Кон Игълдън
Синовете на Спарта (19)

17

На сутринта Кир се събуди с главоболие и обърна с отвращение глава от сложената до леглото му кофа. Беше прекарал по-голямата част от изминалата нощ в напиване до безпаметство с Клеарх. Спомни си, че беше декламирал някаква прочута поема, и изстена от ужас. Спартанецът беше отказал да пее. Бе казал, че хората му пеят само при издигането на нов цар или когато вярват, че смъртта им идва. Кир осъзна, че Клеарх не е бил пиян като него, и се намръщи, когато започна да си спомня откъслечни моменти. Наистина ли беше имитирал рева на магаре пред спартанеца и беше паднал на земята от смях? Замоли се тази сцена да е само трескав сън.

Отметна килима в ъгъла на палатката и се изпика на пясъка със затворени очи. Въздухът беше горещ и зловонен, наоколо лениво кръжаха мухи и кацаха по лицето му. За момент му се стори, че ще повърне отново, и се наруга заради глупавата си постъпка. Знаеше, че ще му е зле до вечерта. Цял ден, съсипан от ексцесиите от предишната нощ. Трябваше да хапне и да пийне вода, след което да поязди, за да успокои стомаха си. В пустинята нямаше скрити места и той не искаше да опъват палатката му всеки път, когато се наложи да изравя малка дупка в пясъка. Разстройството беше доста неприятен елемент от дългия преход, за който не се споменаваше често при обучението. Кир се замоли дано да не се унизи. Баща му веднъж беше казал, че хората могат да простят на водачите си всичко, освен две неща. Второто беше страхливостта.

Слугите го изкъпаха, след което го увиха в прохладна кърпа, докато го бръснеха и сресваха косата му, преди да я завържат на опашка. Кир легна на една сгъваема маса да го масажират, след което седна гол на една пейка, докато донесат дрехите и доспехите му. Отпрати слугата, който му донесе фурми и сирене. Докато привършваше с приготовленията, бе чул викове, приканващи войниците да се размърдат. Врявата се засилваше и Кир забрави за момента за собствените си несгоди, излезе навън и примижа към далечината.

Пустинята се простираше докъдето стигаше поглед, но хълмовете и дюните криеха долини, скалисти върхове, реки със зелени брегове и дори села. Макар че изглеждаха сами, хоризонтът разказваше друга история.

В небето на изток се издигаха тънки черни нишки. Кир водеше хората си на изток, винаги на изток, към столицата на баща си. Знаеше, че никоя вражеска войска не може да приближи незабележимо Персеполис, и знаеше и че появата им рано или късно ще бъде докладвана на Артаксеркс. Имперските сили обаче бяха огромни, прекалено големи, за да се съберат само за един ден или дори месец. Кир прехапа замислено устна. Всяка четвърт от имперската войска беше по-голяма от силите, които водеше той. Планът му зависеше от това да не му се налага да се изправя срещу повече от едно елитно ядро около брат му.

Мислеше си, че знае какво означават пушеците, така че не се изненада, когато Оронт дойде при палатката му, докато я събираха за предстоящия преход. Оронт скочи от черния си жребец, предаде меча си на един слуга, легна по очи в пясъка и остана така, докато Кир не му заповяда да се изправи и да докладва.

— Господарю, имам вест от съгледвачите. Стигналите най-далече съобщават за изгорени посеви и изоставени села. Ако вървим през целия ден, привечер ще стигнем първото от тях.

Кир се загледа мълчаливо към бавно виещите се стълбове пушек, тънки като косми от това разстояние.

— Тисаферн — каза той след известно време. — Изглежда, че старият ми учител е видял повече, отколкото се надявах.

Погледна Оронт, но персиецът внимаваше да не показва чувствата си. Кир може и да знаеше какви са намеренията му още в Сарди, но това със сигурност не се отнасяше за персийските му офицери.

— Господарю, питам се… — започна Оронт и спря.

— Какво? Говори спокойно.

— Ако брат ти цар Артаксеркс е потеглил с войска, той още не е тук. Мисля, че щяхме да видим имперските редици, ако бяха наблизо.

— Продължавай — подкани го Кир.

Оронт като че ли събра увереност и думите му потекоха свободно.

— Селата и посевите се изгарят пред настъпваща войска. Това го пише в книгите за водене на война. Но целта на тази тактика е да накараш врага да гладува и да отслабне. Питам се дали това не означава, че брат ти няма крепостите, които са му нужни в този район. Поне за момента.

— Може би. Макар че ако си прав, не виждам как това ми е от полза. Ако не можем да попълваме запасите си по пътя, колко време можем да изкараме с наличната храна? Седмица? Девет-десет дни? Щом си чел книгите за войната, значи знаеш, че има две предложения за защита срещу тази тактика. Ако земята е изгорена по пътя ти…?

— Поемаш по друг път — довърши Оронт. — Макар че доводът ми остава, господарю. Ако цар Артаксеркс и войската му още не са тук, може да сме изправени пред много по-малка сила. Възможно е да има само няколкостотин подпалвачи пред съгледвачите ни, които се опитват да ни отслабят и да причинят колкото се може повече щети. Ако успеем да ги прегазим, ще сложим край на това или най-малкото ще ги забавим и ще ограничим пораженията от действията им.

— Съгледвачите ли? — отвърна Кир. — Ще бъдат избити, ако дам такава заповед. Повечето от тях са още момчета.

Оронт отново се просна на земята.

— Господарю, дай ми сто души от гвардията си, за да се разправя с подпалвачите. Само сто, като хвърлено копие. Ще препусна пред съгледвачите и ще ги изненадам, докато горят и грабят. Унищожаването на запаси отнема време, господарю. Мога да ги настигна, сигурен съм.

Кир никога не бе виждал у Оронт подобна трескава инициативност. Той направо трепереше, докато гледаше към хоризонта.

— Стани, Оронт — отвърна той с блеснали очи. Искаше му се Клеарх да беше тук, за да види това. — Добре. Препусни далече и бързо и ми донеси главите на онези, които горят села в земите на баща ми.

Оронт се изправи, поклони се и опря за момент ръката на Кир в челото си.

— Оказваш ми огромна чест, господарю.

Кир се обърна, когато му доведоха коня и подставката за качване. Още му се гадеше малко, така че преметна с пъшкане крак през гърба на коня и се настани на седлото.

— Казваш, че брат ми не може да е наблизо, Оронт, но не може и да е на много дни път. Ще поведа войската напред в най-доброто възможно темпо. Прати ми довечера съобщение какво си научил. Дотогава да се молим Ариман да бъде сляп за теб. Нека успехът те следва, приятелю.

Докато двамата разговаряха, колоната вече се беше построила и чакаше заповед да потегли. Кир поведе заедно с Клеарх, който изглеждаше отпочинал и в добра форма. Спартанецът, който беше наблюдавал разговора отдалече, загледа как Оронт се качва на коня си и препуска покрай колоната, давайки знак на офицерите от личната гвардия на Кир. Клеарх не беше точно отговорен за тях, макар че смяташе, че като цяло се намират под негово командване. Въпреки това присви очи, когато видя как Оронт събира отряд конници и се готви да препусне.

Спартанецът неволно се замисли за двамата млади атиняни, които беше опознал през последните дни. По-големият, Ксенофонт, беше по средата на някакъв гневен изблик — сипеше обиди и проклятия и жестикулираше след персийските конници. Клеарх не можеше да си спомни името на другия.

— Този персиец, Оронт… Виждам, че взема резервните ти коне — каза Клеарх. — За какво са му?

Ксенофонт едва не се задави, когато позна говорещия. Поклони се и прочисти гърлото си, после перна Хефест по тила, като видя, че младежът е зяпнал.

— За мен е огромна чест — каза Ксенофонт. — Репутацията ти те изпреварва.

— Във въпросната репутация споменава ли се, че съм търпелив с онези, които не отговарят на въпросите ми? — попита Клеарх.

Ксенофонт поклати глава.

— Не. Оронт иска да препусне пред основната колона, за да намери онези, които изгарят земята пред нас.

— Тогава защо си толкова ядосан?

— Той… не пожела да отида с него. Каза, че нямало да вземе грък, че на нас не може да се има доверие.

— Разбирам — каза Клеарх и се потърка замислено по брадичката. Оронт не беше от онези, които биха се втурнали безразсъдно напред. Ако питаха него, много по-вероятно бе така да постъпи Арией. В това имаше нещо нередно.

— Колко коне ни остават сега? — попита той.

Ксенофонт изпъшка и раздразнението му се разпали отново.

— Четирийсет и шест, ако се броят двата, които язди Кир. Затова се ядосвам. Аз съм началникът на конете — и какво ми остави той?

Клеарх само кимна. Реши да пита Кир, макар че имаше ужасното чувство, че вече е късно.

 

 

Един конник препусна към Кир.

— Позволи да поговоря с теб, господарю. Става въпрос за братовчед ми Оронт.

Това накара Кир да се обърне.

— Той потегля. Какво за него? — Видя, че човекът се е задъхал от бързане, и му даде знак да приближи.

Персиецът имаше известна прилика с Оронт, може би в носа. Кир изчака, докато мъжът се покланяше до земята и после му подаде пергамент е печат, който му беше познат. Оронт носеше пръстен със сапфир, върху който беше изобразен символът на рода му — пшеничен стрък и див кон. Печатът се различаваше ясно върху диска от глина. Кир видя, че пергаментът е разрязан по ръбовете, и се намръщи при мисълта какво означава това.

— Какво е толкова важно, че ми го носиш? — попита той, като се страхуваше от отговора, който можеше да чуе.

— Господарю, братовчед ми заръча да занеса това на цар Артаксеркс. Пише му, че ще му доведе отряд конници от войската ти, и умолява Великия цар да не го напада, когато приближи. Той е моя кръв, принце. Ако можех, щях от срам да отрежа всичко общо помежду ни.

Кир се вцепени. Усети погледа на капитана на гвардията си и му кимна отсечено. Човекът разбра отлично какво трябва да се направи. На свой ред Кир даде знак на други и заповяда да спрат всякакви подготовки за потегляне.

Оронт се обърна да погледне към настаналата суматоха. Макар че беше далече, Кир си помисли, че вижда донякъде ужаса, който изпитваше Оронт — може би от начина, по който седеше на коня си.

Може би имаше момент, когато Оронт можеше да препусне и да побегне, макар че нямаше да стигне далече в тези пясъци. Капитанът на гвардейците вече беше повел хората си да пресекат евентуалното му бягство. Кир гледаше: очакваше момента, когато Оронт щеше да разбере, че няма измъкване.

И наистина нямаше. Оронт наведе глава и зачака да го свалят от коня и да му вържат ръцете. Арией го завърза с дълго въже за седлото на коня си. Кир беше прекалено далече, за да чуе какви думи си разменят, но реши, че ще научи всичко по-късно.

Колоната най-сетне потегли. Мнозина се обръщаха да гледат как Оронт се препъва след коня на Арией с изопнато от унижение лице.

Кир спря коня си отстрани на многохилядната колона, която минаваше покрай него, и зачака Арией да приближи с новия си роб. Отначало бе смятал да подмине момента с мълчаливо осъждане, но усети как раздразнението му расте. С леко помръдване на пръсти даде знак на Арией да приближи.

Клеарх, Проксен и Нет бяха достатъчно близо да наблюдават сцената. Тесалиецът Менон също се беше приближил, макар че двамата с Клеарх не бяха в особено добри отношения и страняха един от друг. Въпреки това всички изпитваха жив интерес да разберат какво е направил Оронт и каква ще е реакцията на Кир.

Арией, който много добре си даваше сметка, че го гледат, скочи театрално от сивата си кобила. Можеше да позволи на Оронт да запази гордостта си, но вместо това дръпна рязко въжето и го накара да се просне по корем пред Кир. За миг Арией застана разкрачен над сънародника си. Докато Оронт се мъчеше да се надигне, Арией опря ножа си в гърлото му и той замръзна: даваше си сметка, че животът му зависи от една-единствена дума на Кир, когото мразеше — и може би от яростта на наперения воин, когото никога не беше харесвал. Оронт успя да запази спокойствие. Беше го виждал неведнъж у онези, които гледат смъртта в очите. В самия край нямаше борба. Издиша бавно, доволен, че може да посрещне вечността с някакво подобие на достойнство.

— Няма ли протести, Оронт? — неочаквано го попита Кир. — Няма ли възражения?

Оронт, който беше командвал полкове от името на царското семейство, погледна настрани към братовчед си, който стоеше с наведена глава.

— Изглежда, съм се доверил на погрешния човек, господарю.

— Значи помежду ни има нещо общо — рязко отвърна Кир.

Оронт сви рамене и погледна на изток.

— Всъщност… няма значение — каза той.

Кир го изгледа хладно.

— Да съм те оскърбил по някакъв начин?

Оронт безмълвно поклати глава.

— Тогава защо ме предаде? Нима не съм син на баща си? Не си ли положил клетва да служиш на семейството ми?

— Не — отвърна Оронт. Говореше осъдително, тонът му се повишаваше. — Заклел съм се да служа на короната. Реших да го направя, като се присъединя към брат ти, царя. Аз… съжалявам. Дълго обмислях действията си. Не исках да се изправям срещу теб. Ти винаги си бил добър с мен. Хората те възхваляват. И все пак… чувствах, че не мога да продължа. — Вдигна глава. В очите му блестяха сълзи. — Аз направих своя избор. И приемам последствията.

Кир дълго не каза нищо. Знаеше, че е достатъчно само да заповяда и с Оронт ще е свършено. Всички, които гледаха, очакваха от него точно това. Въпреки това той затърси начин да запази Оронт жив. Все пак той беше чудесен войник и се ползваше с уважението на войниците. Ако имаше заповед или една-единствена дума, с която да спечели верността му, Кир би я изрекъл на мига. Погледна към Клеарх за нещо, което не можеше да нарече, за каквото и да било. Погледът му беше посрещнат с мълчание и Кир въздъхна.

— Махнете този пропаднал човек от очите ми — каза той на гвардейците си. — Довършете го бързо, с един удар. И се отнасяйте към него с чест, докато се приготвя.

Обърна се към пленника, извади нож и сряза въжето. Оронт разтърка китки и попита:

— Мога ли да пиша на семейството си, преди да бъде изпълнена присъдата?

Кир потисна надигналия се в него гняв. Искаше му се да види Оронт мъртъв на мига. Но той беше от царски род и син на баща си. Овладя се.

— Разбира се — каза и обърна гръб на Оронт за последен път.

Всички чуха как Оронт въздъхна, примирен със съдбата си.

— Арией? — каза Кир.

Арией очакваше заповедите му и вече целуваше пясъка — още преди Кир да е успял да каже нещо.

— Ти командваш персийските части. Вземи братовчеда на Оронт за свой заместник. Заповядвай на всички, освен на гърците — и изпълнявай заповедите на Клеарх. Разбра ли? Ще ми служиш ли вярно при тези условия?

— Да. Ще нося тази чест и в гроба си, господарю — отвърна Арией.

— Просто се справи по-добре от този нещастник — каза Кир.

Видя как Клеарх свежда глава към Оронт, преди да препусне. Проксен и Нет се върнаха с Кир в началото на колоната, следвани от Менон. Гърците бяха сериозни, както подобава при загуба на боен другар, но никой от тях не възрази срещу решението на Кир. Привечер колоната щеше да е навлязла още по-навътре в пустинята. Щяха да оставят тялото на Оронт зад себе си, за да бъде изкълвано от лешоядите.

 

 

Вечерта Кир отиде при огньовете на спартанците, за да сподели вечерята им. Съжали, че не е взел храна, когато видя колко оскъдна е тяхната и как я прокарват само с вода. Въпреки това те го посрещнаха радушно и той седна с кръстосани крака с тях на твърдата земя, като вдигна глава към Клеарх. Вечерята беше рядка каша от зърно и пресечено мляко, по парче козе сирене и съсухрени смокини.

— Какво те води при нас? — попита Клеарх, след като приключиха вечерята.

— Оронт възнамеряваше да отиде при брат ми — каза Кир, загледан в затихващите пламъци. Понечи да поиска да засилят огъня, но се сети, че трябва да носят със себе си всяка съчка през тази гола пустош. Животът се мъчеше да оцелява на това място без вода и без топлина през нощта. Вече започваше да става студено и зъбите му започваха да тракат. Той ги стисна и продължи: — Смятал е, че царските сили са наблизо. Каза ми, че ще препусне да се разправи с онези, които изгарят посевите и отравят кладенците. Тогава идеята ми се видя добра — и сега също ми се вижда добра.

— Остави това на мен — рече Клеарх. — Ще наредя на моите момчета да го направят. Или може би на онзи атинянин, дето така се вбеси, че му взимат конете.

— Да… — каза Кир. — Трябват ни очи пред нас, за да знаем къде брат ми е опънал палатката си. Но… не знам за хората, които избра Оронт. Възможно ли е някои от собствените ми гвардейци да са предатели? Направо не ми се вярва. Как да им се доверявам от сега нататък?

Клеарх бръкна в торбата и извади бутилка. На светлината на огъня приличаше на изработена от слонова кост, с изрязани по страните й фигури. Кир се вгледа в тях в полумрака и му се стори, че фигурите са заети с някакви игри, макар че това беше малко вероятно.

— Последните ми запаси — каза Клеарх. — Може би тази нощ е подходяща за тях.

Кир взе бутилката, отпи глътка и се ококори.

— Това от грозде ли е направено?

— Да. Но е отлежало — отвърна Клеарх и се засмя. Вдигна бутилката, отпи и млясна. — Виж сега, Оронт беше водач. Издигнал се е, защото е бил умен и силен — и е притежавал качества, заради които другите са били готови да го последват.

— Затова ли му кимна преди смъртта му? — попита Кир.

— А, значи си видял. Не. Направих го, за да го почета за начина, по който прие смъртта. Направи го като спартанец. Подобно нещо е рядкост. Виждал съм големи мъже да се оплакват на ефорите, защото кучето на съседа ги е ухапало. Съвсем като деца! Ние сме войници, Кир. Разбираме, че утрешният ден може да е последният. Или денят след него. Войникът няма власт върху времето и начина, по който ще умре. Може обаче да избере как да посрещне смъртта си.

Умълчаха се за известно време, като си подаваха бутилката, докато не се изпразни.

— А другите?

— Другите са предполагали, че изпълняват заповедите ти. На твое място не бих мислил повече за това. Някои хора се научават да ръководят — не вярвам, че има родени водачи. Повечето предпочитат да бъдат водени. Те не искат много повече, освен вино, храна и топлина — и по-късно деца и дом. Не искат да решават накъде да продължат, когато стигнат на кръстопът. Не искат други да идват при тях и да питат: „На изток или на запад?“, „Живот или смърт?“. Оставят тези въпроси на корави и самотни мъже като теб.

— И като теб — отвърна Кир.

— Е, аз съм син на Спарта. Имам сребърен череп и във вените ми тече разтопен бронз. Вървял съм по улиците на Спарта и съм пил от водите на Ефрат, който минава през сухи земи. Стоял съм на акропола в Спарта и съм извиквал името си на възрастен.

Усмихваше се, докато говореше, но думите му звучаха като ритуал, от който Кир потръпна.

Клеарх внезапно се прозя и се протегна като дете. Погледна нагоре към звездите и поклати глава.

— Нощта напредва. Утре ще пратя момчетата ми с коне. Ще намерим онези разбойници и ще ги избесим. Или ще намерим войската на брат ти и ще я посечем. В края на краищата, дошли сме точно за това. Оронт просто трябваше да изчака още малко.

Кир се изправи с приповдигнат дух и от виното, и от думите на спартанеца. Кимна, както Клеарх беше кимнал на Оронт, и тръгна със залитане към палатката си.

Клеарх се изправи и се загледа след него. Харесваше младия мъж въпреки цялата му несигурност и нужда от окуражаване. От него можеше да излезе чудесен цар — стига да успееше да победи брат си.