Кон Игълдън
Синовете на Спарта (17)

15

Кир спря войската при Тапсак след дълъг усилен преход. Градът беше богат и древен и той копнееше за баня и за уединението, което можеха да осигурят богатството и властта. Над града се издигаше огромна бяла арка, а река Ефрат течеше до самите му стени. Тапсак беше изникнал върху огромната равнина на великата река, започвайки съществуването си като място за водопой на животни и размяна на стоки. В продължение на безброй поколения градът се бе утвърдил като един от големите центрове на региона. Пазари за подправки и роби си съперничеха за всяко свободно място и градът беше натрупал достатъчно богатство, за да поддържа в добра форма улиците, парковете и двореца на владетеля. Той беше крайната точка на Запада, последният вкус на цивилизацията преди безкрайните пустини и планини, които следваха.

Кир вкара войската си в града, като разквартирува там колкото се можеше повече хора. Търговците по пазарите продаваха не само шафран и захар, слонова кост и железни пирони, но и новини. След час Кир вече знаеше, че Тисаферн преди месец е пристигнал в Суза и е спрял да почива само един ден, след което отпътувал. Колоната настигаше персиеца и скъсяваше разстоянието. Това беше добра новина.

По свечеряване всяка конюшня в града, всяко мазе и склад, всеки дом беше пълен с войници. Кир напълни царския парк с тях, като им позволи да почиват в градините, създадени от дядо му. Въпреки това оставаха много други, за които нямаше място.

Извън стените лагерните работници вдигаха палатки и подреждаха каруци в кръгове, изграждаха пещи и работилници, кухни и нужници. Нямаше много нужда от покрив над главата през летните месеци. Макар че силните ветрове понякога вдигаха прах, по-голямата част от войниците спяха под открито небе, завити само с тънко одеяло или плащ.

Когато слънцето вече обагряше в червено и лилаво хоризонта, военачалниците пристъпиха в малкия царски дворец на Кир, смълчани от великолепието около тях. В златни купи гореше масло, във всяка ниша бяха поставени дебели лоени свещи. Самата светлина беше символ на богатство и власт и придаваше на вечерта усещане за пиршество в тесен кръг, за таен ритуал.

Кир стоеше настрана в залата, вместо да посреща идващите. На пръв поглед разговаряше с Клеарх, докато всъщност наблюдаваше и преценяваше всички дошли. Залата беше едно от малкото места в Тапсак, където можеше да събере всичките си военачалници. В градовете в Персия нямаше театри, макар че Кир възнамеряваше да построи, след като приключи с брат си. Щом един цар можеше да преобрази планина, синът му със сигурност беше в състояние да преобрази империя.

През шейсетте дни поход Кир беше научил имената на всеки офицер и на десетки други с по-ниски чинове. Двата месеца му приличаха на спокоен сън, когато погледнеше назад — пътуване без особено бързане, с малко неща, които да го разсейват или да представляват опасност. Нямаше как да попълва числеността на войската, след като започнаха дългия поход на изток. Не можеше и да поддържа темпото по-високо от разумното. Вече приличаха на изстреляна от лък стрела — можеха да продължат само напред и връщане нямаше.

Както бе обещал Клеарх, основното обучение беше продължило през почивните дни и през вечерите, но през по-голямата част от времето хората му просто вървяха. Трудно беше да останат непознати, след като са вървели рамо до рамо шейсет дни. Кир усещаше изградените нови връзки като железни обръчи. Беше научил с кои хора предпочита да има вземане-даване и кои да избягва. Когато виждаше да влизат мъже като Проксен и Нет Стимфалеца, ги посрещаше като приятели. Чувстваше по-слаба връзка със собствените си сънародници, въпреки че споделяха език и култура, която гърците никога нямаше да разберат. Хора като Оронт и Арией сякаш бяха част от миналото, от света, който той искаше да събори. Усети как неприязънта му се засили, когато ги видя да влизат. Въпреки това им се усмихна. Някои хора вярваха, че лоялността не може да бъде насилствена, но Клеарх имаше теория, която звучеше вярно на Кир. Че независимо какво е мнението на военачалника за хората му, не е трудно да им даде златен спомен, който те ще пазят до края на живота си. Че един владетел е толкова издигнат дори в сравнение с прочутите си военачалници, че дори една негова дума е по-важна от всичките им заповеди. И че ако я каже добре, те ще му служат до смърт. Това беше съветът на спартанеца и Кир не се посвени да го опита.

Кимна на Оронт и Арией и двамата се проснаха пред него като един под любопитните погледи на гърците. След като им беше позволено да станат, Арией поздрави някои от останалите, взе голяма чаша вино и приветства онези, които познаваше и харесваше. Оронт не беше дружелюбен като него, а и пиеше само плодов сок. Още от самото начало Кир виждаше в него само хладно подчинение. Между него и Оронт нямаше изградена желязна връзка, нямаше новооткрито братство. Като не се броеше Арией, в залата имаше петима-шестима персийски офицери, които гледаха Кир като заслепени от слънцето. Той въздъхна наум. Лошо: най-старшият му офицер беше като студена риба. Ако Оронт си счупеше врата при падане от градската стена, Кир нямаше да страда особено от загубата му. За съжаление Оронт не пиеше вино. Беше истинско въплъщение на сдържания персиец. След гощавката сигурно щеше да прекара вечерта в молитви в храма на Ахура Мазда. Кир поклати глава и отпи от чашата си. Простата истина беше, че някои хора се раждаха без чувство за величие. Оронт беше компетентен и разумен, но му липсваше златната нишка на риска и предаността. Или ако ги имаше, предпочиташе да не ги показва на принца.

Тесалиецът Менон седна при сиракузеца Созис, като зяпаше с благоговение сводестия таван. Кир се усмихна и на тези двамата, макар че реакцията му отчасти се дължеше на спомена за един млад спартанец, който имаше проблем с произнасянето на „с“. Клеарх го беше отстъпил за един ден като адютант на Созис и спартанецът беше принуден да обявява името му навсякъде, където отидеше той. Созис направо се разплакваше от смях — а младежът охладняваше с всеки изминал час.

Всеки гост сядаше, а слуга вземаше наметалото или връхната му дреха. Някои останаха прави и разговаряха на приятелски групички. Други сядаха и слагаха ножовете си до онези, които вече бяха поставени пред тях. Кир видя как един грък разглежда с подозрение и любопитство странно оформения нож за пъпеши и опипва острието му с палец. Бе развеселен от гледката, макар че възхищението му към гърците само се задълбочи. Те ценяха пиесите пред поезията, дисциплината пред подчинението, думите пред музиката. Беше научил за тях всичко, което можеше, през годините — и през месеците на пътя бе изградил с тях по-тесни връзки, отколкото бе имал преди. Беше открил, че животът рамо до рамо с войниците му дава рядката възможност да гледа и вижда с други очи. Вече знаеше, че успехите им на бойното поле до голяма степен се коренят в личната гордост, в абсолютната увереност, че са най-добрите на света — и че Гърция няма равна на себе си във военното дело и в изкуствата. Намръщи се, когато си спомни вечерта с персийска музика, която беше устроил за гръцките военачалници. Беше паднал голям смях и положението бе станало още по-конфузно, тъй като те се мъчеха да се сдържат.

Кир си мислеше, че Оронт е може би най-малко агресивният от хората му, но той направо се пръскаше от ярост от коментарите им. На Кир дори му се беше наложило да го убеждава да не предизвиква Проксен на двубой на честта, макар че гъркът сигурно щеше да го схруска жив.

Кир тайно си признаваше, че в някои отношения всичките му гърци са варвари. И все пак те се биеха като демони на Ариман^[1] — и никога не отстъпваха. Това беше ключът на успеха им. Независимо как се развиваше битката, каквито и катастрофи и ужаси да се изправяха срещу тях, те не побягваха. Всяка персийска войска, която Кир бе виждал, приемаше, че има моменти, когато битката е очевидно изгубена и че когато офицерите са мъртви и врагът напредва с рев, е напълно разумно да побегнеш. Това мислене беше вкоренено в културата на империята. Гордост в успеха, лоялност към офицерите — но ако те се проваляха, сценарият се променяше. Ако твоята страна е смазана и разбита, денят не може да бъде спасен. Провалът бе неминуем.

Кир прошепна благодарност към Ахура Мазда и тръгна към мястото си начело на масата. Всички млъкнаха, разговарящите застанаха мирно, а седналите се изправиха. Кир огледа залата и поклати глава, внезапно раздразнен от всички.

Заговори на гръцки, след което повтори речта си на персийски. Уроците по език също бяха част от дългия поход. Напредъкът тук обаче беше много по-бавен, отколкото се беше надявал.

— Виждате ли как сте се подредили на масата ми? Гърци от едната страна и перси от другата? Чуйте ме, вие не сте врагове. Виждал съм ви месеци наред да се храните и да тренирате заедно. Разменете си местата! Смесете се!

Падна голям смях, когато го направиха. Резултатът не беше точно очакваният, тъй като присъстващите просто се оказаха от другата страна на масата, но настроението се повиши и Кир беше доволен от това.

— Благодаря — каза той. Даде знак на дворцовия управител и всички слуги се изнесоха и оставиха гостите да си наливат сами виното от каните на масата. Някои от тях го направиха незабавно.

— Когато казвам, че сте приятели — продължи Кир, — това ми дава надежда за нашите хора и за бъдещето. Ние използваме различни монети, но всички ценят златото и среброто, където и да е било изсечено. Металът е най-важният. Седящите на тази маса може да говорят на различни езици, но всички сме воини. Ние разбираме несправедливостта. Разбираме безчестието.

Усмивките изчезнаха, когато гласът му стана по-твърд. Очите на всички бяха обърнати към принца. Кир говореше тихо, но никой друг в залата не издаваше звук и гостите чуваха всяка дума, изречена и на двата езика.

Кир погледна Клеарх и видя как спартанецът кима едва забележимо. Това беше моментът, който бяха планирали и подготвили. Макар да усещаше как сърцето му бие като сърце на птица, Кир се беше съгласил, че не могат да чакат, докато видят имперската армия на бойното поле. Трябваше да довери на хората си истинската си цел или да рискува да ги изгуби във възможно най-лошия момент.

— Яздих и вървях с вас през целия път от Сарди. Независимо какво ще се случи, вие вървяхте с мен през земите на Вавилон. Видяхте великия Ефрат, артерията на империята. Да ви имам до себе си изпълва сърцето ми с гордост. Но за някои от вас може би пътуването ще свърши тази вечер. — Той пое дълбоко дъх. Дори това просто действие беше нещо, изискващо мисъл и съзнателен контрол. Кир бавно се изправи, опря юмруци в масата и огледа присъстващите.

— Намерението ми не е и никога не е било да преследвам писидите в планините. Не можех да разкрия всичките си планове в Сарди, където слушаха и други уши. Надявам се да ми простите тези необходими заблуди. Дори тази нощ сред нас има шпиони, които подслушват и ще докладват. Въпреки това ви събрах тук.

Той млъкна, за да отпие глътка вино. Клеарх се взираше в масата пред себе си и се молеше Кир да намери подходящите думи.

— Баща ми цар Дарий не е бил най-големият син. Той взел трона от брат си, когато решил, че той е негоден за него. Взел короната, когато тя била покрита с кръв, и я сложил на собствената си глава. Аз…

Наведе се още напред и в този момент присъстващите спряха да дишат, сякаш се взираше в картина. Тази мисъл го накара да се усмихне.

— Аз смятам, че брат ми Артаксеркс е негоден за високия трон. Събрах ви, обучих хората ви и ви доведох тук не като край, а като начало на едно ново управление.

Персийските генерали си засъскаха помежду си. Шокът им беше очевиден. Гърците трябваше да се престорят на изненадани. Не го направиха особено убедително и Кир се зачуди дали сред тях е останал някой, който не знае каква е причината да поведе такава голяма войска на изток.

— Аз съм главнокомандващ войските на Персия — продължи Кир. — Аз съм син на баща си, пряк представител на рода на Ахеменидите. В този момент аз съм наследникът на трона. Ако Артаксеркс се разболее от треска в съня си и умре тази нощ, утре аз ще съм цар! Така че ме разберете. Не съм узурпатор, нито предател на трона. Аз съм тронът, престолонаследникът. Подобно на баща ми, аз предизвиквам брат си на бойното поле, каквото е изконното ми право.

Клеарх кимна и изръмжа одобрително, както направиха и мнозина други гръцки пълководци. Те зачукаха с юмруци по масата в израз на подкрепа и надигнаха гласове, подканвайки другите да последват примера им. Кир видя, че Арией прави същото и го приветства, докато пълнеше чашата си. Това не беше голяма изненада. Трудно беше да се устои на настроението в залата. Кир се замоли нещата да останат така.

Докато говореше, не смееше да погледне Оронт, макар че всяка жила в него се напрягаше да обърне главата му само колкото да зърне какво е въздействието на думите му върху него. Като най-старши Оронт можеше да повлече всички останали перси със себе си. Или ако не приемеше, можеше да посее зърно, от което да поникне лоза, която да задуши всички.

— Ще отречете ли правото ми на предизвикателство? — остро попита Кир.

Знаещите персийски гърци извикаха два пъти, че няма да го направят, и дружно застанаха в негова подкрепа. Някои перси се присъединиха към тях. Най-накрая Кир си позволи да хвърли поглед към Оронт и видя, че много други също го гледат и чакат реакцията му, преди да решат чия страна да вземат. Макар Оронт да беше със сравнително слабо телосложение и да не можеше да се нарече луда глава, в този момент ясно си личеше, че е истински лидер на офицерите. Те го гледаха по същия начин, по който гледаха Клеарх, и никой не можеше да каже какво общо има между тях двамата, освен тази проста истина.

Оронт го гледаше с широко отворени очи и леко увиснало чене. Изглежда, изобщо не бе подозирал цялата истина за големия поход. Кир усети как възбудата му спада, когато видя, че не е спечелил масата и че няма да го направи, докато този човек оказва съпротива. Но все пак не беше страхливец и реагира с директна атака, като извика името му през шума в залата.

— Оронт! Баща ми лично те издигна на поста ти. Ти си положил клетва към него — и към мен като командир на войската.

— Както и към брат ти — отвърна Оронт.

Думите му почти се изгубиха в глъчката, но Кир ги чу. Веждите му се свъсиха и той усети как лицето му потъмнява и се изчервява. Клеарх и Проксен бяха обсъдили какво трябва да се направи с всеки, който откаже да се подчини.

Кир не искаше да види Оронт в локва от собствената му кръв, но стисна зъби и се зарече, че ще стигне и дотам, ако бъде принуден. Вече нямаше връщане назад. Щеше да поправи всичко, когато станеше цар. Ако се наложеше, щеше да плати кръвнина на семейството му. Това щеше да означава още един дълг на негово име, още едно нещо за поправяне.

— Ще отречеш ли правото ми на предизвикателство? — тихо попита Кир.

Шумът позатихна и Кир видя как Оронт преценява хората около себе си, преди да поклати глава. В очите му по-скоро се четеше мъка, отколкото ликуване.

— Не бих го направил — рече той.

Масата избухна в радостни възгласи и мъжете от двете страни на Кир скочиха на крака. Сред врявата принцът видя как Оронт избърса челото си, което лъщеше от пот. Седеше със забит в масата поглед, чашата му с вино бе все още недокосната. Не беше отказал на царския син. На Кир му се искаше да го беше направил — мечовете бяха остри и всичко щеше да приключи бързо. Вместо това персиецът щеше да напусне масата жив и все пак, без да се ползва с пълното му доверие. Това добавяше горчив привкус към ликуването на останалите. С болезнена усмивка Кир вдигна чашата си и поздрави хората, които беше събрал тук тази нощ. Оронт взе чаша вода и всички вдигнаха наздравица за Ахеменидите и предизвикателството на Кир. Всички бяха на негова страна. С вино или с вода, бяха на негова страна!

Цар Артаксеркс яздеше пред първите редици на полковете, които продължаваха, докъдето стигаше погледът му. Сърцето му се изпълваше с гордост при мисълта, че толкова много хора се отзовават на призива му, готови да полетят като сокол от ръкавицата на ловеца. Достатъчно беше да каже една дума и те щяха да тръгнат напред и да унищожават. Това беше единствената истинска власт на света и тя го опияняваше като отлежало подсладено вино.

Събралата се по призива на царя войска бе разделена на четири части, всяка с размерите на голям град. Тя бе повече марш на народи, отколкото на полкове. Артаксеркс беше изпратил пратеници на север, юг и изток, но не и на запад. Не искаше да предупреди брат си преди да е дошло подходящото време. Вместо това царският дом на Ахеменидите беше събрал множество, равно на песъчинките в пустинята. Войниците опоскваха земята от храна, докато минаваха през империята, и броят им непрекъснато растеше, когато нови и нови се присъединяваха към тях.

Царят видя приближаващия Тисаферн. Той спря като конска муха, когато безстрастните редици на гвардейците му препречиха пътя. Артаксеркс съжаляваше, че му е дал титла и вървящата с нея власт. Знаеше, че старият му наставник предпочита лекия живот в двора пред този на военна кампания. Тисаферн обаче бе приел новата си роля с ентусиазъм, който доста изненада царя. Тисаферн командваше единия фланг на войската със строго око и посочваше грешки в разположението на частите, докато някои офицери не започнаха да се оплакват от него. Артаксеркс заповяда да бъдат бичувани и трима от тях умряха от наказанието, след което оплакванията моментално престанаха.

Артаксеркс откри, че вече се уморява от организацията, която бе нужна, за да поддържа толкова много войници нахранени и екипирани, както и за грижите за обоза — ковачници, добитък, коне, колесници, палатки… Затвори очи. Ако не друго, брат му вече му струваше невъобразими количества злато. Тези неща обаче не го тревожеха. Той беше соколарят. А войската му беше птицата, готова да полети от ръката му.

— Царю? — повика Тисаферн, като се наведе над раменете, които му пречеха да го доближи. — Сутринта пристигна един от пратениците ми. Птица, царю.

Артаксеркс не му обърна внимание — в този момент искаше единствено тишина. Старият наставник предизвикваше смут в сърцето му. Царят се запита защо не го беше забелязал преди. Някои хора имаха кротка душа, която носеше покой на онези около тях. Тисаферн постигаше точно обратното — оставяше след себе си вълни и гняв. Царят знаеше, че е достатъчно да каже една дума на гвардейците си, за да се отърве от стареца. Те щяха да му отрежат езика и главата без капка колебание. Това обаче беше власт, от която Артаксеркс предпочиташе да се въздържа. Не беше малко дете, за да действа според моментните си прищевки. Не, отговорите му трябваше да бъдат премерени и поради това — още по-ужасяващи.

— Царю… птицата донесе новини за брат ти — продължи Тисаферн.

Царят най-сетне го погледна и видя, че дебелакът се е зачервил и се поти на слънцето. Артаксеркс махна нетърпеливо с ръка и Тисаферн беше пуснат да приближи; оправяше робата си, за да скрие избилите петна от пот.

Царят изчака слугите да помогнат на стареца да слезе от коня и да се просне пред него, като го притиснаха, когато той се опита да не докосва песъчливата земя.

— Докладвай, Тисаферне. Кажи ми за Кир.

— Царю, короната поддържа гълъбарници в Суза, Лариса и Меспила. Баща ти е проявил далновидност, като ги е основал. Разбира се, птиците летят до Персеполис, така че съобщението трябваше да се пренесе от столицата през пустините. Добре…

— Кажи ми за брат ми. Искам да си почина и да се изкъпя, а не да те слушам.

— Разбира се, царю. Само една птица е достигнала целта си, но съобщението споменава за огромна войска, водена от Кир, точно както предвидих, царю. Идват от запад, от Сарди.

— Какво друго? — попита Артаксеркс.

Старецът сведе глава.

— Царю, няма нищо повече. Прикрепяните към птиците свитъци са много малки, за да не им пречат да летят. Цяло чудо е, че един гълъб е достигнал до Персеполис, избягвайки соколите, бурите и странните магии на пустинята. — Тисаферн забеляза нетърпеливия поглед на царя и побърза да завърши, давайки си сметка, че отново се е раздрънкал. — Няма нищо повече, царю.

— Добре. Това е достатъчно. Значи знаем къде се е намирал преди колко, няколко седмици?

Тисаферн кимна.

— Добре. Събрал съм цял океан, Тисаферне. Можеше никога да не го направя и съм благодарен за това. Свиках всички войски на Персия, с изключение на онези на запад.

Артаксеркс погледна към маршируващите през пустинята полкове. Войниците бяха присвили очи срещу прахта и вятъра.

— Трябва да благодаря на брат ми, че ми позволи подобно изживяване. Опитвам се да го запечатам в ума си, Тисаферне, за да мога да си го спомням до края на живота си всеки път, когато духът ми падне. Това е… славна, царска гледка.

Тисаферн вдигна глава и погледна безкрайните маршируващи редици. Не споделяше романтичната жилка, която бяха наследили синовете на Дарий, но можеше да оцени суровата сила на войската. На целия свят не съществуваше друга толкова многобройна и разнообразна. Той яздеше със законния цар да унищожи предателите. Трудно беше да си представи нещо по-изтънчено и задоволяващо.