Джон Скалзи
Апокалипсис (16)

15.

Архиепископ Гунда Корбин пак размишляваше за изкуство.

По-точно за статуята „Рашела пред събранието“, дело на Възхитителен Притоф (Възхитителен не беше рожденото му име, но по някое време след смъртта на твореца един особено хитроумен търговец на произведения на изкуството, при когото се натрупаха немалко скулптури на Притоф, бе измислил много сполучлива рекламна кампания). А статуята бе създадена по едноименната картина на Иполита Моултън, изложена в Имперския институт за изящни изкуства недалеч от Си’анската катедрала.

На картината Рашела произнася слово пред сборище от политически и корпоративни светила, които се трогват толкова от нейните думи, че забравят веднага своите дребнави разногласия и основават Взаимозависимостта. Моултън бе показала този момент чрез хубостта на Рашела, безметежното й лице и вече превърналата се в канон липса на всякакво изражение. Явно политиците и бизнесмените са били толкова изумени от думите й, че са нямали нищо против да ги чуят от манекен.

Притоф бе представил този момент по различен начин в скулптурата си. Позата оставаше съвсем същата като в картината, но изражението беше несравнимо. Вместо безметежност и вдървеност лицето й подсказваше вещина, будно съзнание, а както твърдяха някои участници в проточилите се през столетията спорове и в средите на изкуствоведите, и в академичните списания — и ехиден присмех. Рашела на Моултън беше религиозна икона, Рашела на Притоф — жена с ясни цели и решимост да ги постигне.

Картината на Моултън беше по-известна, затова бе намерила място в института, а статуята на Притоф се намираше в сравнително затънтено място — катедралата на Църквата на Взаимозависимостта в родния му хабитат Шумадия. Корбин обаче не понасяше картината. Макар че беше архиепископ и действаща глава на църквата, от такива икони с празни лица я побиваха тръпки. Изображението заличаваше Рашела като личност, омаловажаваше човешката й същност, превръщаше я в неизбежност. За Църквата на Взаимозависимостта беше изгодно да се представя като неизбежна (както впрочем и за почти всички останали църкви), но Корбин и по призвание, и по склонност беше познавач на историята, затова бе наясно, че е нямало нищо неизбежно.

Например по време на прочутото събрание, увековечено и от двете творби, политиците и кормчиите на бизнеса изобщо не зяпали Рашела в устата. Те я осмивали и подвиквали оскърбления за глупостта й. И в никакъв случай не излезли от залата със задружното намерение да създадат Взаимозависимостта. Предстояли още години на задкулисни сделки, за да се стигне до това, а подробностите били по-скоро отвратителни, отколкото възвишени. Картината на Моултън беше пропаганда от по-късен период, поръчана от предшественик на Корбин на поста архиепископ на Си’ан. Разбира се, истината за онова събрание не беше премахната от архивите, но хората предпочитаха версията на Моултън. И то толкова, че ако изобщо си спомняха за Рашела и събранието, в главите на огромното мнозинство от тях изплуваше натрапената от картината представа.

Затова Корбин харесваше статуята. Подозираше, че истинското изражение на Рашела на това събрание е приличало много повече на показаното от Притоф, отколкото от Моултън. Не за пръв път я споходи желанието Рашела да беше божествено същество, а не човек, защото в такъв случай поне би могла да я призове и да я попита за какво, по дяволите, си е мислила, когато е решила да говори пред онези политици и бизнесмени. А също и какво са представлявали нейните „пророчества“, и доколко би трябвало да са пътеводни за църквата, на която Корбин вече бе посветила почти четиресет години от своя живот.

Корбин беше готова да се задоволи и с властта на емперо само за един ден. Публична тайна беше, че в емперо се имплантира технология, забранена за всички останали в империята, която записва всяка мисъл, а след смъртта на носителя неговият наследник на трона може да се съветва с тези записи. В имперския дворец имаше отделна стая, предназначена за това. Корбин не знаеше дали записите са започнали още с Рашела, но ако беше така, би задала някои неудобни въпроси на нейния дигитален призрак.

„Ако паметта на Рашела е съхранена там, няма как Грейланд да не й е задала същите въпроси“ — каза си Корбин.

Тъкмо затова се бе сетила за скулптурата на Притоф — Грейланд, подобно на Рашела, имаше намерение да говори пред събрание.

Формално щеше да произнесе реч пред парламента на Взаимозависимостта, чийто депутат беше официално в ролята си на емперо като обикновен и единствен представител на хабитата Си’ан, макар че по традиция емперо нито присъстваше на заседанията, нито гласуваше.

Но нямаше да я слушат само парламентаристите. Поканите за балкона бяха най-търсената стока в Си’ан, членове на големите Домове се бореха за тях ожесточено. Корбин не беше принудена да участва в това състезание, защото я поканиха да извърши тържествена благословия преди речта на емперо и тя прие, но други епископи и служители на църквата по неволя си оспорваха местата на балкона с Домовете. Нямаше съмнение, че всички основни сили във Взаимозависимостта — политически, търговски и религиозни — ще бъдат представени там.

Когато това все пак се случи, поправи се тя мислено. Всички знаеха, че емперо ще говори пред парламента, но тя още не бе оповестила датата, а нейният министър по връзките с медиите само отговаряше, че ще стане „съвсем скоро“. Грейланд чакаше нещо и мнозина умуваха трескаво какво може да е то.

Ала Грейланд II за разлика от Рашела щеше да говори като царстваща емперо, тоест поне формално в ролята на най-могъщия човек в познатата част от вселената. Корбин не беше уверена, че това й дава кой знае какво предимство. Рашела може и да е изглеждала като обаятелна шарлатанка в очите на своите скептично настроени слушатели. В Грейланд обаче виждаха заплаха. Корбин беше осведомена подробно за слуховете, че Грейланд щяла да се възползва от възможността да обяви военно положение с довода, че заради изчезващите струи на Потока е необходим по-строг ред. А после съгласно военновременните закони ще се разправи с враговете си, както вече постъпи с Надаш Нахамапитин.

Когато чу този конкретен слух, Корбин изпухтя раздразнено, но забрави за реакцията си след неочакваното посещение на Тинда Луентинту. Началничката на администрацията на графиня Нахамапитин нахълта стъписващо, някой сякаш бе изтървал нещо тежко върху лицето й. Корбин я попита дали се чувства добре и Луентинту й пробута някакво обяснение как се спънала в прага на балконската врата. Позна мигновено, че чува лъжи, но Луентинту показа недвусмислено, че не желае да обсъжда злополуката, като изтърси на свой ред, че Корбин трябвало да обмисли възможността за разкол в Църквата на Взаимозависимостта.

— И на какво ще се позова като причина? — попита Корбин, вместо да я обвини незабавно в богохулство, а имаше такова право като религиозен водач.

Това обаче се случваше съвсем рядко, пък и съвсем излишно би направило положението още по-оплетено.

— На необходимостта църквата да бъде съхранена и опазена, разбира се — отговори Луентинту. — Графинята знае, че сте събрали наскоро своите епископи, за да говорите за емперо и нейните видения, както и за значението им за вашата власт над Църквата на Взаимозависимостта. Научила е и че немалка част от тях са се изказали в полза на разкола с цел църквата да остане неопетнена.

Корбин си спомни проточилите се часове наред спорове с надвикване и се ядоса, че някой от нейните епископи си бе позволил изтичане на поверителна информация. По-късно щеше да го разобличи и да се разправи с издайника.

— Да, някои говориха за това — призна тя. — Но аз ви съветвам да не забравяте, че на тази среща искахме всеки да изкаже свободно мнението си. Не се очакваше да стигнем до някаква обща позиция, както и не се случи.

— Разбира се. Но би могло да се случи.

— Лейди Луентинту, моля ви да говорите прямо.

— Само казвам, че ако решите да подкрепите идеята за разкол, ще имате подкрепата на съюзници.

— При цялото ми уважение към графиня Нахамапитин църквата не би искала да се разчуе, че тя е на наша страна.

— Колкото и неприятни да са за мен вашите думи, разбирам защо ги казахте. Но може би за вас ще бъде приятно да чуете, че не се налага да разчитате на нашата подкрепа. Редом с вас ще застанат други, по-влиятелни съюзници.

— И какво по-точно означава „редом с нас“?

— Според мен означава например, че ще получите финансова и материална подкрепа за новата църква, за да запазите имотите на предишната.

— Значи говорите не за разкол, а за обикновен преврат.

— Дори това не е неизбежно. Но все повече хора — в парламента, в големите Домове и да, в църквата, започват да осъзнават необходимостта да приканим тази емперо да се откаже от престола.

— „Да приканим“ — повтори Корбин. — Колко блага дума.

— Не е задължително да стане с насилие — продължи Луентинту. — Графиня Нахамапитин разбира по-добре от всеки друг колко е безсмислено насилието срещу тази емперо. Тя плати най-скъпо за това насилие, дори по-скъпо от самата емперо. Две мъртви деца, а третото е на Край и никога няма да го види. Насилието обаче може да бъде избегнато, ако натискът е достатъчно силен. В подходящия момент. И на подходящото място.

Прозрението стресна Корбин.

— Речта на емперо пред парламента… Намислили сте нещо.

— Не ние — отрече Луентинту. — Но съществуват такива планове.

— Поемате огромен риск, като ми казвате това — натърти Корбин. — Аз съм член на изпълнителния комитет. И съм близка с тази емперо.

— Да, двете сте близки. И има риск. Но можехте да издадете заповед за задържането ми по обвинение в богохулство преди няколко минути. Вие също имате власт, архиепископ Корбин. И вашата църква не дължи почти нищо на тази емперо. А когато има нов или нова емперо, може би ще реши да отдели официално имперската власт от църквата, за да издигне архиепископа на Си’ан в сан кардинал на Си’ан и Средоточие.

— Значи дотам сте стигнали в плановете си.

— Пак подчертавам, не ние в Дома Нахамапитин. Знаем обаче за тези планове.

— Но именно вие, лейди Луентинту, дойдохте с намерението да ме изкушавате.

— Не дойдох да ви изкушавам, архиепископ Корбин. Само споделям с вас какви са възможностите. И ви призовавам да проявите благоразумие. Живеем в бурни времена, а с изчезването на струите на Потока те ще стават все по-несигурни. Всички ние сме изправени пред началото на мрачна епоха. Емперо е добронамерена, но не е човекът, който може да ни преведе през всичко, което предстои на Взаимозависимостта. Необходимо е друг да се заеме с тази задача. И за всеки от нас е най-добре да решим този проблем колкото може по-скоро.

— Колко забавно — усмихна се Корбин. — Говорите досущ като мой познат, който дойде при мен неотдавна да поговорим на същата тема.

— Поговорете отново с него. Може би ще ви каже същото като мен.

— Не мога. Той умря съвсем наскоро.

Мина цяла минута, докато Луентинту се досети кой е покойникът.

— Жалко — промълви тя.

— Да, за него несъмнено беше жалко — отвърна Корбин.

— Архиепископ Корбин, помислете за това, което чухте от мен — призова я Луентинту. — Ще се случи какво ли не. Църквата ще има своя роля в предстоящите събития. Но от вас зависи каква ще бъде нейната роля, а и нейното бъдеще. До речта на емперо остават броени дни. И тогава времето за размисъл ще свърши.

„Е — мислеше си Корбин, когато Луентинту си тръгна, — случи се почти точно както Грейланд предвиди.“

— Да знаете, те ще дойдат скоро при вас — бе й казала Грейланд, когато Корбин отиде при нея да обсъдят печалната участ на Теран Асан.

Поговориха малко за смъртта му и нейното значение за работата на изпълнителния комитет, после Корбин преразказа разговора си с Асан за предстоящата реч на емперо и как я бе подтикнал да свика срещата на епископите. Грейланд кимна накрая и изрече тези загадъчни думи.

— Кои са „те“? — попита Корбин.

— Не ми се иска да измислям заговори. От друга страна обаче, лорд Теран умря току-що при опит да измъкне Надаш Нахамапитин от затвора. Разбира се, очаквам графиня Нахамапитин да отрече, че тя или нейният Дом имат нещо общо с организирането на бягството. Но лорд Теран, каквото и да е мнението ни за останалите му качества, не беше склонен да действа на своя глава.

— Според вас това е част от по-голям план.

— Според мен наплаших какви ли не сили с моите приказки за видения — отвърна Грейланд. — Не е изненадващо. Виденията смущават и нарушават установения ред, а никой от силните на деня не желае бъркотия. Не разбират, че всичко ще се обърка независимо от желанията им. Моите видения нарушават реда днес, за да предотвратят хаоса по-късно. Те обаче нямат полза от това. Затова са намислили нещо, с което да запазят познатия за тях ред.

— И какво е то?

Грейланд й се усмихна.

— О, мисля, че знаете добре какво е.

— Преврат?

Грейланд кимна отново.

— Или някакво подобие на преврат. Не груб опит за покушение като извършения от Надаш Нахамапитин. Нещо голямо, елегантно и неоспоримо. То се знае, вие сте им необходима, за да успеят. И вие, и църквата. Затова непременно ще дойдат да проверят готова ли сте за сделка.

— И когато това се случи, искате да ви кажа кои са те — предположи Корбин.

За нейно изумление Грейланд вдигна рамене.

— Ще ми съобщите името на човека, който ви е навестил, а после? Ще заповядам да бъде разследван или арестуван. Можете да не се съмнявате, че Хайбърт Лимбар вече проучва всеки и всичко, включително мен и вас, защото такава му е работата. Ако заповядам този човек да бъде арестуван, ще имам само един в ареста. Останалите ще му обърнат гръб и ще заличат напълно всякакви връзки с него, както постъпиха с лорд Теран. И тихомълком ще продължат да вършат същото. Затова не искам да ми казвате, архиепископ Корбин, не ми е необходимо. Или бездруго ще знам, или не би имало значение.

— Щом е така, какво искате от мен?

Грейланд се усмихна.

— Искам да си зададете въпроса що за църква желаете да бъде Църквата на Взаимозависимостта.

— Не разбирам.

— Всъщност съм убедена, че разбирате — каза Грейланд. — Или ще разберете, след като поразмислите.

— Добре — отвърна Корбин неуверено.

Грейланд се засмя.

— Не се опитвам да говоря с гатанки! Само казвам, че никой от вашите предшественици през последното хилядолетие не е попадал във вашето положение, защото аз взех, че стигнах до видения. Но след като това вече се случи, налага се да решите дали църквата все още може да понесе човек като мен.

— Пророчица.

— Не бих използвала чак толкова силна дума, но ме разбрахте правилно.

Корбин се усмихна, а Грейланд продължи:

— Ако може, ще знаете как да постъпите, когато от вас се изисква да проявите преданост. А ако не може, очаквам също да знаете какво трябва да направите. И в двата случая ви моля да приемете моите извинения.

— За какво?

— За това, че се оказах толкова голям трън в петата ви — отговори Грейланд. — За вас щеше да бъде много по-лесно, ако просто си бях останала в рамките на приемливото. Съжалявам.

— Приемам извиненията ви — каза Корбин, а после избълва: — Но нали знаете, че и тогава щяха да ви се нахвърлят?

Грейланд се усмихна отново и Корбин проумя изведнъж защо се сети за статуята на Притоф: в онзи момент усмивките на Рашела и Грейланд бяха еднакви.