Джон Скалзи
Апокалипсис (9)

8.

Грейланд II наистина имаше среща, за която за малко да закъснее (честно казано, винаги имаше среща, за която за малко да закъснее), но поне на тази среща не се налагаше да бъде Грейланд II. Предстоеше й да се види с Марк Клермон, значи имаше възможност да бъде Кардения Ву-Патрик през трийсетината минути с него.

Самият факт, че срещата щеше да продължи трийсет минути, донякъде беше глезотия. Напоследък, за да получи някой трийсет минути от времето на емперо, трябваше да бъде държавен министър или архиепископ на Си’ан, или трябваше да е избухнал пожар в голяма станция. Но Марс Клермон получи тези трийсет минути, първо, защото той беше жизненоважен за разбирането на измененията в Потока, които вече влияеха на Взаимозависимостта, а никой от останалите специалисти по Потока още не бе наваксал с данните, които той имаше, и второ, защото Кардения вече се захласваше сериозно по него и с удоволствие отделяше време, за да го гледа.

— Добре ли сте, Ваше величество? — попита нейната помощничка Обилийс Атек, която я водеше към следващата среща.

— С мен всичко е наред. Защо питаш?

— Изведнъж ми се стори, че се зачервихте леко.

Кардения поруменя още мъничко.

— Нищо особено — каза тя. — Размишлявах над нещо, което ми каза графиня Нахамапитин.

— Толкова зле ли мина разговорът, Ваше величество?

— Можеше да бъде и по-зле — отговори Кардения, макар че в момента не й се вярваше това да е възможно.

Разбираше в каква ярост изпадна графинята накрая. Тя бе дошла уверена в способността си да прецака емперо и да си върне контрола над бизнеса в системата на Средоточие.

„Да те подценяват си има и добрата страна“ — каза си Кардения. Не за пръв път през последните месеци надхитряше човек, който бе очаквал тя да е с муден ум или наивна, или просто прекалено добродушна, за да представлява нещо повече от препятствие, което трябва да бъде заобиколено. Кардения помнеше добре приглушената си обида в началото на своето царуване, когато разни хора си мислеха, че могат да я подтикнат към някаква представа или решение само с ласкателства или упоритост в спора.

После обаче отдели време, за да говори с призраците на своите предшественици в Стаята на спомените, и научи колко успешна тактика са били и ласкателствата, и упоритостта в спора през вековете. Това не подобри мнението й нито за някогашните емперо, нито за хората, които са изтръгвали отстъпки от тях по тези начини. Научи и колко изгодно е да позволява на разни хора да омаловажават нейните способности чак до мига, когато ги лишаваше безмилостно от заблудите им. Както постъпи преди малко с графиня Нахамапитин. Графинята нямаше да допусне същата грешка втори път.

„Което може и да не е много добре за мен“ — изтъкна някаква част от съзнанието й. И това беше вярно. Подценяват те веднъж, а след като натриеш носа на противника, вадиш завинаги този трик от кутийката с хитрините.

„Аз съм емперо — напомни си Кардения. — Имам и други хитрини в кутийката.“

И това също беше вярно.

„Стига с тази графиня Нахамапитин — обади се друга част от мозъка й. — Нали си мислехме за Марс.“ Кардения съзнаваше, че тази част може и да е петнайсетгодишно момиче, готово да прималее от трепетите си.

И все пак… Марс. Същинска главоблъсканица, нали?

— Не знам какво да правя — призна тя предишната вечер пред призрака на своя баща Атавио VI в Стаята на спомените.

— Занимавайте се със секс — посъветва я той.

— Не е толкова просто — възрази Кардения.

— Напротив, толкова просто е — увери я Атавио VI. — Ти си емперо.

— И какво? Ей така му заповядвам да скочи в леглото ми?

— Случвало се е.

— Но няма да се случи с мен — заяви Кардения. — Дори да оставим всичко друго настрана, не съм такъв човек.

— Тогава го покани в леглото си. По-лесно е. И има почти същия успех, ако се съди по историческите факти.

— А ти колко често си го правил? — попита Кардения.

— Преди да отговоря, нека ти напомня, че като компютърна симулация на твоя баща аз нямам самолюбие, на което да угаждам, затова отговорът ми ще бъде съвсем честен — каза Атавио VI. — Споменавам това, защото вече се случи няколко пъти отговорите на твоите въпроси да бъдат потискащи за тебе. Дали не е по-добре да зададеш този въпрос на друг емперо, с когото не си емоционално обвързана?

— Всъщност казваш, че твоят отговор ще бъде потискащ за мен?

— Общо взето — да.

— Е, сега вече е задължително да знам — отсече Кардения.

— Правех го през цялото време — каза Атавио VI. — Това беше едно от страхотните предимства на моя пост.

— Господи… — Тя закри лицето си с длани. — Ти беше прав. Не ми трябваше да знам.

— Така успях и с твоята майка — добави Атавио VI.

— И това не ми трябваше да знам.

— Но с нея се превърна в нещо по-силно. Налага се обаче да изтъкна, че започна с поканата да легне с мен и тя като почти всички останали не ми отказа.

— Нали разбираш, че така не звучи по-добре? — оплака се Кардения.

— Никога никоя не съм принуждавал — изтъкна Атавио VI. — От време на време ми отказваха и не си опитвах отново късмета със същата жена. Изобщо не е нужно, особено когато си емперо.

— И не ти хрумва, че положението ти като емперо е било основен фактор, за да приемат тези хора твоето предложение. И че може да са се чувствали под натиск, защото ти си имал възможност… ами, да им съсипеш живота.

— Това също не е нужно — отговори Атавио VI. — Секс, нищо повече. Впрочем, случваше се и обратното. Някои хора искаха секс с мен, защото бях емперо. Искаха да имат случка в живота, която да разказват на внуците си. Затова искаха този секс по-силно от мен.

— А ти сбъдваше желанията им, защото си бил напълно безкористен — подхвърли Кадения хапливо.

— Не. Защото и аз исках секс — поправи я той. — Но не чак толкова.

— Напомняй ми никога да не искам от тебе съвети за романтичната част от живота.

— Записах твоето желание и ще ти напомня, ако се случи отново да говорим на подобна тема.

— Благодаря ти.

— След всичко казано досега — продължи Атавио VI — все пак е добре да проумееш, че във всеки момент си оставаш емперо. И винаги ще имаш по-голяма власт от хората, към които проявяваш интерес. Ако не се стремиш към самота или не предпочиташ твоите сексуални и емоционални потребности да бъдат задоволявани от професионалисти, ще се наложи да приемеш, че такава е средата, в която съществуваш.

— Откакто съм емперо, останах си без секс — призна Кардения.

— Струва ми се нездравословно.

— И аз не съм доволна, че е така. Това обаче също е част от проблема. Не искам Марс да помисли, че го използвам само да си отпусна нервите.

— Не мога да преценя дали съм подходящ за такъв разговор — каза Атавио VI. — Аз съм компютърна симулация на твоя баща, а не квалифициран консултант по междуличностни отношения.

— Съмнявам се, че съм стигнала чак до нуждата от такива консултации.

— Щом казваш… — Кардения се подразни, че компютърна симулация може да имитира съмнение толкова точно. — А защо да не кажеш направо на този човек, че го харесваш. Най-лошото, което може да се случи, е да чуеш отговора „не“.

— Знам.

— И после можеш да го пратиш в изгнание.

— Няма да… — Кардения се запъна. — Пошегува ли се?

— Ако ще се почувстваш по-добре за казаното от мен току-що — да, пошегувах се.

По пътя към личните си покои в имперския дворец Кардения прозря, че нейният баща, или компютърната му симулация, имаше право. В края на краищата двамата с Марс бяха зрели хора и би трябвало да се отнесат зряло и към този проблем. Досещаше се, че и той я харесва, но идеята пръв да заговори за това май го смущаваше — и защото си беше малко непохватен, и защото тя освен всичко друго беше емперо, а каквото и да казваше баща й, сигурно човек имаше нужда от железни нерви, за да намекне на една емперо, че си пада по нея. Напълно разбираемо беше, че Марс очакваше от Кардения да направи първия ход в тази игра.

„Добре де, значи ще го направя — зарече се тя пред себе си. — Познаваме се от няколко седмици. Време е. И най-лошото, което може да се случи, е да ми откаже.“

Кардения влезе в покоите си и кимна на Атек, която се запъти обратно към кабинета си, за да бъде на разположение при повикване. Кардения се отправи към своята трапезария, където Марс трябваше да я чака. И той наистина я чакаше.

С друга жена.

— Ти пък коя си, по дяволите? — избълва Кардения, преди да се овладее.

 

 

— Нарекохме явлението „преходни струи“ — обясняваше Марс. — Те са струи на Потока, които са породени от промените на топологията му в нашата област от пространството. И докато изчезват изглеждащите дълготрайни и устойчиви струи, а те наистина са такива, ще се появяват струи от другия тип и ще свързват звездни системи за неопределен период.

— Така е — потвърди Хатиде Ройнолд, която Марс бе довел на тази среща. — Но „неопределен период“ не означава, че не можем да пресметнем колко дълго ще бъде достъпна такава струя. Вероятно можем. Просто означава, че отделна струя може да се задържи един ден. Или две седмици. Или дори години наред.

— Въпреки това — подхвана Марс — те ще изчезнат бързо в сравнение със струите, с които сме свикнали, а те са били достъпни повече от хилядолетие. Затова решихме да ги наречем преходни.

— Ту ги има, ту ги няма — добави Ройнолд.

Кардения кимаше стъписано, докато те изреждаха неспирно подробности за най-новите си открития, и се мъчеше да подреди мислите си. Държа се глупаво в началото и като че ли нито Марс, нито Ройнолд успяваха да налучкат причината за това. Марс се извини за изненадващото присъствие на Ройнолд, но се оправда, че е уговорил промяната със секретаря на емперо и е очаквал Кардения да бъде осведомена.

Сигурно беше така, защото тя не отдели време да провери графика на срещите си в таблета заради увереността, че знае къде отива и с кого е следващият разговор. Щом Ройнолд беше тук, значи нямаше опасност — охраната не би допуснала да се появи, ако можеше да я застраши по някакъв начин.

Марс бе довел Ройнолд, защото сред всички занимаващи се с Потока физици, които още ровеха в изследванията на граф Клермон, само тя разбираше напълно направеното от него. Ройнолд също се бе занимавала с проблема, макар че работата й само частично се препокриваше с неговата, и то по поръчка на Нахамапитин, които после се възползваха от нейните данни, за да се опитат да завземат властта във Взаимозависимостта.

Но май никой не обвиняваше нея за това. Дори службата за сигурност, която я бе допуснала в двореца. Очевидно и Марс, който разговаряше оживено с нея и двамата се редуваха в обясненията.

Кардения ги гледаше и слушаше как обсъждат Потока, и нямаше как да не забележи, че сред чувствата й се прокрадва и ревност. Свързващите ги идеи в нейните очи приличаха на любов от пръв поглед — всеки явно се възхищаваше от другия или поне от ума му. Ройнолд като че беше малко по-възрастна от Марс, което едва ли щеше да се окаже голяма пречка, ако всичко друго се напасваше.

„А може би трябва да слушаш какво говорят обади се досадният глас в главата й. — После ще имаш време да точиш лиги по момчето.“ Кардения си обеща да намери отново този глас по-късно и да го заглуши, например с алкохол.

Затова им даде знак с ръка, че иска да млъкнат. Марс забеляза веднага, Ройнолд продължи да дърдори, докато той не докосна рамото й. Кардения видя жеста му и нещо я бодна около сърцето.

— Не е нужно да знам подробности — каза им Кардения. — Всъщност не бих ги разбрала, колкото и да се опитвате да ми обясните, а имам и друга среща след няколко минути. Хайде да проверим дали съм схванала казаното от вас досега.

— Добре — съгласи се Марс.

— Първо, струите на Потока все пак ще изчезнат.

— Да — потвърди той.

— Второ, понякога ще се появява струя на Потока там, където не я е имало дотогава.

— Да.

— Трето, тези нови струи на Потока ще бъдат мимолетни, не могат да заместят предишните струи.

— Да.

— Само че… — обади се Ройнолд.

— Какво? — попита Кардения.

— Нашите предварителни резултати… — започна Ройнолд.

— Съвсем предварителни — вметна Марс.

— … показват, че след време е много вероятно да се появи нова устойчива мрежа от струи на Потока в тази област от пространството. Както бях прогнозирала в изследванията си за Нахамапитин — завърши Ройнолд.

Кардения погледна озадачено към Марс.

— Точна ли е тази прогноза?

— Ами… — запъна се той.

— Защото, ако е точна, ще имам твърде много въпроси към вас, лорд Марс. И някои от тях няма да звучат доброжелателно. Заложих твърде много на точността на вашите прогнози.

Марс размаха ръка помирително и посочи Ройнолд.

— Попитайте я какво има предвид, когато казва „след време“ в този контекст.

Кардения се вторачи в жената.

— Доктор Ройнолд, какво имате предвид, когато казвате „след време“ в този контекст?

— След период от пет хиляди до осем хиляди години.

Кардения пак се обърна с недоумение към Марс.

— Двамата с баща ми сме прави — изтъкна той. — Струите на Потока, които познаваме, ще изчезнат скоро, и то задълго. Толкова задълго, че ще настъпи краят на цивилизацията, ако не направим нищо. — Пак кимна към Ройнолд. — Тя също е права — има вероятност струите на Потока да се появят отново в тази част от пространството, но в различна конфигурация. Просто беше допуснала грешки за сроковете.

— Нямаше кой да провери изчисленията ми — оправда се Ройнолд.

— И двамата сме пропуснали нещо, докато не проучихме взаимно изследванията си — продължи Марс. — Говоря за преходните струи. Те не променят факта, че устойчивите струи на Потока изчезват. Не премахват заплахата за Взаимозависимостта. Но може и да ни дадат малко повече време да намерим някакво решение.

— Как?

— Вие попитахте дали ще се отворят нови струи на Потока там, където ги е нямало дотогава — каза той. — Това е вярно — ще има нови струи. Има обаче и друг ефект.

— Изчезнали струи ще се появят отново — подхвана Ройнолд. — Понякога. И не за дълго.

— Но времето ще е достатъчно, за да изпратим кораби през тях — уточни Марс.

— Може би — отбеляза предпазливо Ройнолд. — Зависи.

— И да ги върнем — упорстваше Марс.

— Може би. Зависи — натъртено повтори Ройнолд.

— Така стигаме до следващото явление — продължи Марс. — И то е много важно.

— Наистина е важно — потвърди Ройнолд.

— Какво? — Погледът на Кардения шареше между двамата. — Какво е то?

— Хатиде е прогнозирала, че изчезнала струя на Потока ще се отвори скоро. След като струята към Терхатум стана недостъпна, пренасочих нашите сонди към мястото, където някога е била плитчината на тази струя.

— И? — подкани го Кардения.

— Сондата влезе в плитчината — отговори вместо него Ройнолд. — Струята е достъпна отново. Както и струята оттам. Съществуват и двете.

— Не за дълго — предупреди Марс.

— Така е — съгласи се Ройнолд. — И двете ще изчезнат скоро. Струята оттук след около година. Струята оттам — много по-скоро. Да речем, след три месеца.

— Защо има такава разлика? — попита Кардения.

— Важи същото, което ви казах при първата ни среща — напомни Марс. — Всъщност няма никаква връзка между струите към някоя система и от нея насам. Има още нещо.

Той кимна към Ройнолд, която обясни:

— Струята насам е била достъпна от почти пет години.

Кардения се стъписа.

— Как е възможно?

— Потокът не се съобразява с нашите графици и разписания — каза Ройнолд. — Сегашните промени са започнали преди десетилетия, може би дори преди векове.

— Не за това питам — леко се подразни Кардения. — Как е възможно да не сме забелязали, че има нова достъпна плитчина на Потока около Средоточие?

Ройнолд вдигна рамене.

— Не е била търсена. Нищо не е излизало през нея. А струята натам е изчезнала толкова отдавна, че е вероятно никой дори да не си е спомнял за нея от векове.

— Може би освен вас — каза Марс на Кардения.

Тя разпери ръце с досада.

— Моля ви, стига с тези загадки, не може ли просто да ми кажете?

— Струите са към и от Даласисла — отговори Марс.

— Изгубената звездна система на Взаимозависимостта, заради която била убита вашата предшественица със същото име.

Зашеметената Кардения не можеше да продума. След малко Ройнолд изви глава към Марс и помоли:

— Попитай я.

— За какво искате да ме питате? — промълви Кардения, също вперила поглед в него.

— Смятаме, че трябва да отидем там. В Даласисла.

— Защо?

— Защото е системата, която сме изгубили — отвърна Марс. — Случилото се там може да сполети всяка от другите звездни системи във Взаимозависимостта. Трябва да отидем там и да научим колкото е възможно повече факти как всичко се е разпадало, за да не повтаряме техните грешки.

— Наложително е да го направим скоро — подчерта Ройнолд. — Преди да изчезне струята насам.

— Хатиде е права. Нуждаем се от кораб. И то незабавно.

— И вие също искате да отпътувате в този кораб? — попита Кардения.

— Разбира се — усмихна се Марс. — Тази научна експедиция ще бъде най-важната от стотици години. Не бих я пропуснал. — Озърна се към Ройнолд и добави: — И двамата не бихме я пропуснали.

 

 

Наближаваше полунощ, когато Кардения си каза най-после: „Мамка му, стига ми толкова“. И нареди да повикат Марс Клермон.

— Какви учени са ви необходими за тази експедиция? — попита го, когато той се появи припряно в покоите й.

Неговото жилище беше достатъчно отдалечено — в крилото на служителите. Кардения знаеше, че той разполага с пари, защото баща му го бе изпратил на Средоточие с внушителна част от семейното богатство в криптиран носител. Марс Клермон обаче изглеждаше доволен да се свира в апартаментче, което не беше нищо повече от стая с тоалетна. Вървя няколко минути към нейните покои, спиран неведнъж от все по-плътната охрана. Сега стояха неловко на разстояние един от друг в салона на покоите.

— Според мен ще се нуждаем от най-различни специалисти — каза той предпазливо.

Кардения разбираше, че той не е наясно с истинската причина да бъде повикан, нито защо трябва да отговаря на такъв въпрос пет минути преди полунощ.

— Непременно специалисти по Потока — започна да изброява Марс, — но си мисля, че с нас трябва да дойдат и биолози, химици, астрофизици, както и физици, занимаващи се с други области, също антрополози и археолози…

— Археолози ли?

— Даласисла е необитаема от векове — обясни Марс. — Нужни са хора, които знаят как да проучат такъв случай в историята ни. Нуждаем се и от криминалисти и патолози. А историците трябва да познават миналото на Даласисла и цялата Взаимозависимост в ранния й период. Нужни са ни инженери и други специалисти, които знаят нещо за компютрите и останалите технически системи в онази епоха. Това е списъкът засега. Мога да ви представя по-подробен доклад, ако желаете.

— Ами ако поискам експедицията да бъде малка? — попита Кардения. — И всичко да мине тихомълком?

— Но защо бихте поискали това? — учуди се Марс.

— Защото в момента колкото по-малко хора знаят за нея, както и за преходните струи на Потока, които сте открили с Ройнолд, с толкова по-малко главоболия ще продължа да обяснявам какво се случва, докато вие двамата не сте наблизо. — Тя долови премълчаното в погледа му. — Не казвам, че искам да остане секретно завинаги. Само казвам, че искам да науча първа за откритията на тази експедиция в Даласисла, преди да съобщя публично каквото и да било.

— Други физици специалисти по Потока се занимават с данните, които им осигурихме — подчерта Марс. — Някои от тях може и сами да се досетят.

— Занимават се с данните от тебе и твоя баща, нали?

— Така е.

— А не с данните на Ройнолд?

— С нейните — не.

— Значи си струва да поемем този риск.

— Вие решавате.

— Така е. Да се върнем към моя въпрос. Малко хора тихомълком. Колко учени са ви необходими в този случай?

— Може всеки да върши двойна работа — каза Марс. — Специалисти по Потока. Ще минем без останалите, защото сме изучавали обща и класическа физика, а след това ще предоставим наблюденията си, за да ги проучат още физици. Съдебен патолог с достатъчно знания по обща биология. Мнозина археолози са вещи в антропологията, вярно е и обратното. Все пак ще се нуждаем от човек, запознат с компютърните системи по онова време. Както и със специалист по тогавашните космически станции. Може би има специалист и по едното, и по другото.

— Значи петима-шестима, зависи кого ще намерите?

— Да речем. И екипажът на кораба.

— От колко време ще се нуждаете в Даласисла?

— Колкото време ни отпуснете.

— Марс, определи някакъв срок.

— Най-малко две седмици, струва ми се.

— Колко ще продължи полетът дотам и обратно?

— Според нашите изчисления — осем дни, ако разчитаме на нашите данни и историческите факти за достъпа до тази звездна система. Убедени сме, че това е появила се отново струя на Потока, а не нова струя, която само я наподобява. Възможното отклонение е плюс-минус три дена.

— Значи най-много единайсет дни дотам, две седмици в Даласисла и единайсет дни на връщане. Събира се повече от месец.

— Вече знаете защо искаме експедицията да отлети натам колкото може по-скоро.

— А защо трябва да заминете и двамата? — попита Кардения. — Нали всеки от останалите ще върши работа за двама?

Марс се подвоуми малко, преди да отговори.

— Не мисля, че думата „трябва“ е подходяща.

— Тогава защо?

— Това е наше откритие. И мое, и на Хатиде. И двамата искаме да бъдем част от експедицията, а според мен го заслужаваме. Не бих я помолил да остане. А аз много искам да участвам. Може би е прекалено, ако мислим само какви специалисти са необходими. Струва ми се обаче, че можем да си го позволим.

— А ако аз те помоля да останеш? — попита Кардения.

Марс се подсмихна.

— Да ме помолите ли?

— Ако те помоля — повтори тя. — Не ти заповядвам.

— Ваше величество, ще бъде глупаво човек да възприеме молба на емперо като нещо друго, освен като заповед.

Тя си спомни за миг разговора с призрака на нейния баща предишната вечер за разликата между заповедта и поканата за леглото на емперо.

— О, да забравим това — въздъхна и отиде при бара да си сипе нещо за пиене.

— Объркан съм — призна си Марс след малко.

— Не си само ти — отвърна Кардения и сложи лед в чаша.

— Какво не съм разбрал? — попита той.

Тя напълни чашата, отпи внушителна глътка и остави чашата на масичката.

— Никак, ама никак не ме бива в това… — промърмори Кардения.

— В какво?

— Я ми кажи — с Ройнолд близки ли сте?

— Моля?

— Близки ли сте с Ройнолд? Вие двамата… — тя направи неясен жест и малко течност плисна от чашата — … така де, двойка ли сте? В романтичния смисъл?

Кардения наблюдаваше как Марс, благословена да е тъпичката му, заплесната душа на книжник, най-сетне проумява за какво му говори.

— Не — отрече той. — Не сме двойка. В никакъв романтичен смисъл.

— Сигурен ли си? — упорстваше Кардения. — Наблюдавах ви днес следобед как си говорихте много… развълнувано.

— Защото сме единствените хора в цялата звездна система, които разбират какво казва другият. Когато обсъждаме Потока. Все едно е да откриеш единствения друг човек в света, който знае твоя език.

— Ето, видя ли? За същото говоря.

Кардения опразни чашата и отиде да я напълни отново.

— В този случай езикът е физиката на Потока — уточни Марс. — Твърде специализиран. Напълно неразбираем за останалите. И лишен от всякаква романтика.

— Убеден ли си, че и Ройнолд е настроена така?

— Предполагате, че се е увлякла по мен ли?

— Може би.

— Не ми се вярва да хареса някого като мен.

— А какъв би харесала?

— Май се увлича предимно по математическите символи. Ако я познавахте малко по-добре, щяхте да разберете, че хората не са й особено симпатични.

— Но ти си й симпатичен.

— Готова е да търпи присъствието на телесната ми част като част от цената за общуването с моя мозък. Не бих нарекъл това симпатия.

Кардения помълча.

— Значи между вас няма нищо.

— Ако цивилизацията оцелее — каза Марс, — може и да останем в историята като съавтори на теорията на Клермон-Ройнолд за разпределението на струите в Потока. Заедно с моя баща. Друго няма.

— Мамка му… — промълви Кардения. Вторачи се в питието си, после вдигна поглед към Марс. — Споменах ли вече, че никак, ама никак не ме бива в това?

Той се ухили.

— Да, спомена. — Посочи напълнената за пореден път чаша в ръката й. — Може ли да те помоля да оставиш това настрана?

— Защо?

— Защото, ако се досещам правилно за какво ще си говорим, предпочитам да знам, че не слушам алкохола в кръвта ти.

 

 

— Впрочем можеше и да откажеш — подхвърли Кардения по-късно, когато си лежаха в класическа поза за гушкане.

— Че защо да го правя? — отвърна Марс. — Ти си емперо. Като нищо ще заповядаш да ме гръмнат.

Тя го тупна леко.

— Точно за това говоря. Не искам да си помислиш, че те задължавам. И че ти се натрапвам, защото не би могъл да откажеш.

— Повярвай ми, след разговора тази вечер дори за миг не помислих, че ми заповядваш да се вмъкна в леглото ти.

— О, господи… — Кардения притисна лице в гърдите му. — Не ми напомняй. Този спомен ще си остане непоносим.

— Според мен беше много мило.

— Заклевам се, че не съм от ревнивите. Причината беше съвсем друга.

— И каква е тя?

— Нещо като „той харесва друга, много ми е тежко и ще отида да се натъпча с цяла торта от мъка“.

— Много особено настроение.

— Е, тортите са си страхотно вкусни — оправда се Кардения, вдигна глава и го целуна. — Но това ми харесва повече.

— За мен е огромно щастие да знам, че ме предпочиташ пред тортите — каза Марс.

— Не прекалявай.

— Не прекалявам.

— Още искаш да заминеш за Даласисла с тази експедиция, нали? — попита Кадения след минута.

— Да, разбира се.

— Бих могла да дойда с вас.

— Струва ми се, че Взаимозависимостта все някак ще забележи внезапното отсъствие на емперо.

— Не е точно така — възрази Кардения. — Самуел III се е уединявал за месеци наред. И на никого не е липсвал твърде много.

— Дали пък ти не си по-незаменима за добруването на Взаимозависимостта от Самуел III, който и да е бил той?

— Възможно е.

— А и като знаем какви страсти разпали у всички напоследък, хората непременно ще забележат твоето отсъствие.

Кардения пак го погледна.

— Това беше лукав намек за моите видения, нали?

— Млъквам веднага — обеща Марс.

— Е? Какво мислиш за тях? Само че откровено.

— Има ли значение?

— Ами да. За мен има.

— Мисля, че емперо Грейланд II прави всичко по силите си, за да помогне на Взаимозависимостта и на всички хора да преживеят не само следващите десет години. И понеже мисля така, ако тя има видения и те помогнат за оцеляването на човечеството, значи и аз много си падам по виденията.

Кардения го целуна отново.

— Благодаря ти.

— Но нека добавя, че щях да бъда по-доволен, ако беше наблегнала повечко на науката.

— Може би следващия път — обеща тя.

Марс прихна.

— Как се отнасяш към имперския боен флот? — попита Кардения.

— Никога не съм им отделял кой знае какво внимание — призна Марс. — Защо?

— Защото ще заповядам те да отделят кораб, екипаж и учени, за да летите до Даласисла и обратно. Те могат да свършат работата бързо и без никакъв шум, а никой не задава излишни въпроси, когато емперо възлага задача на флота. Все пак ще има въпроси — поправи се тя. — Но няма да бъдат задавани от и на неподходящи хора.

— И кога ще бъдат готови?

— Ще кажа на адмирал Емблад, че искам всичко да е готово след седмица. Или пет дни, ако успеят.

— Значи бързо.

— Да, бързо. — Кардения го възседна. — Защото трябва да заминеш с тази експедиция, а аз искам да се върнеш колкото може по-бързо. И защото каквото и да е това между нас, искам да го продължим по-скоро.