Джон Скалзи
Апокалипсис (21)

20.

— Готови ли сме? — попита Дженети Хантън, докато оглеждаше мостика на „Оверн“.

На кораба му предстоеше да излезе през плитчината на Потока в системата на Средоточие.

Ако ги причакваха в засада, щяха да ги ударят още в мига, когато корабът се появи в обикновеното пространство-време. Корабите излизаха от Потока без никаква инерция, „Оверн“ щеше просто да увисне в космоса — неподвижна мишена за всякакви ракети, лъчеви оръжия или груби думи, отправени към него. Планът на Марс да изпратят първо сонда със заблуждаващо съобщение бе изпълнен, но не можеха да знаят предварително дали е имало някаква полза. Импровизираният екипаж щеше да научи след малко.

— Подготвил съм моя комплекс лъчеви оръжия за стрелба по всичко, което се движи — увери ги Шанвер.

Хантън кимна.

— Аз ще следя за всякакви заплахи.

— Благодаря ви, доктор Хантън — отвърна Шанвер. — Търсете преди всичко доближаващи ни ракети.

Марс си мислеше, че Шанвер се държи много благо. Той беше и компютър, и на практика самият кораб. Нуждаеше се от човек, който да го уведомява за летящи към тях обекти, колкото заел се да майстори нещо баща се нуждае от току-що проходило дете да му подава инструментите. Но Шанвер разбираше, че Хантън иска да прави нещо в момента, и беше готов да му угоди.

Това подтикна отново Марс да се запита кой и какъв е бил Шанвер по времето, преди да се превърне в компютър и кораб. През осемте дни в Потока виртуалният човек беше свадливо уклончив при такива въпроси и предпочиташе да отклонява вниманието на Марс към разговори за Взаимозависимостта. За Шанвер тази тема си оставаше безкрайно увлекателна, а и чувството за справедливост напомняше на Марс, че той и спътниците му по неволя на практика мобилизираха Шанвер и кораба му в бойния флот, затова се стараеше да сподели с виртуалния си приятел колкото можеше повече информация.

Ако се съдеше по малкото подробности, които успя да изкопчи от Шанвер за личната му история, той е бил много богат, но оставаше неясно дали сам е натрупал това състояние, или го е наследил от семейството си. Един ден той и около двеста от най-близките му приятели решили да потеглят на увеселително пътешествие с „Оверн“, като вземат голяма част от своите пари и вещи. Напуснали обаче неочаквано и доста припряно родния свят на Шанвер през Потока и накрая се озовали в системата Даласисла без шанс да се завърнат.

— Значи сте били бежанци — предположи Марс.

— Предпочитахме да се смятаме за временни преселници — уточни Шанвер. — Имахме твърдо намерение да се върнем някой ден, но се намеси физиката.

— Изчезнала е струята, през която сте стигнали до Даласисла.

— Да. — Шанвер се намръщи, с което за пореден път напомни на Марс колко добре наподобяваше тази симулация истински човек. — Лорд Марс, в онези дни щяхте да ни бъдете много полезен. Вие като че разбирате тези проблеми по-добре от всеки друг мой познат.

— И друга ги разбираше не по-зле от мен.

— Да, казахте ми… Лорд Марс, много съжалявам за смъртта на вашата приятелка доктор Ройнолд. Разбирам, че ви е мъчно за нея. И за целия екипаж на „Брансид“.

Марс кимна.

— А на вас, мосю Шанвер? Мъчно ли ви е за хората, които ви придружиха в това пътешествие?

— То се знае, но оттогава мина много време.

— Не и за вас. Нали сте проспали последните триста години.

— Да, предимно. Мъничка част от моя мозък се будеше от време на време, за да проверява и да поддържа кораба. Виртуално съответствие на кратко събуждане, за да си почешете носа, ако ви сърби, и веднага да заспите отново.

— Все пак сте спали.

— Да. Трябва да знаете, лорд Марс, че когато реших да заспя, моите спътници ме бяха напуснали. С най-добри взаимни чувства, защото измислиха как да съживят Даласисла и да поканят там малцината все още живи обитатели на системата. Напуснаха ме, защото вече имаха по-добро място, а аз се радвах за тях.

— Как са успели? Питам за възстановяването на Даласисла. Хабитатът е бил мъртъв от векове.

Шанвер завъртя глава.

— Не мъртъв, лорд Марс. Безжизнен. Каквото и бедствие да бе сполетяло хабитата, проблемът не е бил в самата конструкция. О, да, имаше, повреди, освен това беше разграбен по времето, когато го намерихме. И когато казвам, че моите хора възстановиха Даласисла, трябва да разберете, че далеч не постигнаха състоянието по време на разцвета му. Все пак условията бяха достатъчно добри, за да се настанят там и моят екипаж, и онези около хиляда души от Даласисла, които още обитаваха системата в по-малки станции и кораби.

— Смайващо е, че още е имало хора. Да оцелеят толкова дълго в изолация…

— Да, забележително. Но и потискащо, не сте ли съгласен, лорд Марс? Някога в Даласисла е имало милиони, живели са в охолство и уют, а накрая са останали малцина, вкопчили се с нокти в ръба над пропастта, както гласи древната поговорка. И то не защото са били откъснати от останалата вселена, а защото в първите критични години след попадането в изолация са загубили колективния си разсъдък. Или поне достатъчно от тях са го загубили, за да отделят другите от скъпоценното си време за тях, вместо да се справят с неотложните проблеми.

— И хората могат да се превърнат в проблем — съгласи се Марс. — Но вашият екипаж като че не е имал такива затруднения.

— Поне отначало — каза Шанвер. — Но от вас научих, че Даласисла е била обитаема само няколко десетилетия. Какъвто и хаос да е сполетял хората в Даласисла, повторил се е и при тях.

— Вие вече спяхте ли по онова време?

— Да. Останах буден колкото да се убедя, че са възстановили жизнената среда в хабитата, после се приспах.

— Кога… — Марс посочи проекцията на Шанвер… — извършихте тази промяна със себе си?

— Почти незабавно след пристигането ни тук. Когато тръгнахме, лорд Марс, аз вече умирах. Често се шегувах, че приличам на Мойсей. Изведох своя народ от Египет и му показах обетованата земя, но самият аз не можех да отида там. Казваха ми, че се държа прекалено мелодраматично, и бяха прави. Обичам да има малко мелодрама в живота. А и не се тревожех излишно. Знаех, че когато моето тяло умре, мога да разчитам на това. Така мислите за смъртта не бяха толкова тягостни.

— Изумително.

— Това е изключително стара технология — каза Шанвер. — В нея бяха внесени някои подобрения, но в основата си тя е на много векове. А по вашата реакция личи, че никакво нейно съответствие не е широко разпространено във Взаимозависимостта.

— Нямаме нищо подобно.

— Е, тя е и много скъпа, пък и трудна за поддържане. За да я има, човек трябва да я иска на всяка цена. Аз я исках и я взех със себе си, като я вградих в кораба.

— Харесва ли ви да сте кораб?

— Общо взето, животът ми е много приятен. Липсват ми някои телесни удоволствия, като храната и секса. Понякога споря сам със себе си за кое копнея повече. В момента храната е на първо място. Но най-много ми харесва, че още съм жив.

— Но въпреки това сте заспали.

— Ами така беше най-практично. Взех решението, защото разчитах, че някой ден струите на Потока, които ни принудиха да останем в Даласисла, може да се появят отново, а който е оцелял от моя екипаж, ще поиска да провери дали условията у дома не са станали по-благоприятни за нас. Или че може да се появят други хора, а ако по някаква причина не са настроени дружелюбно, добре е наблизо да има въоръжен кораб. Представях си това да се случи за двайсетина-трийсетина години, а не след три века.

— Бихте могли да се събудите сам.

— Наслаждавах се на съня. Все не ми стигаше приживе. Мисля, че вече почти наваксах недоспиването.

— В Даласисла… говоря за сегашните й обитатели… пазят спомена как вие и вашият екипаж сте казали, че ще дойдат и други хора. Това е една от причините да не се изненадат много, когато ние пристигнахме. Превърнало се е едва ли не в пророчество за тях.

— Не бих казал, че сме се старали да прозвучи така — отвърна Шанвер. — Според мен просто изтъкнахме, че е възможно да се появят още хора, ако струята на Потока се отвори някога. Лорд Марс, времето има странното свойство да изкривява спомените. Но и вие сте се появили тъкмо когато са имали нужда от вас. Помогнахте им да спечелят още много време с вашите дарове.

— Съсипан космически кораб и две совалки, чиято енергия ще се изчерпи скоро — уточни Марс.

— А може и да не се случи скоро, защото хората в Даласисла са невероятно изобретателни. Никой не може да се мери с тях по умението да използва и приспособява каквото има подръка. Нямаше съмнение в това по мое време, явно са останали такива до днес. И дори вашето пристигане да не е било предопределено от някое божество, появили сте се в такъв момент и сте им дали толкова нови средства да се борят за оцеляването си, че това е изглеждало като същинско чудо в техните очи. Значи „пророчеството“ се е оказало вярно за тях. Или поне приблизително вярно, което е достатъчно за едно пророчество, ако мога да се позова на своя опит.

— Богат опит ли имате с пророчествата? — поинтересува се Марс.

— Достатъчен, за да разбера какво са преживели — отвърна Шанвер. — И като заговорихме за пророчества, разкажете ми още нещо за Църквата на Взаимозависимостта.

Продължаваха в същия дух, обсъждаха какво ли не освен подробности за живота на Шанвер.

Докато отброяваха секундите до излизането си в пространството около Средоточие, Марс си каза, че какъвто и да е бил Шанвер в предишния си живот, в този изглеждаше много свестен човек.

— Ей сега — промърмори Хантън, впил поглед в своя екран. — И-и-и… пристигнахме. Вече сме в системата на Средоточие.

— Не виждам нищо смъртоносно, запратено към нас — каза му Шанвер след няколко секунди. — А вие?

— Нищо не ни доближава — потвърди Хантън. — Откривам три малки обекта, които са неподвижни спрямо плитчината на Потока.

— И аз ги виждам — каза Шанвер.

Един от обектите се появи на големия екран, когато камерите на „Оверн“ се обърнаха към него.

— Регистрационен автомат — разпозна го Шерил. — Има ги край почти всяка изходна плитчина. Записва кораба и времето на пристигането му за сравнение с утвърдения график на полетите.

— Мога да гарантирам, че нямаше никакъв график за полета на този кораб — подхвърли Марс. — И изобщо за тази изходна плитчина.

— Този автомат на Взаимозависимостта ли е, или на Ву? — попита редник Гамис.

— Независимо кой го използва, всички са произведени от Дома Ву — напомни Хантън. — Нали корабостроенето е техен монопол.

— На когото и да е, вече ни забелязаха — каза Шерил и погледна Марс. — Какво искате да правим нататък?

— Мисля, че е най-добре просто да вървим по алеята — отговори той.

— Не ви разбрах, сър.

— Изпратете съобщение до диспечерския център в Си’ан с молба да предадат на емперо, че нейният шпионски кораб „Самуел III“ се е върнал от тайната си мисия и е готов да се скачи със станцията, за да представи доклада си. Изпратете го на общите честоти.

— Защото шпионите се държат точно така — изсумтя Гамис.

— Да, така се държат шпионите в кораби, които не искат да рискуват среща с далекобойни ракети на Ву от тук до Си’ан.

— „Самуел III“ ли? — подсмихна се Шанвер.

— Това е шега между мен и емперо — каза Марс. — Ще ви обясня по-късно.

— Впечатляващо е, че се познавате достатъчно добре с емперо, за да има шеги, които разбирате само вие двамата.

— Ами, хм, тя е дружелюбен и отзивчив човек — смънка Марс неловко.

— Виж ти — промърмори Шанвер, който явно го преценяваше наново, а това смущаваше сериозно Марс.

— Може ли да изпратите съобщението? — настоя повторно, за да отклони някак разговора.

— Направих го и от диспечерския център на Си’ан вече ни отговарят.

— Сигурен ли сте, че е Си’ан? — попита Гамис. — Нов сте тук.

— Следя и другите разговори на същия източник — отговори му Шанвер. — Ако вашите приятели Ву се опитват да ни подмамят по този начин, вложили са невероятни усилия.

— Няма нищо сигурно на този свят — оправда се Гамис.

— Прав сте — съгласи се Шанвер. — Но в този случай е невероятно да ни лъжат, защото ни насочиха току-що към частните докове на имперския дворец. Съобщиха ми и че там ще бъдем посрещнати от придружители. — Той стрелна с поглед Марс. — Трябва да ме научите на тези ваши шеги.

 

 

„Оверн“ беше посрещнат при имперските докове от совалка с хора от службата за сигурност, които претърсиха кораба от край до край и изведоха екипажа на „Принцесата“, който беше затворен в три достатъчно удобни каюти. След отлитането на совалката с пленниците останаха неколцина от службата за сигурност, а с кораба се скачи втора совалка, от която влязоха емперо с още няколко телохранители.

— Лорд Марс — каза Грейланд, — радваме се да ви видим отново.

— Ваше величество — поклони се Марс.

Разбираше, че имперското „ние“ е заради охраната, а не защото тя искаше да се държи надменно, но в този много официален момент мозъкът му напомни как двамата с Кардения лежаха голи в постелята й, защото човешките мозъци са си такива. Заради което той мразеше силно мозъка си в тези мигове.

— Аз също се радвам да ви видя отново.

Грейланд се огледа и пак се взря в Марс.

— „Самуел III“, така ли?

— Всъщност името на кораба е „Оверн“, Ваше величество.

— Лорд Марс, това не е корабът, с който отпътувахте.

— Права сте, Ваше величество.

— Много ни е приятно да научим, че притежаваме шпионски кораб, който е прекалено секретен, за да знаем дори ние за съществуването му досега, но сме загрижени за състоянието на „Оливиър Брансид“ и неговия екипаж.

— „Брансид“ беше нападнат, а екипажът му загина, оцеляхме само аз и още петима.

— Нападнат от кого?

— От кораб, който ни е последвал от Средоточие, Ваше величество. Заловихме неговия екипаж и го доведохме тук. Вашата служба за сигурност отведе тези хора на по-строго охранявано място.

— А вашата приятелка доктор Ройнолд?

Марс сведе поглед и безмълвно завъртя глава.

— Нашите най-искрени съболезнования, лорд Марс — промълви Грейланд.

— Благодаря, Ваше величество.

— Трябва да обсъдим с вас много въпроси, но може би докът за скачване на совалки не е най-подходящото място за това. Ще ни придружите ли до двореца, за да продължим разговора там?

— Разбира се, Ваше величество. Но преди това ви моля да дойдете с мен за малко.

— Защо, лорд Марс?

— В кораба има човек, с когото според мен е добре да се запознаете.

— Лорд Марс, той също може да дойде с нас в двореца. Както и другите оцелели от вашия екипаж.

— Благодаря, Ваше величество. Но това не е толкова лесно.

След няколко минути, през които останалите от екипажа й се представиха набързо, Грейланд и Марс влязоха в мостика. С тях дойде и телохранител, но Грейланд го отпрати с кимане. Мъжът се подчини недоволно.

— Марс, наистина съжалявам за смъртта на Ройнолд — тихо му каза Грейланд. — Знам колко я ценеше.

— Благодаря ти… — Марс се спря усмихнат. — Едва не казах „Кардения“ на публично място.

— Не го прави. Не ти се сърдя, че малко оставаше да го направиш. Само че… Недей.

— Ще запомня.

Грейланд се озърна.

— Не трябваше ли да се срещна с някого?

— Да. Мосю Шанвер, вече можете да се покажете.

Изображението на Шанвер се появи трепкащо, което според Марс си беше излишна театралност. Грейланд се ококори. Шанвер я доближи и се поклони почтително.

— Ваше величество.

Грейланд го зяпна, засмя се и направи нещо, което Марс изобщо не очакваше. Тя се поклони със същата почтителност и изрече:

— Ваше величество.

А Шанвер се зарадва.

— Разобличен съм! — възкликна той. — Толкова рано! А скъпият ви лорд Марс дори не заподозря.

— Той не знае каквото знам аз — отвърна Грейланд.

Шанвер погледна Марс.

— Разбирам защо я харесвате. И аз много я харесвам още отсега.

— Ъъ… какво става? — попита Марс и двамата.

— Този твой приятел… — Грейланд пак се обърна към Шанвер. — Извинете, май не чух името ви.

— Тома Рейно Шанвер.

— Твоят приятел Тома Рейно Шанвер е монарх. Крал? Император? Велик херцог?

— Обикновен крал, Ваше величество.

— Обикновен ли? — повтори тя закачливо.

— Не съм императрица като една от присъстващите. Но тук титлата не е „императрица“, нали?

— Емперо. Няма мъжки или женски род.

Шанвер посочи Марс.

— Но той е лорд, а баща му — граф.

— Нима очаквате логика в титлите на владетелите?

— Права сте.

— Вие крал ли сте? — попита Марс.

— Да. Тоест… — Шанвер махна с ръка. — Бях крал. Вече съм мъртъв, а правото над престола по традиция се прекратява с кончината на владетеля. Освен това бях свален от власт. Така че и приживе имаше спорове дали още съм крал. Моят отговор е „да“, но какъв друг да очаквате от мен?

— И тук има хора, които са много настървени да направят същото с мен — каза Грейланд. — Говоря за свалянето от власт.

— Не бих ви препоръчал да се съгласите — подхвърли Шанвер.

— Не е голям напредък в кариерата, а?

— Освобождава ви се много време, което е великолепно предимство. Но хората, които ви свалят от власт, обикновено искат и да ви убият. А това създава някои неудобства. Имаше ли вече покушения срещу вас?

— Две.

— О, значи съвсем отскоро сте в занаята — отбеляза Шанвер.

— Ако позволите да се намеся… — каза Марс и се обърна към Грейланд. — Как позна, че е крал? Така де, бил е крал.

Грейланд посочи Шанвер.

— Познах, защото е такъв.

— Какво общо има това с кралската му титла?

— И вие имате нещо подобно — досети се Шанвер. — Толкова внушително. Толкова скъпо. Толкова натрапчиво.

Грейланд кимна.

— Имам нещо, което се нарича Стаята на спомените. Там са всички предишни емперо. Поне техните спомени. Но вие сте различен. Те имат спомените си и могат да ви кажат какво е мислил или чувствал някой емперо във всеки момент, но не преживяват самите емоции. А вие като че сте се съхранили целият.

— Да, целият съм тук. Или поне така ми се струва. Моят род е усъвършенствал постепенно софтуера. Вие може би разполагате с много ранна версия.

— Аз през цялото време си мислех, че е създаден по заповед на Рашела. Първата от нашите емперо.

Шанвер завъртя глава.

— Ако е същата програма, която сме имали и ние, много по-стара е. Разработена е още на Земята. И вашите прародители, и моите са я получили малко преди Разкъсването.

— Какво? — учуди се Марс.

— Разкъсването. Така наричахме събитието, което ни е откъснало от Земята и нейната мрежа от струи на Потока, както и от вашата. — Шанвер се взря поред в Грейланд и Марс, които го зяпаха озадачено. — Защо ме гледате така? Вие как го наричате?

— Ние не го наричаме никак — отговори Марс. — Знаем, че сме загубили връзка със Земята преди около хиляда и петстотин години, но не знаехме, че е имала своя мрежа от струи на Потока.

— Или че има друга, съвсем отделна от нас група звездни системи, свързани чрез струи на Потока — добави Грейланд.

Шанвер пак се взря в тях и устните му се извиха в усмивка.

— Колко интересно. Преживели сте свои Тъмни векове. Загубили сте всички знания. И за Разкъсването. И за нас. И за Земята и нейните звездни системи.

— Вие знаехте ли за нас? — попита Марс.

— Разбира се. Нали така попаднах във вашата област от космоса. Самата ми поява тук формално е нарушение на договора, но иначе у дома щяха да ме обесят и бях готов да рискувам. Но щом вие не помните, че сте имали договор с нас и със Земята, не е нужно да се тревожа, че съм го нарушил.

— Имали сме договор с вас…

— Да. Е, не конкретно с мен, това е ясно. Договор със Съвета, към който принадлежеше и моята планета Понтийо. Общо двайсет звездни системи. А империята на Земята включва петнайсет системи. Вашите системи, които сега наричате Взаимозависимостта, някога са били Свободните системи. Повече са, но с по-малко население и от Съвета, и от Земята, защото голяма част от нашите системи имат обитаеми планети, докато при вас те… почти липсват.

Марс и Грейланд се споглеждаха втрещени.

— Наистина не знаете, така ли? — попита Шанвер.

— Всичко е съвсем ново за мен — призна Грейланд.

Марс само кимна.

— Има някаква ирония в това, да знаете — каза Шанвер. — Е, няма как да знаете.

— И в какво се състои иронията?

— Именно Свободните системи са настоявали за сключването на договора, който разделил човешките системи на три части. А след това са причинили Разкъсването, защото не се чувствали достатъчно изолирани.

— Причинили са Разкъсването ли? — повтори Марс. — Ние сме предизвикали изчезване на струи от Потока?

— Да, направили сте го. По-точно вашите прадеди.

— Това е физически невъзможно.

— Вие го казвате, но се е случило.

— А вие знаете ли как може да бъде направено? — попита Грейланд.

— Аз ли? Определено не — отговори Шанвер. — Ако питате за учените на Понтийо и в целия Съвет, не мисля, че знаеха преди триста години. Вие сте разполагали с този метод и не сте го споделили с останалите — подозирам, че не сте искали, защото сте пожелали да се отделите напълно от нас. И сега се оказва, че вие също сте изгубили тези знания. Лорд Марс, Ваше величество, лично аз не смятам, че това е лошо.

— Можете ли да потвърдите казаното от вас за нашата история? — попита Марс.

— Записано е в нашите книги по история.

— И вие сте ги донесли? — усъмни се Грейланд.

Шанвер се усмихна.

— Ваше величество, когато си тръгнах от Понтийо, аз напусках завинаги. Уверявам ви, взех си всичко.