна покрай фланга, като принуди войниците и хората от лагера да се дръпнат, за да му направят път. Пътят беше широк шейсет крачки — чудесен проход за всичко друго, но не и за войска. Скалите се издигаха отвесно от двете страни — и след тях, по зелените склонове на планината, бяха персийските сили. Ксенофонт разбра защо Тисаферн продължава да ги притиска отзад. Персите знаеха, че хората им са наблизо, и се опитваха да натикат гърците по-навътре в прохода.

Ксенофонт беше единственият конник отпред. Присви очи и се усмихна. Спартанците продължаваха уверено напред, готови да удържат всичко, което несъмнено им беше приготвено — от камъни и дънери до потопени в изпражнения стрели. Спартанците започнаха да приготвят щитовете си, но Ксенофонт поклати глава.

— Хрисофе. Персите не са избрали добре позицията си. Заели са хубава позиция, но погледни горе. Над тях има равно място. Място, до което можем да стигнем.

— Ще ни видят — извика му в отговор Хрисоф, макар че не беше възражение, а по-скоро задоволство.

— В такъв случай ще се наложи да тичаме — каза Ксенофонт. — Шестстотин от най-добрите ти хора с мен. Ще изкачим тичешком ей онова възвишение и ще ги нападнем отгоре точно както те възнамеряват да направят с нас.

И обърна коня си към стръмния склон. Зад него Хрисоф даде бързи заповеди. Шестстотин мъже се отделиха от строя и последваха двамата водачи.

— Войници! — извика им Ксенофонт. — Не забравяйте: правите това заради онези, които ще спасите, но и за да видите Гърция. Биете се за честта си и за да прегърнете отново жените и децата си. Продължавайте в същия дух и ще пометем персите от хълма!

— На теб ти е лесно, защото си на кон — отвърна един от войниците. — Аз останах без сили от мъкненето на този щит.

Ксенофонт го изгледа; доброто му настроение се изпари. Показно бавно той слезе от коня си, който наведе глава към тревата. Ксенофонт застана пред боеца, който се беше обадил.

— Тогава остани тук.

Изтръгна щита от ръцете му и се втурна нагоре по склона. Останалите побързаха да го последват. Тичаха нагоре, докато долу другарите на изоставения вземаха камъни и ги хвърляха по него, давайки ясно израз на неодобрението си.

Ксенофонт тичаше и скачаше, докато не остана без дъх, но все пак успя да стигне билото заедно с всички останали. Вдигна щита като трофей и онези долу завикаха, когато го видяха. Персите, които се бяха надявали да им устроят засада, напуснаха позицията си и заслизаха по друга пътека веднага щом разбраха, че са изгубили предимството си. Радостните викове на гърците отекнаха в планината и стигнаха до ушите на Тисаферн, чиито полкове още се точеха през долината. Той спря хората си — не искаше да продължи преследването на терен, който отнемаше предимството на численото превъзходство.