Кон Игълдън
Синовете на Спарта (11)

9

Кир стоеше с якия беотиец Проксен, който изглеждаше мизерно в дъжда. Клеарх бе скръстил ръце на гърдите си и се беше увил в спартанското си наметало, макар че беше вир-вода. Кир беше чул Проксен да подсмърча и да кашля през нощта в шатрата си. Както можеше да се очаква, не беше споменал нито думичка за състоянието си. Кир беше забелязал как другите гърци внимават да не се оплакват, когато наоколо има спартанци. Отнасяха се към тях с рядко уважение. Разбира се, Клеарх като че ли не го забелязваше, макар че Кир си мислеше, че вътрешно е доволен.

Планините в северната част на Фригия бяха покрити с гъсти гори и цели армии можеха да тренират по тези места далеч от зорки очи или врагове. Шестдневният поход на север от Сарди осигуряваше достатъчно уединение, за да събере за първи път персийски и гръцки полкове. Клеарх беше настоял за това. Една от ироничните страни в положението на Кир беше, че персийските му офицери още не знаеха каква огромна войска е събрал, докато спартанецът беше наясно — както и че поне някои от останалите гръцки командири подозират, че не са тръгнали да преследват племена по хълмовете.

Клеарх беше пожелал да види качеството на персийските полкове, които ще командва в битка. Съгласяването с това искане беше нещо съвсем разумно, но сега, след почти два месеца тренировъчни битки и упражнения, Кир съжаляваше за решението си. Тази сутрин беше видял как коринтяни, въоръжени само с пръчки и сопи, бяха попилели цял персийски полк и го бяха гонили сред дърветата. Персийският полемарх чакаше до коня си на десетина крачки от тях и се взираше за някакъв знак, че Кир ще го повика.

Кир вътрешно кипеше. Достатъчно лошо беше, че гръцките войници отново и отново пробиваха персийския строй. Хора като Проксен и Клеарх сякаш бяха в състояние да измислят нови планове от нищото и после да накарат хоплитите си да ги изпълнят — при това бързо и с лекота. Това караше персийските полкове да изглеждат тромави и бавни. Те неведнъж се оказваха в положение да продължат да настъпват по дадена заповед, докато гръцките „врагове“ вече се бяха изтеглили настрани и ги гледаха, подхвърляйки подигравки. Кир се надяваше, че тези недостатъци ще бъдат изгладени с времето и с подходящите офицери. Погледна наляво и въздъхна при вида на полемарха. Реши да не протака и му направи знак. Мъжът моментално мина между стражите, изпъчил гърди като петел.

Клеарх и Проксен гледаха как персиецът се просна по очи в калта. Поне в това отношение маниерите му бяха съвършени. Кир сигурно щеше да оцени жеста още повече, ако полемарх Ераз Тиразис не беше позволил хората му на три пъти да претърпят пълно поражение тази сутрин.

— Господарю, оказваш ми огромна чест — сковано рече офицерът. — Не съм достоен да се явя пред теб. Отдели ми само миг от деня си и ще бъде хиляди пъти повече, отколкото заслужавам.

Кир си помисли, че на полемарха му липсва откровената прямота на гърците.

— Искаше да говориш с мен. Ако времето ми е толкова ценно, може би ще е по-добре да пестиш думите си или да говориш по-бързо.

— Да, господарю. Исках само да кажа колко съм разочарован от хората си тази сутрин.

— От хората? — повтори Кир и повдигна вежда.

— Полковете, които ми бяха дадени, са съставени от селяци, повечето мидийци. Не са от най-опитните. Влачат се като говеда. Когато им се каже да спрат, спират, но си остават на място без никаква мисъл. Наказах стотици от тях с бичуване за нахалството им, но от това с всеки ден те сякаш стават все по-намусени и тъпи.

— Какво искаш, полемарх Ераз? Да се върнеш у дома ли? Това може да се уреди.

— Не, господарю, не! — Персиецът изглеждаше истински засегнат. — Моля само да ми бъде дадена някоя от персийските бойни части. Може би мидийците ми ще са по-щастливи, ако са с хора, които говорят езика им по-добре.

— Мидийците не те разбират ли? — подметна Кир.

Персиецът поклати гневно глава.

— Те са глупаци и селяни, господарю. Селяци. Обучен съм в Персеполис заедно с най-добрите офицери. Родът ми може да се проследи назад четирийсет и три поколения. Да не би да съм овчар, че да се грижа за подобни хора? — И се засмя на собственото си остроумие. — Мисля, че ме разбираш, господарю.

— Да — рече Кир. — Макар че разбирането на проблем не е същото като да знаеш как да го решиш. Теб бих могъл да заповядам да те бият. Да ти отрежат ушите или да дамгосат дясната ти ръка заради провалите ти. Бих могъл да те пратя у дома или просто да ти дам въже и да ти заповядам да се обесиш. Имам обаче стотици офицери като теб, които не виждат вината в себе си, когато хората им биват разбивани и обръщани в бягство отново, отново и отново!

Кир изрева последната дума и пристъпи към Ераз Тиразис.

В отговор мъжът се просна отново на земята и покри главата си с ръце.

— Стражи! Отведете този глупак и го съблечете. Ударете му четирийсет камшика пред хората му.

Полемархът изплака от ужас, когато разбра какво го очаква.

— Господарю, с какво съм заслужил това наказание? Моля те! Позволи ми да се обеся, преди да бъда подложен на такова обезчестяване. Какво съм направил? Моля те, не разбирам…

Помъкнаха го, а той продължаваше да се оплаква и да умолява.

Зад него Кир вдигна глава към дъжда, който сякаш галеше със студени пръсти врата му. Проксен кихна и Кир рязко се извъртя към него, все още бесен от собствената си безпомощност. Гъркът вдигна ръце, сякаш се предава, прекалено окаян, за да направи каквото и да било, освен да издуха носа си в кърпа.

Спартанецът също се прокашля и Кир го погледна.

— Имаш да добавиш нещо ли, Клеарх?

— Ако мога да го направя, без да наредиш да бъда бичуван, може би да.

Кир се овладя и бавно кимна. Едното ъгълче на устните му потрепваше.

— Не бих бичувал грък, дори да ми дадеш причина. Знаеш не по-зле от мен, че твоята служба не е робство. Трябва да разбереш, че персийските ми офицери очакват подобни неща от мен. Другите ще видят как бичуват Ераз Тиразис пред хората му и ще разберат, че той е бил поне отчасти виновен за лошото представяне тази сутрин. Ще прекара няколко дни под грижите на лекарите. Ако има достатъчно разум да понесе бича мъжки, хората му могат дори да започнат да го уважават повече, отколкото в момента. Може да му пратя учител, който да го научи да дава заповеди на мидийски, докато се възстановява. Да, това си заслужава да се направи.

Клеарх кимна, макар че забеляза, че Кир свива и отпуска юмрук, докато говори.

— Радвам се, че не би дал подобна заповед. Рядкост е владетел да знае какви са границите, още по-рядко — да ги спазва.

Кир стрелна с поглед човека, който му казваше, че не би търпял да го наказват — човек, който му служеше. Усети как гневът му се надига и лицето му се зачервява. Клеарх пък гледаше опитите на принца да овладее гнева си с известен интерес.

— Съжалявам за поведението си — каза Кир. — Днес виждам единствено проблеми. Твоите хора са… превъзходни. Мислех си, че зная легендата за спартанците, но да ви видя как тренирате в условия, близки до бойни… истината е невероятна. Всеки спартанец сякаш мисли като военачалник и в същото време изпълнява заповеди като войник. Как го правите, Клеарх? Ако имах десет хиляди мъже като твоите, останалите изобщо нямаше да ми трябват. Бих могъл да завоювам целия свят само с тях.

— Те са възпитани да мислят самостоятелно — каза Клеарх, — но в свободата няма особен смисъл, ако не можеш да преценяваш. Господарю, всичките ми хора са тренирали и са се били рамо до рамо години наред, още от момчешките казарми у дома. Те следват заповеди, разбира се, но ако видят пробив или слабост, могат да решат да развалят строя и да атакуват. Никой офицер не вижда цялата битка, войниците също не я виждат. Затова ти седиш на висок кон и затова ние пращаме съгледвачи напред и по фланговете. Но независимо колко добре се подготвяме, идва момент, когато някой хоплит прегазва двама по-слаби противници и се оказва пред останалите, може би на един хвърлей от дупка в стената или от вражески генерал. Ако чака заповеди, този момент може да бъде изгубен. Ако се втурне напред без мисъл, собствените му редици могат да се нарушат и да бъдат разбити. Това е въпрос на наистина много добра преценка. Когато такива хора вземат правилното решение, ние ги повишаваме. Правим ги офицери. Дори ги награждаваме с венци и къщи. Но ако докара унищожение на редиците си, всички плюят, когато чуят за онзи ден, и вече никое дете не се кръщава с името му. — Клеарх сви рамене. — Както казвам, всичко е въпрос на равновесие.

Клеарх се загледа за момент в далечината, обмисляйки думите си. Кир го разбра и му даде знак да продължи.

— Мисля, че офицерът, когото прати да бичуват, е прекалено глупав за водач. Той не обича хората си, не оценява техните умения и храброст. Видях неговите мидийци. Те са яки мъже, които не се дават лесно. Разбира се, че не искат да маршируват нагоре-надолу по склона, докато спартанците и коринтяните вият като вълци покрай фланговете им! И на всичкото отгоре да бъдат тормозени от подобен човек… честно казано, изненадан съм, че не са го убили. Бойният им дух трябва да е наистина много нисък.

— И какво биха направили спартанците с такъв човек? — отчаяно попита Кир. — Имам няколко десетки, които не са по-добри от него. И неколцина значително по-лоши.

— Като начало бихме си поговорили насаме с него — отвърна Клеарх. — Петима-шестима от нас ще му обяснят къде е сгрешил, ако случайно не знае. Ще се погрижим да разбере. Когато излезе отново, ще следим дали се е поучил. Някои хора се пречупват от преживяното. Други гледат на него като на изпитание и стават по-силни. Ако не се справи, ще бъде хвърлен на вълците. Ние не позволяваме слабост, но… нашият начин не е за всички. Всъщност нашият начин би пречупил някой от полковете ти. Също както ежедневното биене на кон или куче ще го направи кротко или свирепо, но не и по-добро отпреди.

Кир изруга и удари юмрук в бронята си с такава сила, че кокалчетата на пръстите му се разкървавиха. Клеарх го гледаше спокойно.

— Ако мога да кажа, понякога ми приличаш на човек, погълнат от ярост. За обучаването на всяка войска е нужно време. Виждал съм как тълпи и отрепки се превръщат в отлични полкове. Вие, персийците, не сте в по-лоша форма или по-недисциплинирани от някои, които съм срещал. И въпреки това ти се навиваш все повече и повече, като тетива от конски косъм. Това ли е всичко на този свят за теб?

— Значи тронът на баща ми е просто дрънкулка? — горчиво отвърна Кир. — Значи според теб той не си заслужава борбата?

— В никакъв случай! Не мога да си представя по-голяма награда на света от тази, към която се стремиш. — Спартанският генерал пристъпи смутено от крак на крак и хвърли поглед към Проксен, който беше приближил, за да слуша. — Но… живот, изпълнен единствено с воюване, не е щастлив. Когато не мисли за нищо друго месеци или години наред, човек губи нещо жизненоважно. Мисля, че с отмъщението е същото, ако му се позволи да се превърне в пещ, която поглъща всичко. Човек може да бъде унищожен от собствената си ярост. Виждал съм го. Преценката му може да бъде замъглена, ако преди това сърцето му не се пръсне или лицето му не се отпусне като стопен восък. Мисля, че ако у дома нямах жена, синове и дъщери, нямаше да работя толкова здраво. Когато съм у дома, аз се грижа в мир за малко парче земя. Отглеждам маслини и лук. Мисля за онова малко място и съм напълно глух и сляп за звъна на метал и миризмата на смърт.

Клеарх забеляза, че Проксен го гледа изненадано, и се изчерви. Не беше от хората, които си падат по дълги речи, но въпреки това се беше разприказвал пред Кир. Изглежда, Кир беше от хората, които лесно се харесват. Клеарх пропъди тази мисъл. Макар да водеше полкове и войски, той не беше неподвластен на желанието, което се таеше и шепнеше у всички тях — да следват достоен човек. Знаеше, че за такъв хората му ще са готови да влязат и в огъня. Самият той би го направил.

— Господарю, понякога… ми е трудно да пазя в сърцето си Спарта. Отдал съм й живота си, кръвта си, потта си и цялата си младост, но е трудно да мисля за нея в дъжда, когато ремъците ме жулят и съм уморен. По-лесно ми е да мисля за моята Каландра.

— Познавам голямата любов — призна Кир. — Само една. Но тя се омъжи за друг.

— Може би ще размисли, ако успееш с това начинание — каза Клеарх.

Проксен изпръхтя и двамата се обърнаха и го видяха да се хили, докато бърше зачервения си нос.

— Бих се вслушал в съвета на спартанец по въпросите на войната, господарю. Но не и в съветите му за любовта. Те избират жените си от онези, които печелят състезания.

— Не е вярно — каза Клеарх. Кир го погледна изумено и той сви рамене. — Добре де, понякога е вярно. Бързите жени раждат силни синове.

— Бързи жени с чудни копринени мустаци — обади се Проксен.

Клеарх го изгледа спокойно и Проксен заби поглед в краката си, явно съжалявайки за думите си. После спартанецът рязко се изсмя и тупна подсмърчащия Проксен по рамото с такава сила, че той залитна.

— Събрал си добри мъже, господарю — каза Клеарх. — Ако ми дадеш една година, ще ги превърна във войска, която ще може да разтресе света. Не мога да направя от персийските ти полкове спартанци. Мога обаче да ги направя коринтяни или атиняни. Може би дори беотийци. Това ще е достатъчно.

Проксен замахна към него и Клеарх се приведе със смях. Дъждът се засили, но настроението им се беше подобрило под пороя. Тримата — вече в по-добро разположение на духа — се обърнаха и видяха някакъв вестоносец да се подхлъзва в калта, докато тича нагоре по склона. Беше персиец, още момче. Постла на земята килимче, просна се на него и подаде на Кир кутия за свитъци от полиран камък. Той се намръщи, докато чупеше печата и вадеше пергамента. Дъждът забарабани по него и размаза мастилото. Устните на Кир се свиха.

— Не мисля, че разполагаме с нужната ти година, Клеарх — каза Кир. — Брат ми изпраща стар приятел да прегледа войските на запад. Тисаферн е пристигнал в Сарди и моли незабавно да се срещнем.

Кир нави съобщението, макар че пергаментът беше прекалено подгизнал, за да го върне в кутията. Прекърши свитъка на коляно и нареди да доведат коня му. Скочи и го възседна, без да използва подставка, на която да стъпи. Докато хващаше юздите, Проксен и Клеарх докоснаха левите си рамене и сведоха глави.

— Клеарх, Проксен, мнението ви е важно за мен в Сарди. Ще ми е интересно да чуя какви са ви впечатленията от този персийски велможа. Да наредя ли да ви оседлаят коне?

— Ако заповядаш, разбира се — каза Проксен, преди Клеарх да е успял да откаже. — В края на краищата сме се заклели да ти служим.

Клеарх изгледа кръвнишки беотиеца — вече не можеше да каже, че би предпочел да измине разстоянието пеша. Кир изобщо не се поколеба — вече мислеше за срещата с човека, когото по-скоро би убил, отколкото пуснал да си тръгне свободен.

— Така ще е по-бързо, Клеарх.

— Можеш да се качиш зад мен, ако искаш — предложи Проксен.

— Без тия — отвърна Клеарх, сведе глава и отново чукна с юмрук лявото си рамо. — Разбира се, господарю, както заповядаш.

* * *

Тисаферн беше прекарал в двореца в Сарди цяла седмица, когато Кир най-сетне пристигна, следван само от четирийсет души. Персийският велможа беше дошъл с лична гвардия от шестстотин души. Кир предполагаше, че въпреки това му е била нужна немалко смелост да дойде тук след онова, което се беше случило между двамата на платото. Когато влезе в открития двор и скочи от коня, се озова пред безмълвните редици на Безсмъртните, облечени в черни униформи без нито едно петънце по тях. Нямаше как да не се запита колко ли от тях са били в Персеполис, когато животът му беше висял на косъм.

Спътниците на Кир вдигнаха облак прах, докато скачаха от конете и хвърляха поводите на конярчетата роби. Прахта се понесе към войниците на Тисаферн като петно във въздуха.

Кир усети как сърцето му се разтуптява. Не беше сигурен дали брат му не е заповядал да го убият. Беше мислил дали да не дойде с няколко хиляди, но подобна демонстрация щеше да издаде намеренията му. Трябваше да се държи така, сякаш всичко помежду им е простено, сякаш Тисаферн и Артаксеркс не са негови врагове. Трябваше да изиграе ролята, та дори това да костваше живота му.

Затова тръгна напред, без да дава признак, че долавя как напрежението в редиците на Безсмъртните нараства. Усмихна се и протегна ръце, прегърна възрастния мъж и го целуна официално по бузите и устата. Докато го правеше, си спомни една стара гръцка история за човек, който намерил замръзнала в снега усойница. Съжалил умиращото създание и го сложил в пазвата си, за да го стопли. Когато се съживила, усойницата забила зъби в него и отнела живота му. Кир беше държал усойница в пазвата си, когато бе гледал на Тисаферн като на приятел. Нямаше да направи същата грешка отново.

Освен Проксен и Клеарх с принца беше дошъл и Нет Стимфалеца. Той също пристъпи да поздрави персиеца, макар че Тисаферн сбърчи нос от миризмата на пот и коне, която лъхаше от мъжете като горещ полъх, когато те се събраха, за да се представят. Личната му охрана вдигна ръка да попречи на гръцкия военачалник да приближава твърде много и Нет изви пръстите му така рязко, че онзи изкрещя от изненада. Тисаферн се обърна към офицера си, погледна го отровно и нареди:

— По-добре иди да провериш дали кухните са готови.

Офицерът се изчерви от гняв и изгледа стимфалеца кръвнишки. Нет се направи, че изобщо не го забелязва, а Кир изпита задоволство, че намисленото от Тисаферн представление беше развалено. Достатъчно лошо беше, че се среща с враг — а да бъде посрещнат сякаш той е гостът, а Тисаферн — домакинът, беше направо нагло.

Така че се усмихна и прегърна Тисаферн през раменете. Знаеше, че той никак не обича физическата близост, и затова го притисна към себе си, докато влизаха вътре.

— Толкова се радвам да видя познато лице в този дворец, стари лъве. Липсваше ми. Мислех си, че още си ми ядосан за… — махна неопределено с ръка, — за всичко, което се случи в Персеполис. Може и да си въобразявам, но реших, че е най-добре да остана за няколко години настрана, далече на запад, докато брат ми свикне с ролята си на Велик цар и бог-император.

— Разбирам — каза Тисаферн, хвърли изпълнен със съмнение поглед към тримата гръцки военачалници, които вървяха след тях, и се запита дали някой от тях разбира царския език. — Макар че виждам, че продължаваш да се обграждаш с гърци.

За негова изненада Кир му размаха пръст, сякаш гълчеше нахално дете.

— Е, заради теб изгубих спартанската си гвардия. Трябваше да поднеса извиненията си, когато се върнах по тези места. И парите, които трябваше да изплатя на семействата им! Ти ми струваше толкова злато, че с него бих могъл да екипирам цял полк — и за какво? Винаги съм бил верен, както сам го каза. Цял живот съм служил на трона и на баща си — и съм готов да прекарам живота си в служба и на скъпия си брат. Познаваш ме, стари приятелю. Обърнах гръб на всички неприятности. Мога само да се извиня и да оставя случилото се в миналото. Как иначе?

Тисаферн откри, че се отпуска под пороя думи, съпроводени с притискането на ръката на някогашния му ученик върху раменете му. Все още не можеше да се сдържи да играе ролята на домакин, докато навлизаха навътре в коридорите на двореца, оставяйки след себе си жегата и слънцето.

Освен гвардията си Тисаферн беше довел цяло домакинство слуги, сред които убийци, готвачи, отровители, коняри и всякакви други, които бе сметнал, че могат да му потрябват. Всеки от спътниците на Кир беше хванат за ръка и отведен да бъде изкъпан и масажиран преди угощението, което им беше подготвил Тисаферн. Той не видя и намек за недоволство у Кир.

— Вечерята ще бъде поднесена по залез-слънце, господарю — каза Тисаферн. — Главният ми готвач се приготвя за нея от дни.

Макар да не му се искаше да го признае, като че ли щеше да му се наложи да докладва добри новини на цар Артаксеркс. Тисаферн не беше пропилял седмицата в града. Беше пуснал тримата си най-добри шпиони да съберат всяка налична информация. Всеки град имаше мрежа царски шпиони, които докладваха на господарите си. Беше само въпрос на време Тисаферн да научи за всяка стъпка на Кир през последните шест месеца, за всеки разговор, всяко действие и решение. Шпионите записваха всичко и съставяха картина, която можеше да разгледа. Нещо по-важно, щеше да вечеря с Кир и да го наблюдава дни наред. Познаваше го от най-ранното му детство и ако той криеше нещо, Тисаферн със сигурност щеше да го разбере. Старият наставник изправи рамене и гърдите му се изпъчиха гордо от доверието, което му се оказваше. Неговата преценка беше в буквалния смисъл въпрос на живот и смърт — цели войски очакваха думата му.

Тисаферн даде знак на две млади робини да го последват. Обичаше да го къпят и след това беше в отлично настроение. В края на краищата той беше дясната ръка на Великия цар, кинжалът в царския дом. Това му доставяше удоволствие.

 

 

Вечерята мина в дружеска обстановка. Макар да беше довел достатъчно хора, за да изпълнят всички коридори и ъгълчета в двореца, Тисаферн допусна само шестима, които да застанат покрай стените на помещението. Самият той беше облечен в тъмна златотъкана роба, която му държеше хлад, макар да бе натрупал доста тлъстини, откакто Кир го беше видял за последен път.

Прозорците в залата бяха разположени високо. Именно тук навремето Дарий беше посрещнал сатрапа на Индия и беше скрил рубини в купа сливи, които подхвърляше на децата му като лакомства. През помещението полъхваше прохладен ветрец, вкарван вътре благодарение на отворите в покрития с керемиди покрив, гениално решение на архитекта на сградата.

Масата беше от зелен мрамор, толкова добре полиран, че отразяваше гредите на тавана между съдовете и лицата на слугите, когато се навеждаха да поднесат храната. Кир седеше начело, а Тисаферн беше от дясната му страна. Клеарх седеше отляво, а до него се бяха настанили Проксен и Нет Стимфалеца.

Тисаферн продължи да играе ролята на домакин и да препоръчва едно или друго ястие. Следеше внимателно дали Кир няма да прояви колебание към храната, но дори да се страхуваше от отравяне, той не го показа с нищо. Тисаферн трябваше да си признае, че тази липса на подозрение е обещаваща. Един предател би могъл да очаква предателство у другите. Кир обаче късаше хляба с ръце и пиеше големи глътки червено вино напълно спокойно и с видимо удоволствие.

— Тези гърци, принце. Те знаят ли нашия език? — попита Тисаферн.

За негова изненада Проксен и спартанецът Клеарх кимнаха, макар че Проксен протегна ръка и я завъртя насам-натам, за да покаже, че не владее съвършено езика. Нет гледаше напълно неразбиращо, сякаш пред него си лаеха кучета. По леко грубата му реакция ясно си личеше, че не се преструва. Гъркът не възприемаше звуците като истински език и затова ги приемаше като цвърчене на птици — нещо, което може да се игнорира напълно.

— Както виждаш, стари лъве, персийският е езикът на търговията и войната, поне сред онези, които си изкарват хляба, като търгуват бойните си умения. — Кир говореше с лекота, сякаш още бяха приятели.

— Разбирам. Ще внимавам да не бъда недискретен, господарю. Макар че брат ти ме помоли да преценя готовността на войските ни тук. Задачата ми е да се поинтересувам за силите, които са под наше командване. Знаеш ли бройката им?

— Разбира се — отвърна Кир, докато добавяше лъжица мънички бели яйца към хляба и рибата си. — Ще наредя на секретаря си да ти представи цифрите. Ти си ме научил да водя сметки, Тисаферне. Ще се засрамя, ако сега намериш някаква грешка в тях.

Тисаферн се разсмя, допи виното си и даде знак да му налеят отново. Изпълни го приятна топлина и той се усмихна на принца. Може би по-младият син на Дарий беше по-добър и по-прощаващ, отколкото бе предполагал.

— Храната е много добра — каза Клеарх на гръцки.

Тисаферн се намръщи на лошите му маниери, макар че Кир побърза да преведе. Лицето на Нет пък грейна — това бяха първите думи, които разбираше.

— А. Доведох със себе си личния си готвач — отвърна Тисаферн. — Честно казано, на моята възраст никъде не пътувам без него. Нищо не ми понася, освен ако не е приготвено от неговата ръка. — Той потупа тъжно корема си. — Внимавай с киселините на старини, господарю.

За момент Кир се усмихна, сякаш наистина бяха онези стари приятели, каквито бяха навремето. Напомни си, че човекът до него го беше предал, за да му отсекат главата. У тлъстия стар наставник, нагъващ смляно месо с портокали, нямаше нищо, което би могло да се нарече приятелско или добронамерено. Беше достатъчен един поглед към стражите покрай стените, за да се разбере, че са там, за да защитят господаря си. Те гледаха на Кир като на враг и му напомняха, че наистина е такъв. Въпреки това угощението беше чудесно и Проксен изстена, когато станаха от масата. Бяха вкусили над десет блюда и вина, като Тисаферн коментираше оживено всяко от тях и възхваляваше готвача си, докато на Кир не му се прииска да го удуши. Забеляза, че гърците се хранят пестеливо, макар че може би следваха примера на Клеарх, който само опитваше всяко блюдо, сякаш го проверяваше за отрова. И разбира се, може би правеше тъкмо това.

В здрача след дългия ден на Кир му беше трудно да сдържи прозявката си. Той отметна глава назад и закри устата си с длан.

— Утре, стари лъве, ще наредя някои от най-добрите ми полкове да минат на парад пред теб. Цели състояния отидоха за тях, но мисля, че ще съгласиш, че парите не са били пропилени напразно.

— Надявам, се, че не, господарю — отвърна Тисаферн с леко предупредителна нотка.

Думите му бяха посрещнати с мълчание и Тисаферн забеляза как Кир повдига вежда. Осъзна, че очаква от него да се просне в краката му. Не му се виждаше съвсем правилно да го прави — не и пред човека, когото бе дошъл да преценява. Така че само се поклони сковано.

И когато се изправи видя, че Кир го гледа.

Тисаферн опита да се усмихне.

— Настъпи нова епоха, принце…

И за своя изненада видя как чертите на Кир се втвърдяват.

— Не, Тисаферне. Аз съм син на баща си. Аз съм брат на Великия цар Артаксеркс. Нима възнамеряваш да покажеш неуважение към семейството ми? Към царския дом?

Може би беше дребнаво, но Кир беше изтърпял цяла вечер с човек, когото не можеше да понася, като преценяваше всяка своя дума и онова, което може да разкрие тя. Сграбчи момента и отказа да го пусне. Гледаше стареца в очите.

Накрая Тисаферн се изчерви, отпусна се тежко на колене и след това легна на пода по очи.

— Важно е да не се забравя кой от двама ни е домакин и кой гост — тихо каза Кир. После се насили да продължи по-приповдигнато, докато протягаше ръка и помагаше на Тисаферн да се изправи. — Така. Тези гърци като че ли не разбират колко е важно да се покаже уважение към един царски син и брат. Като те гледам да го правиш така добре, Тисаферне, се изпълвам с носталгия по дома.

— Благодаря, господарю. Оказваш ми голяма част — отвърна Тисаферн, макар че в гласа му имаше недоволство, което накара Проксен да изпръхти и да се изсекне, за да прикрие смеха си.