Джон Скалзи
Апокалипсис (6)

5.

— И колко време ни остава по-точно?

Марс Клермон успя да запази спокойното си изражение — поне на това вече се бе научил. Но в себе си преживяваше всичко истински, удряше се с длан по челото и си разтъркваше усилено бузите. През последния месец животът му се състоеше от нескончаемо повтарящ се отговор на все същия въпрос във всевъзможни варианти без особени разлики, задаван от хора, което не желаеха да бъдат убедени от отговора, а не бяха вещи в математиката, за да разберат защо той си остава верен независимо колко силно е желанието им да се промени.

Но нали такава беше длъжността му сега — помощник на емперо Грейланд II със специални пълномощия по научната политика, на когото бе възложено да обсъжда с много важни особи проблемите, свързани с неизбежното скорошно изчезване на Потока. И сред тези особи бяха имперски министри, депутати в парламента, ръководители на благороднически Домове и техни приближени, епископи и архиепископи в Църквата на Взаимозависимостта и всякакви други църкви, учени, журналисти, най-видни знаменитости, „влиятелни мислители“, популярни в обществото интелектуалци и дори някой и друг водещ на дискусионно предаване.

По цял ден, всеки ден през последния месец.

По цял ден, всеки ден в обозримото бъдеще.

Сега бе дошъл със своята доизпипана в движение презентация в Имперското дружество по екзогеология, което се събираше веднъж на две години в Средоточие. Веднъж на две години, защото за членовете му, пръснати из Взаимозависимостта, не беше лесна задача да се домъкнат по струите на Потока, полетът в които отнемаше седмици, а понякога месеци. А в Средоточие — просто защото всички струи на Потока се събираха тук.

(„Засега“ — обади се някаква частица от мозъка на Марс и той я побутна обратно в тъмното й ъгълче.)

Някой би помислил, че от всички групи, пред които той говореше за изчезването на струите в Потока, можеше да убеди най-лесно тъкмо учените. В края на краищата Марс разполагаше с данни, събирани три десетилетия, структурирани и представени по начин, който почти всеки учен можеше да разбере. Таблици, графики, диаграми, бележки и, разбира се, дигитален файл с цялата първична информация, която неговият баща граф Клермон бе натрупал за трийсет години.

Оказа се обаче, че учените неизменно бяха най-неприятните слушатели. Марс разбираше защо физиците, занимаващи се с Потока, се инатяха или направо отхвърляха чутото: все пак това беше тяхната област, а сега някакво си нищожно лордче и още по-нищожно преподавателче от рядко споменаван университет на най-затънтената дупка в космоса им пробутваше информация от своето татенце и заявяваше на всеослушание, че се заблуждават за всичко, което уж са научили за Потока. Това си беше интелектуалното съответствие на умел ритник по най-чувствителните части на тялото. Откровено казано, Марс би се изненадал, ако специалистите по Потока не му се нахвърляха стръвно, поне докато не отделят време да задълбаят в данните, за да признаят ужасяващата истина, скрита в тях.

Но не само те се държаха така. Всяка група изследователи в която и да е област вдигаше безсмислен шум за данните, които баща му и той събраха и обясниха. Марс недоумяваше искрено, докато не се върна мислено към времето в университета и думите, казани от професора в катедрата за техните колеги, които свързваха и съотнасяха непреклонно всяко ново откритие само със собствената си област на знания. „Когато държиш чук, всичко ти прилича на пирон“ — беше отбелязал професорът.

Поговорката беше стара, но това мнение за науката отвори очите на Марс: немалко учени знаеха нещичко за парченце от света и бяха толкова уверени в универсалната приложимост на своите знания към всеки друг проблем, че бяха готови да пренебрегнат или да отхвърлят информация от хора, които пък са специалисти точно по този проблем.

Марс нямаше подобна нагласа, твърде остро съзнаваше колко много не знае и напоследък му се струваше, че невежеството му се отнася за всичко, което не е свързано някак с изчезването на Потока. Но и все по-ясно виждаше колко учени размахват чукове и търсят пирона в данните и в начина, по който той ги представяше.

Това изтощаваше търпението му. Неведнъж му се искаше да вдигне ръце и да каже: „Добре де, не вярвайте нито на мен, нито на данните, радвайте се на шанса първи да бъдете смазани на пихтия, когато настъпи тази катастрофа“. А после си спомняше какво обеща на Грейланд, емперо на Взаимозависимостта, която невероятно и някак нелепо стана и негова приятелка — че ще й помогне да измислят как да не допуснат сгромолясването на цялата им цивилизация.

И това означаваше да не изкрещи на публиката от несговорчиви екзогеолози, че на Потока не му пука дали вярват в изчезването му, или не, а да отговаря за незнайно кой пореден път на все същите проклети примитивни въпроси, които чу още след първото си представяне на проблема.

— Не ни остава никакво време — отговори на питащия и преливащ от самочувствие плешивец.

Марс изобщо не се съмняваше, че този тип е най-видният специалист в цялата Взаимозависимост по някакъв много специфичен вид вулканични скали. Вдигна ръка към диаграмата, светнала във въздуха над него, която показваше звездните системи на Взаимозависимостта и всички свързващи ги струи на Потока, и посочи онази струя между Средоточие и планетата Край, която беше негов роден дом, но не знаеше дали ще я види отново.

— Както вече казах, струята от Край към Средоточие се свива. Процесът започна откъм Край и продължава към Средоточие. Случи се така, че бях в един от последните кораби, успели да долетят от Край. Вече няколко седмици няма други пристигнали кораби оттам. Доколкото е възможно да се прогнозира въз основа на тези данни, няма и да се появят.

— Значи Край вече е изолиран? — попита друг учен.

— В едната посока. — Марс показа другата струя между Средоточие и Край. — В другата посока струята все още е достъпна. Можем да изпращаме кораби към Край. Просто няма да се върнат. — Той посочи струя между Средоточие и Терхатум. — Предвиждаме с голяма степен на вероятност, че струята от Средоточие към Терхатум е следващата, която ще изчезне. Очакваме да се случи през идните няколко седмици. Емперо заповяда изследователски кораб да наблюдава тази плитчина на Потока, изпращаме и специални сонди през плитчината, за да определим колко устойчива е струята.

— И как установявате това? — попита още някой от екзогеолозите.

— Сложно е да се обясни — отвърна Марс. — Вътрешната топология на Потока не съответства напълно на пространство-времето, с което сме свикнали. Всъщност, ако не обвивахме корабите си в мехурче от пространство-време, преди да влязат в Потока, те биха прекратили съществуването си поне в смисъла, който ние придаваме на думата „съществуване“. Мога да ви дам и по-добро обяснение, но то изисква време, а трябва да отида на следващата презентация в другия край на Първа стъпка след два часа и половина.

Неколцина от слушателите му се засмяха.

— Значи, когато струята от Средоточие към Терхатум изчезне, Терхатум ще бъде изолиран като Край — каза плешивият вероятен специалист по някакви вулканични скали.

— Не — възрази Марс и чу ясно нечие пъшкане от досада. — Една от причините планетата да бъде наречена Край е фактът, че има само една входна и една изходна плитчина. И двете струи завършват тук — при Средоточие. — Марк пак посочи Терхатум на схемата. — Терхатум е свързан и със Средоточие, и с още три системи: Ширак, Мелака и Парамарибо. Вместо пряк достъп от Средоточие към Терхатум най-бързият обиколен маршрут е към Мелака и оттам към Терхатум. Това ще удължи полета с девет дни…

— … но Терхатум няма да бъде изолиран.

— Все още не. — Марс докосна една от иконите, за да започне анимация. — Но изчезването на струята от Средоточие към Терхатум е само началото. Скоро след това ще загубим и други струи. — Една по една струите в схемата угасваха, оставаха все по-малко връзки между системите от планети. — След три години някои системи вече ще са изолирани. — Анимацията продължаваше. — След десет години ще изчезнат всички струи на Потока.

— И няма как да пътуваме от една система до друга без тях? — попита някой след кратко мълчание.

— Няма, освен ако не искаме полетите да се проточват столетия — отговори Марс. — Двигателите на нашите кораби са проектирани за полети в самите звездни системи, скоростта им е съвсем малка спрямо скоростта на светлината. Дори да построим по-бързи кораби, да речем, достигащи десет процента от скоростта на светлината, пак ще летят десетилетия до най-близките системи. — Видя, че някой вдига ръка. — Разбира се, не е необходимо да обяснявам на учени, че полетите със свръхсветлинна скорост са физически невъзможни.

Ръката се скри припряно.

— И вие сте убеден във всичко това? — усъмни се плешивият. — Моят зет е физик и се занимава с Потока. Споменах пред него, че имаме среща с вас днес, а той направо ви нарече побъркан, който някак е заблудил емперо.

Марс се усмихна. Свикна и с този въпрос.

— Господине, според мен вие не разбирате. И аз, и моят баща, който свърши цялата работа, ще ликуваме, ако бъдем опровергани. Ще бъдем щастливи, ако всеки друг физик, който изследва Потока, проучи предоставените от нас за общо ползване данни, изрови несъответствия в тях и докаже, че сме пропуснали нещо съществено, затова през цялото време сме допускали грешки в тълкуването на тези данни. Нали така се развива науката? Представяте хипотеза пред своите колеги, показвате им всички измервания и данни и настоявате да ги оспорят. Господине, за мен най-добрият вариант ще бъде, ако аз и моят баща бъдем изобличени като смахнати и аз се прибера опозорен на Край. Има обаче само едно затруднение за осъществяването на този вариант и аз вече го изтъкнах пред вас. Процесът вече е започнал в пълно съответствие с нашите прогнози и данни. Засега още спорим, защото изчезна само една струя и имаме възможност да търсим други обяснения за корабите, които не пристигнаха в системата на Средоточие. Когато изчезне и струята от Средоточие към Терхатум след броени седмици, времето за спорове какво ще се случи с Потока ще бъде изчерпано. И когато това стане, трябва да си зададем въпроса какво сме готови да направим като учени, за да помогнем на всички останали във Взаимозависимостта да оцелеят.

— Казвате „като учени“, но емперо обяви, че има видения за предстоящото — оплака се някой от екзогеолозите.

Марс видимо се смути.

— За тях не мога да кажа нищо. Мога само да ви уверя, че емперо Грейланд подкрепя напълно продължаването и разширяването на научните изследвания по проблема, които са започнали по решение на нейния баща Атавио VI.

— Но според вас не е ли озадачаващо, че тя се захвана с тези мистични безсмислици? Не ми се вярва това да й помогне да убеди хората.

Марс помълча, за да обмисли думите си.

— Уважаеми колеги — започна той. — В продължение на един час ви представях хипотеза, основана на данни, които съвпадат с наблюденията ни за особеностите на вселената. Тя е подложена на критичен анализ от други специалисти и съответства на всички критерии и норми за научно изследване. Но въпреки това вече мога да се досетя, че по-малко от половината сред вас я смятат за убедителна, и то само отчасти. Вие сте учени. Ако не мога да убедя всички тук с тези данни, твърде вероятно е да постигна още по-малък успех с обществото като цяло. — Марс огледа смълчаните екзогеолози. — Не бих си позволил да заявя, че разбирам твърденията на нашата емперо за видения и откровения. И в никакъв случай не мога да кажа, че вярвам в тях безусловно. Но аз вярвам в емперо. Вярвам, че се е посветила на задачата да помогне на всички свои поданици да се подготвят за неизбежното. И ако нейни видения помогнат там, където не помагат обосновани, подлежащи на проверка и потвърждение твърдения на учени, готов съм да приема и виденията. Като си припомним какъв е залогът, може би е уместно и вие да се отнесете така към тях.

 

 

Марс долови присъствието на жената, преди да я зърне. По-точно видя как неговият помощник и телохранител Надау Уилт се напрегна, докато вървяха към чакащата ги кола, и се изпречи между него и някого, който очевидно се беше устремил към тях. Тогава забеляза доближаващата ги малко по-възрастна жена, чиято коса бе леко разчорлена, а в ръцете си стискаше снопче листове.

Жената видя движението на Уилт и спря на няколко метра от тях, вдигнала листовете пред себе си.

— Доктор Клермон, истината ли казахте в залата?

Марс се подсмихна. Мина доста време, откакто някой се бе обръщал към него с титлата „доктор“.

— За изчезването на Потока ли? Да, можете да не се съмнявате.

— Не за това. — Тя не се постара да прикрие досадата и пренебрежението си. — Казахте, че ще се радвате, ако някой докаже грешките ви.

„А, пак стигнахме дотук“ — помисли Марс. След всяко представяне на данните за Потока един-двама от слушателите му се опитваха да го заприказват, за да споделят собствените си „научни“ теории, че Потокът бил измерение на призраците или емперо лично заличавала струите в Потока по волята на все още неоткрит до днес друг разумен вид, който прилича на кръстоска между акула и пудел (човекът си носеше и рисунки). Марс бе решил да се държи учтиво в тези случаи, но се оставяше Уилт да го отведе за следващата презентация.

— Да — отвърна любезно. — В този случай ще бъда много щастлив, ако някой ме опровергае.

— Сигурен ли сте? Защото искам да ви кажа, доктор Клермон, че аз не бях особено щастлива, когато вие ме опровергахте.

Марс се обърка за няколко секунди, после изведнъж се опули.

— Вие сте… Хатиде Ройнолд.

— Да.

— Вие сте казали на Нахамапитин, че струите на Потока се изместват, а не изчезват.

— Да.

— И не бяхте права за това.

— Да, да — раздразнено потвърди тя. — Може би нямаше да сбъркам, ако вашият баща си бе направил труда да отговори на моето писмо за този проблем. Но той не пожела да ми отговори.

— Изпълняваше заповед на емперо да не обсъжда изследванията си с никого.

— Да, вече научих за това оправдание.

— Нахамапитин използваха вашите данни в опит за преврат.

— Е, поне с мен не са споделяли кроежите си — сопна се Ройнолд. — Досущ както и емперо едва ли ви е казала, че ще използва вашите данни за смехотворния си номер с „виденията“.

Марс се огледа към сградата, откъдето бяха излезли току-що.

— Как… успяхте да влезете на днешната презентация? Не сте екзогеолог.

— Сложих си същата значка с моята фамилия и се вмъкнах. — Жестът, с който тя посочи лицето си, беше почти презрителен. — Нали ме виждате. И за екзогеолозите не може да се каже, че са почитатели на модата. Слях се с тълпата.

— Лорд Марс, време е да тръгваме — подсказа Уилт, който знаеше кога да се намеси.

Марс се обърна и му позволи да го побутне към колата.

— Не сте прав, доктор Клермон.

Ройнолд пак пристъпи към тях и спря отново, когато Уилт я опари с поглед, сякаш казваше „Опичай си акъла“. Но нямаше намерение да отстъпи.

— За какво говорите? — попита Марс.

Ройнолд посочи куфарчето му с таблета, холопроектора и бележките.

— За вашата работа. Не сте прав. Но и не грешите. Просто не е цялостна.

— Не е цялостна…

— Точно така — кимна тя.

Марс направи крачка към нея, от което Уилт настръхна.

— С тези данни моят баща предвиди с изключителна точност изчезването на струята от Край. Аз също проверих неговите изчисления.

— Да, прави сте. Прави сте и за предстоящото изчезване на струята към Терхатум. Нали вече ви казах, че не грешите.

— Но защо смятате, че работата ни не е цялостна?

— Не за тази част говоря. А за вашата теория. Вие и вашият баща сте разработвали обща теория на изчезването на Потока. — Ройнолд разтръска снопчето листове. — Това пък е специалната теория.

— Какво искате да кажете?

— Казвам, че вашият баща прогнозира точно кога ще изчезнат струите на Потока, а вие сте потвърдили изчисленията му. Той обаче е пропуснал една особеност на процеса — не само ще изчезват струи, но и ще се отварят. Нямало е как да проверите това, защото той не го е забелязал.

Ройнолд подаде снопчето на Марс, който пристъпи и го взе.

— Сбърках, защото започнах с няколко неправилни предположения, които не проверих по-късно — призна Ройнолд, докато той четеше. Тя сви рамене. — Бих имала полза, ако мои колеги бяха прегледали направеното, но ми плащаха да не споделям с никого. Оказва се, че съм била права за процеса, само че съм заложила грешни начални условия. Щом се сдобих с вашите данни, видях, че вашият баща и вие сте изследвали други страни на същия проблем. Свързани, но и почти независими от тези, с които се занимавах аз. Обединих неговите данни с моя процес. — Тя посочи листовете. — И стигнах до това.

Марс вдигна поглед и примигна насреща й онемял.

— Е, права ли съм? — Ройнолд сочеше листовете. — Всичко е все още на предварителен етап, разбира се. И все пак?…

— Лорд Марс — обади се Уилт по-настойчиво.

Марс кимна на своя телохранител, погледна Ройнолд и леко размаха снопчето хартия.

— Може ли да ги задържа?

— Донесох ги за вас.

— Как да се свържа с вас, за да го обсъдим по-подробно?

— Написала съм на заглавната страница.

— Кога е подходящо да ви потърся?

Тя се усмихна притеснено.

— Няма неподходящо време, доктор Клермон. В момента ми се налага да обмислям отново бъдещето си.

Той се смръщи.

— Нали преподавахте в университет?

— Е, да. Но както се оказа, когато изменници се възползват от нечии резултати като оправдание за действията си срещу Взаимозависимостта и опита за покушение срещу емперо, оставането на работа в имперски университет се превръща в… проблем.

— Вие не сте виновна, че са злоупотребили така с вашите данни. Не са ви посвещавали в плановете си.

— Вярно — потвърди тя. — Но пък и аз не си направих труда да попитам, нали? — Пак вдигна рамене. — Както и да е, поне имах достатъчно свободно време да свърша тази работа. Не съм съвсем наясно какво ще ям от следващата седмица нататък. Но пък нали затова във Взаимозависимостта е предвиден жизнен минимум.

Марс я изгледа сепнато.

— Дотам ли стигнахте?

— Добре де, май прекалих. Извинете. Понякога не се усещам къде да спра.

Марс се усмихна и й подаде листовете.

— Елате. Имам още една презентация в другия край на града, за която вече закъснявам. Можем да поговорим по пътя дотам. И след това.

— Бива. — Ройнолд си взе снопчето хартия. — Вие наистина нямате нищо против някой да докаже, че грешите. Признавам, че не го очаквах.

— Доктор Ройнолд, самата вие казахте, че не греша. Просто не съм прав.